Франсоа Мориак
Юноша от едно време (12)

Глава XII

На връщане от мелницата, целият погълнат от мисълта за побягналото момиченце, видях, че мама ме чака на стълбището пред къщата. Извика ми, че имало телеграма за мен. Когато ми я подаде, тя беше вече отворена. „Отворих я, естествено! От Симон е… какво нахалство!“ Прочетох: „Спешна необходимост да ви видя. Телеграфирайте можете ли утре да сте в Таланс.“

— Ако искаш да чуеш съвета ми, първо поискай да ти пише какво има.

— Не, той е най-дискретният човек на света. Сигурно причината е важна. Ще замина утре сутринта. Отивам да предупредя шофьора.

— Разбира се! И колата, и шофьорът са твои.

Петлите в Малтаверн се надпяваха в предутринната мъгла с петлите от далечните чифлици. „Това е вик, въззет към небесата сини“^[1]. Бях почти сигурен, че Мари е тази, която ме вика, и ще я заваря у Симон. Даже не изпитвах любопитство; когато си имаш работа с актриса като нея, няма нужда да се правиш, че вярваш в реалността на ролята, която играе, дори и самата тя да вярва в нея и да се самозалъгва. Донзак казва за психологията в романите на Бурже^[2], че не струва и пукнат грош. Да, с такива грошове се разплащаме и ние помежду си. Пък и макар тогава за мен да бе настанал миг на отдих, бях така изтощен, че не чувствувах вече нищо. Докато седях в автомобила, сам се смеех при мисълта, че от всичко, в което упреквах Мари, на повърхността беше изплувало само казаното от нея на Симон за копривата на брега на Юр, за мухите, двуколката и за гарата в Низан — отричането й от Малтаверн, на нея, неблагодарницата, недостойната, глупачката!

 

 

Когато пристигнах към обяд, нея още я нямаше у Симон, но щеше да дойде за закуска. Според Симон Бар сигурно бил изпаднал в ужас, задето Мари е прекъснала работа! Била отчаяна, че не е могла сама да ми обясни за бъдещия брак, който според замисъла й се свеждал само да се уредят нещата така, че книжарницата да не попадне в чужди ръце. Симон си призна, че е сгъстил прекалено много боите, когато й е разказвал как съм се вбесил, когато без предварителна подготовка ми е съобщил за намерението, което мислел, че ми е известно.

— Предавате всяка моя дума — упрекнах го раздразнително аз. — Всичко обърквате. За нещастие дискретността е добродетел, която не може да се научи.

Той почти не се защити. На съвестта му сигурно тежаха и други грехове.

Мари пристигна с трамвая малко преди обяд. Това, което беше на път да ме сполети тогава, но дори не можех да си го представя, сега, след като се случи, не ми позволява да си припомня объркания разговор с Мари в стаята. Симон ни беше оставил насаме. Трябва да кажа, че за чест на Мари, щом видя тъжното ми лице, тревогата й се насочи само към мен. Вероятно имам дарбата да събуждам у жените чувства на грижовна и разтревожена майка. Тя нежно обгърна ръце около главата ми и каза: „Не ми харесва погледът ти.“

Приех без коментар всичките й съображения защо трябва да сключи този брак, които тя ми изреди, сякаш въобще не ме е грижа за него… Няколкото часа, които прекарахме след обяда в кафенето в Таланс, където бяхме поканени от Симон, сега ми се струват почти безкрайно дълъг отрязък от време: нещо като пауза в живота ми между два свята. Сякаш истинската причина за мъката ми внезапно се откри пред мен, а съобщението за едно банално произшествие, текстът под една снимка във вестник „Ла Птит Жиронд“, който портиерът от улица Шеврюс ми донесе онази сутрин заедно с кафето, беше достатъчен с един удар да ме хвърли в бездънна пропаст, в която продължавам да падам с главата надолу.

 

 

И така, онази сутрин, след като отпих няколко глътки от кафето, хвърлих разсеян поглед на първата страница на вестника и помислих, че халюцинирам: веднага познах лицето на момиченцето с опънатите над прекалено високото чело коси, веднага познах това лице без усмивка. Момиченцето от воденицата. И отдолу с курсив: „Преди два дена на обяд Жанет Серис е излязла от дома на баща си, господин Нюма Серис, и оттогава не се е връщала. Предполага се, че е избягала от къщи, защото момичето имало склонност към такива неща. Била е облечена в къса плетена рокличка на райета и с бели гуменки на бос крак. В косата си е имала кръгло гребенче.“ Следваше адресът на Нюма Серис, телефонен номер. Въшката! Преди да се опомня и многократно да прехвърля наум всичко, което тази история добавяше към мъката ми, се замислих (просто не можах да не се засмея) каква лоша шега ми бяха погодили — значи, в мелницата се е къпела Въшката, значи, тя ми се е сторила така очарователна! Не може да бъде случайност. Всичко е някак прекалено умело скроено. „Дело на дявола е това“, както се казва в Светото писание, врагът направи така, че да ми се стори очарователна, но като ме видя, тя изпадна в ужас и избяга, изчезна, може би завинаги.

Бях единственият свидетел. Трябваше незабавно да се върна в Малтаверн, но на обяд имах среща с Мари и Симон. Ще им кажа всичко, ще направя така, както ме посъветват. Пък и сигурно е бягство; не знаех, че е имала склонност към такива работи: никога не говореха пред мен за нея. Боже, защо ми се надсмиваш?

Облякох се бързо, излязох и купих още два местни вестника, в тях открих същата снимка и същото съобщение; влязох в сградата на „Креди Лионе“ и в редакцията на вестник „Франс“ на улица Порт-Дижо, където окачват последните новини: нищо за изчезването на малката Серис. Върнах се на улица Шеврюс. Признавам си, че треперех от страх и ме избиваше студена пот от ужас. Страх и ужас — но от какво? Бях убеден, че трябва да съм готов за най-лошото. Ако то се случеше, този път щях да намеря сили и начин да пристъпя отвъд. Нямаше да се оставя в ръцете на врага, колкото и умело да бе скроил всичко.

Струваше ми се, че с двете си ръце държа все още хлабав възел, който обаче се затягаше около врата. В дванадесет часа на обяд бях зад вратата, даже отворих, преди да са звъннали. Кой знае какъв вид съм имал. Мари извика: „Ален, какво ти има?“ Не можех да говоря, само им показах снимката. Какво пък имало толкова! Били я видели и отначало се разсмели. Някакво бягство… Възразих: „В това няма нищо смешно и аз съм забъркан в цялата тази каша.“

— Ален, да не си полудял!

Тогава започнах да им разказвам какво се беше случило. Не можех да позная гласа си. Вече бяха престанали да се смеят. Мари каза: „Ще закусим, а после ти ще заминеш. До довечера ще я намерят. Щом пристигнеш, ще дадеш показания.“ Тъй като не бях способен да хапна нищо, Мари предложи да идем да изпием по чаша шоколад в кафене „Прево“.

— Само едно е неприятното, че ще трябва да даваш показания…

— И че ще видиш името си във всички вестници — прекъсна я Симон.

Мари го погледна въпросително, сви рамене и предложи да идем в книжарницата да се обади по телефона на най-добрия си клиент, който завеждал информационния отдел на „Ла Птит Жиронд“: дано той да ме успокои.

Тъй като в този час на деня книжарницата беше затворена, влязохме през една странична врата. Приятелят на Мари не беше в редакцията, но тя имаше домашния му телефон и го откри бързо. Подаде ми слушалката. Да, имало нещо ново: „Някакъв смолар видял как момиченцето минало покрай него тичешком, сякаш изплашено от някого или от нещо, сякаш го преследвали. Разпитът на смоларя продължава. Засега той е само свидетел, но…“ Слушалката падна от ръцете ми.

— Ален, може ли така да губиш ума и дума?

— Смоларят не е излъгал, тя е тичала, защото е била изплашена. Била е изплашена от мен. Малко преди това я гледах как се къпе…

— Да, и четвърт час след това си бил обратно в Малтаверн, където са ти предали телеграмата на Симон. От какво се страхуваш?

Симон поклати глава:

— Ех, вие пък наистина ли смятате, че няма за какво да се безпокои?

— Млъкнете, идиот такъв! — викна ядосано тя. — Погледнете го само, моля ви се. А аз исках да ви помоля да заминете с него за Малтаверн. Но като размислих, реших, че предпочитам да знам, че е сам, отколкото с вас… Всъщност да, наистина! Аз ще замина с него. Вие ще останете тук, докато дойде Балеж. Ще му обясните… Ще му помагате, ако потрябва. Ще се върна утре сутринта.

— Но какво ще каже госпожата, като ви види?

— Тя ще види и сина си. Един поглед ще й бъде достатъчен, за да разбере, тя не е като вас да не разбира нищо.

 

 

Почувствувах облекчение, оставих се в ръцете й, докато бях с нея, не можеше да ми се случи нищо страшно. Отново можех да си поема дъх. Колата пълзеше като костенурка по задръстената от автомобили улица Сент Катрин. После излязохме на шосето за Леонян и скоро започнаха и боровете. Мари ме хвана за ръката. Попита: „Нали не те е страх вече?“ Не, не се страхувах, но знаех, че всичко ще започне отново. Сега ми беше ясно, че не мога да бъда заподозрян — но след по-малко от десет минути може би нямаше да мисля така. Щях да бъда убеден, че всичко е против мен.

— Дори и ти, Мари, ако те разпитат и кажеш всичко, което знаеш, ще станеш свидетел на обвинението.

— Внимавай, момченце, пак започваш…

— Нали си спомняш онази сутрин, преди да заминем, когато ти поиска да видиш Юр и аз минах по един страничен път, защото знаехме, че малката ни шпионира, нали не си забравила какво ти казах? Казах ти: „Ще я удуша!“

— Бълнуваш, Ален. Всички тези работи нямат никакво значение.

— И все пак, ако те разпитат, твой дълг е да си спомниш тези разобличителни думи.

— Какво им е толкова разобличителното — че са израз на едно моментно раздразнение, каквото изпитвах и аз, което би изпитвал който и да е друг на наше място…

— Щом така се изплаши, значи, е знаела, че я ненавиждам: само като ме видя на завоя на пътя, и се втурна тичешком в гората, където я е причаквал онзи човек.

— Съдбата е виновна, както казва Шарл Бовари^[3], във всеки случай ти не си виновен.

— Под крака ми изпращя клонче, тя се обърна и ме видя. Ако бях стъпил встрани от клончето, тя щеше да продължи по пясъчния път за Малтаверн. А точно този ден я видях гола и открих, че съм се лъгал по отношение на нея, че се е преобразила, както гъсеницата се превръща в пеперуда…

Не след дълго Мари прошепна: „Каква катастрофа за майка ти!“

— Сега вече я разбираш, нали?

Да, разбирала я. Повече не си казахме нищо. От време на време ме хващаше за ръката, стискаше я леко, за да не забравям, че е до мен. „Не се бой, тук съм.“ Така ми казваше мама, когато ме беше страх нощем. Мари познаваше този мой недъг, беше го наблюдавала и у един от своите старци. „Казал си на Симон, че съм свикнала със старци…“ А-а, ама той наистина предава всяка дума!

— Да, предава всяка дума. Та един от моите старци буквално се задушаваше от кошмарите, които си измисляше сам.

 

 

Във Виляндро, където спряхме да налеем бензин, имаше хора, които оживено обсъждаха нещо пред гаража. След като седна пак зад волана, шофьорът ни каза: „Онзи мръсник си е признал, че след като я е удушил, е скрил трупа в една кошара и оттам през нощта с ръчна количка го е пренесъл до един от дълбоките вирове на Юр, при мелницата, нагоре по течението.“ Скрих лицето си с длани не за да скрия сълзите си от Мари, а за да не гледам повече този свят, който нямах смелост да напусна.

Мама стоеше сама в гостната, капаците на прозорците бяха спуснати. Беше буквално като ударена от гръм и не реагира на присъствието на Мари. Дали изобщо я позна?

— Госпожо, не исках след удара, който понесе тази сутрин, той да пътува сам чак дотук.

Тя се вгледа внимателно в мен:

— Значи, за теб е било удар?

— По-страшен, отколкото можеш да си представиш: та малката се изплаши от мен, заради мен изпадна в ужас.

На няколко пъти мама уморено повтори: „Какво казваш?“ Но скоро наостри слух. Когато свърших, тя каза: „Сега, след като престъпникът е арестуван и си е признал, няма смисъл да казваш нищо; всичко трябва да си остане между нас.“

— Не — възрази Мари, — важно е за онзи нещастник, — та той рискува главата си. Ален ще бъде свидетел, че малката наистина се е изплашила и се е втурнала тичешком в гората, че всичко се е случило точно така, както го е разказал човекът, а не са му повярвали: едно запъхтяно малко момиченце…

— Да — казах аз, — точно това задъхване вероятно я е и погубило…

 

 

Исках веднага да ида в полицията, но според мама точно сега всички били в мелницата: убиецът показвал мястото, където е хвърлил тялото. Не исках да чакам.

Не се оказах толкова интересен за тях, колкото бях очаквал. Бяха хванали убиеца и се готвеха да открият трупа. Сметнах за необходимо да кажа на сержанта, който ме разпита, че малката се изплашила не от друг, а от мен. За тях работата беше приключена. Като се върнах, спах два часа, тежко и непробудно. Научих, че докато съм спял, мама и Мари са си говорили за мен или по-точно Мари се беше постарала да я накара да разбере, че не се чувствувам добре. Сигурно беше останала с впечатлението, че е успяла да я убеди, защото в шест часа беше заминала за гарата, без да ме види. „Но — увери ме мама — беше съвсем спокойна за теб.“

 

 

Тревогата на Мари се предаде и на мама и поне за малко отвличаше вниманието й от онова малко трупче, което беше все пред очите й. През нощта, която тя прекара до леглото ми, леглото на Лоран, открих, че с малката са я свързвали и други неща — по-различни от долните сметки, които й бях приписвал, че се беше привързала нежно към това дете без майка и то й бе отвръщало със същото.

— Но ти не знаеше, ти не можеше да знаеш колко голяма беше любовта й към теб — беше ми забранено да говоря за нея.

— Какво? Любовта й към мен ли?

— Да, това изглежда невероятно за едно дванадесетгодишно момиченце. Никога не бих могла да си представя, че може да съществува нещо подобно — то би ме възмутило, — ако не виждах с очите си този истински култ, тази нежна преданост — още съвсем детинска, но и женска едновременно — съвсем чиста и невинна, разбира се. Знам го със сигурност, защото непрекъснато ми говореше за това. Ако има нещо, което ми помага да не роптая срещу ужасното поругание, на което е било подложено това невинно дете, то е, че сега тя вече вижда: ти вече не я мразиш, плачеш за нея, няма да я забравиш, тя вече не е Въшката…

— Но тя нали не знаеше, че я наричам Въшката?

— Знаеше. Да не си помислиш, че аз съм й казала. Нюма Серис знаеше за това от Дюберови, от твоя любим Симон, предполагам. Една вечер, като бил пиян, Нюма го казал на малката. Плака ли, плака…

Сега плачехме ние двамата, мама и аз, в нощта, безсилни да се примирим с ужасната действителност, с това, което е изтърпяло нещастното детско тяло, с цялата мръсотия и поругание…

— Ален, ти, който си чел всякакви книги, и знаеш всичко, написано за злото, което бог допуска: защо, след като е дете, малко момиченце, защо, преди да я убие, е трябвало да хвърли тялото и душата й на онзи заслепен звяр? Какъв е смисълът на изпитанията, на които всеки ден са подложени дори и малки деца? А ние знаем само за онези случаи, за които пишат във вестниците. А всеки ден, навсякъде, из целия свят…

Тя замълча в очакване на отговора ми. Продължавах да оплаквам обезчестеното малко тяло, което и цялата вода на Юр нямаше да може да измие. Най-после казах:

— Може би злото приема човешки образ.

— Значи, този човек съществува, някой го е създал и някой му е дал властта да върши това.

— Мамо, единственият отговор е онова покрито с храчки, приковано с гвоздеи на кръста голо тяло (защо то е било голо), над което са се надсмивали книжниците — тялото господне. Малкото момиченце навеки ще съхрани в сърцето си отговора на този въпрос. Сега и завинаги. А и ние скоро ще разберем онова, което чувствуваме всеки път, когато се причестяваме с обруганото, разпнато и възславено тяло.

— Да, вярвам, че е така, вярвам.

За първи път през живота си я виждах да ридае, да ридае от любов.

— Обичах това момиченце така, както не съм обичала никога друг, дори и теб. Казвах й: „Трябва да станеш учена, аз никога не съм имала с Ален общи теми за разговор. В семействата от нашия кръг няма подходящи жени за младеж като него.“ Макар че беше стигнала в учението си само до началното училище, малката започна да взима частни уроци от нашия учител, който е много интелигентен, скоро ще завърши литература. Освен това учеше и латински с господин свещеника и той разширяваше кръгозора й в онези области, от които се интересуваш ти. И той започна да се интересува сега от тези неща. Горкият настоятел, нямаш представа какво влияние имаш върху него. Но аз ти преча да спиш. Трябва да спиш, скъпи мой.

— Не ми се спи. Важното е, че ти си тук.

Помълчахме така известно време. Поривите на нощния вятър накараха боровете да проговорят — и те заедно с нас оплакваха малкото момиченце, хвърлено живо на звяра, но не за да бъде разкъсано като девицата Бландин^[4], а за да бъде осквернено по най-страшния начин, по който може да бъде осквернено едно божие създание на този свят — преди смъртта си тя е видяла разкривеното лице на убиеца. Мама заговори отново:

— Ако добре съм разбрала онази личност (личността беше Мари), ти си си втълпил, че съм поръчала на горкото момиче да ви шпионира, докато мен ме няма. Как си могъл да помислиш, че съм способна да… Вярно е, че й казвах много неща. Ние двете бяхме толкова близки, когато бях в Малтаверн без теб! Тя знаеше всичко за опасенията ми, откакто онази личност бе влязла в живота ти. Та ние с нея си говорехме само за теб. И ако тогава малката ви е следила, то не е, защото аз съм я молила за това, а така, сама, по собствено желание. Никога не съм мислила, че едно толкова малко момиченце може да бъде тъй ревниво. После ми разказа колко много е страдала по теб през онази вечер и онази нощ, тя всичко си споделяше с мен. Ние всичко си казвахме една на друга. А знаеш ли, аз не ревнувах. Готова бях и живота си да дам само за да я обикнеш. Тя вярваше, че в края на краищата ще я обикнеш, даже и мен успя да накара да повярвам в това. Най-страшното от всичко е, че това е било истина, ти наистина си я обикнал час преди да я изнасилят и удушат.

— Да, и сега ще я обичам до края на живота си, ще я прилаская дълбоко в себе си, ще я скътам в сърцето си, бедната мъничка Въшка, единствената моя любов.

Изведнъж чух, че мама се разсмя. Да, смееше се. Тя каза:

— Знаеш ли как си отмъщаваше, че я наричате Въшката? Ами да, наричаше онази личност „куката“, защото често ме чуваше да се оплаквам, че това момиче „го е хванало на въдицата си“.

Мълчахме дълго и после чух хрипливото дишане на майка ми, почти хриптене, сякаш с мъка си пробиваше път през непролетите още сълзи. Стоях буден, мислено преминавах извървения вече път, моят път, извървян с кръста на гръб: на първата спирка — смъртта на брат ми; на втората — изнасиленото момиченце. Откъде да намеря сили да направя още една крачка, тъй слаб и обезоръжен? Ах, да можех да легна на голата земя на онова добре познато ми място в Малтаверн, което от дете наричах „красота“! Да се просна и да чакам, докато потъна в непробуден сън.

Заспах и аз. Когато се събудих, мама вече я нямаше в стаята. Сигурно беше отишла на утринната служба. А аз не се и опитах да се моля. Това не беше бунт, но подобно нещастие създава усещане за отсъствие, а не за нещо несъществуващо, невъзможно е някой да е тук и все пак той е тук: това е тайнството на вярата, ненарушима у онези, които са били осенени от божията благодат, вяра, способна да устои дори на убийството на едно малко момиченце, на това убийство, само от мисълта за което ми се искаше да вия протяжно като животно, което изтезават.

 

 

На сутринта, като се събудихме, всеки от нас се върна към мъката си и отново се затвори в нея. За да избягам от журналистите (показанията ми бяха отпечатани във вестниците), същия ден сутринта отидох на лов за гривяци: ловната ни къща в „Ла Шикан“ е накрай света. Освен това веднага щом убиецът бе поставен зад решетките и си призна всичко, тази история беше изместена от други. Главното беше да намеря сили в себе си да продължа своята собствена история, да реша в коя посока да тръгна. Мари ми писа, че щом събера сили, трябва да замина за Париж. „… Това, което твоят Барес обявява за зло — откъсването от корените, — е единственото лекарство, което може да те излекува след преживения от теб удар. Естествено където и да идеш, всичко, което ти се е случило, ще бъде винаги с теб, но може би ти имаш онази дарба, която толкова много те възхищава у другите — дарбата да съживяваш миналото, да го изравяш от пепелта. Знаеш ли какво казва за теб Симон с една малко досадна, но в крайна сметка трогателна увереност: «Един ден ще стане велик човек, ще видите!» Затова го обичам въпреки лошото у него, въпреки някои негови черти на развратен селянин, въпреки че във вашия Малтаверн сте направили от него истинско чудовище. Той вярва в теб. Не те обича толкова, колкото си въобразяваш, дори в някои моменти те ненавижда, но вярва в теб. Когато другите вярват в нас, тази вяра ни сочи верния път. След Донзак ние със Симон на свой ред ти показваме пътя — не съществува друг истински път освен него.

Единственото препятствие по него е майка ти, но повярвай ми, няма да те убеждавам да не й обръщаш никакво внимание. Ако имам угризения за нещо, като си мисля за нашата история, то е заради горката «госпожа», за която си бях изградила ужасяващо опростена представа от портрета, нарисуван от вас двамата със Симон. Помниш ли, казвах ти по повод честите й престои в Малтаверн, че «ти изневерява с имотите». А сега знам, че ти е изневерявала с Въшката — това е било любов, макар и да е нямало нито плътска, нито кръвна връзка.“

Да, сега вече разбирах: тя, възрастната жена, е изливала цялата си нежност върху малкото момиченце, нежност, ненужна никому на този свят освен на мъжа й, който й е бил физически противен, и на мен, но аз пък винаги съм й бил непонятен, замесен от друго тесто, нищо, че съм нейна плът и кръв; самото ми присъствие задълбочаваше бездната на самотата, в която щеше да потъне бедната „госпожа“, ако не бяха имотите да я държат на повърхността и благочестивите занимания, които чертаят пътя на дните й… Но съществувало е и онова момиченце, което аз ненавиждах, а то ме е обичало, което е обикнала и тя.

 

 

Да, не беше трудно да се заобиколи това препятствие. Мама одобряваше намерението ми да замина за Париж, но ме помоли да изчакам още една година. Признах, че и в Бордо мога да извърша предварителните проучвания по дисертацията си. Сякаш въпросът беше в дисертацията! Ставаше дума за живота ми (поне в това се стремях да убедя сам себе си). Трябваше да опитам и последния си шанс, да прережа корените си в тази земя там, където бях ранен право в сърцето, и да се опитам да се присадя отново, „да се прихвана“ на друга почва, както казват в нашия край; но не само заради идеята, която ми внушаваха не само Донзак, Симон и Мари, а може би и деловите хора, чиито потомък съм: идеята да използувам този ужасен опит, да го използувам до последната троха. „Нищо не трябва да отиде на вятъра“ — повтаряха ни като деца, но тогава ставаше дума за някоя коричка хляб или парче свещ. А сега не трябва да отива на вятъра това, което бях изстрадал сам и бях накарал и другите да изстрадат заради мен, както и онова момиченце, хвърлено от убиеца в рекичката, която ще шуми в мен до последния ми час, както и майка ми, смазала всички, а сега смазана и самата тя. За в бъдеще трябваше да живея от този капитал. Всичко, което щеше да ми се случва отсега нататък, колкото и дълъг да е пътят ми, щеше да остане извън омагьосания кръг, описан около този период на живота ми.

 

 

Мама ми казваше: „Каквото и да правиш, от скръб не се умира. Хората не умират от скръб. Дори и да не могат да се утешат, не умират. Но аз ще умра, вече умирам. Почакай малко, не ме оставяй сама.“ Как да й отговоря, че за мен не всичко е толкова просто, че съм на двадесет и две години и трябва да се опитам да оживея. Всеки ден ходех в „Ла Шикан“ и взимах със себе си по един том от съчиненията на Балзак, изданието на Шарпантие от 1839 г. на баща ми, в което има някои заглавия, които не са включени в събраните съчинения. Балзак не е любимият ми автор: много е тежък (имам предвид стила му). Но той е авторът, който най-силно поражда у мен желанието да не умра. Ненавиждам онзи род амбициозни млади хора и тяхната кръвожадност, за които той пише; все пак те предизвикват у мен желание и аз да опитам щастието си, но по свой собствен начин, който отсега ми предстои да открия.

Засега все още продължавам да се лутам в омагьосан кръг: все още това, което се случи, не се е превърнало изцяло в минало, та да го преоткрия, като го опиша, не се е превърнало в нещо преживяно — аз още живея с него. И мама е тук, и е жива — не мога да я оставя да умре сама, тъй като у нея все още е жив обожаемият образ на малкото момиченце, изнасилено с отворени очи. Тя ми казва: „Непрестанно, денем и нощем я виждам мъртва, но с разширени от ужас очи.“

Всеки ден ходеше при стария Серис, който не пиеше толкова, колкото тя се опасяваше, защото искал да постави нещата си в ред, „преди да се захване сериозно с пиене“.

— Можеш ли да си представиш — казваше мама, — на погребението, на което плачеха всички, старият Серис като че ли се е трогнал само от твоите сълзи. Той би могъл да те намрази, нищо, че не знае колко много страдаше малката заради теб. Е да, но не го направи. И знаеш ли какво ми предложи? Да направим фиктивна продажба на всичките му имоти, така че на практика да станеш негов наследник, наследник на малката…

— За нищо на света! — запротестирах аз.

— Естествено — каза мама — и въпрос дори не може да става за това. Сигурна бях, че ще откажеш и му отказах от името на двама ни, не се съмнявах, че ще одобриш решението ми. Тогава той ми предложи да направим действителна продажба, като той си запази правото да получава доходите от имота. Решавай.

— Но, мамо, ще направя онова, което поискаш.

— Каквото поискам ли? Вече нищо не искам. Самата мисъл да извлека някаква полза от тази смърт ме изпълва с отвращение. Имотът на Серис ще бъде поделен между няколкото негови племенници и по този начин ликвидиран. Точно това и искам: нищо да не остане от това, което е било нейно. Иска ми се всичко да изгори. Впрочем Нюма Серис смята, че ще стане точно така, всичко в края на краищата ще изгори.

— Но, мамичко, защо да изгори сега, след като не е изгоряло едно време? Откакто бият камбаната, вече няма пожари.

— Защото, ако слушаш Серис, забие ли отново камбаната, която известява, че има пожар, никой няма да се отзове на звъна й — в чифлиците вече няма да има никой. Хората не искат вече да живеят като вълци в този забравен край и да се хранят с черен хляб и качамак. Серис казва, че американските учени вече нямат нужда от нашата смола, за да получават терпентин, а боровете ни все по-малко и по-малко ще са необходими за подпори в мините и за железопътни траверси. Тогава всичко ще изгори — повтори мама с нещо като отчаяно задоволство, — защото няма вече да има никой… И защо само дърветата да бъдат пощадени? И те ще умрат, ще изгорят живи. По-добре така, отколкото…

Ти мислеше, че обичам земята заради самата нея. А непрекъснато пред очите ми бяхте вие двамата с малката като господари на всичко, а аз бдя над вас и интересите ви и гледам как тя е щастлива с теб. Когато настоятелят ми четеше морал и непрестанно ми повтаряше: „Няма да ги носите в гроба тия ваши чифлици!“, аз му казвах: „Но на смъртния си одър бих била щастлива да знам, че имотите ще са на децата, а аз им ги оставям във възможно най-добро състояние.“ Казвах му също така, че имотът, макар и понякога да става жертва на делби, е нещо дълговечно и се умножава с помощта на бракове и унаследявания — той съвсем не се интересува от смъртта. Сега знам, че това не е така. Но къде е истината, Ален?

 

 

Имах още само една възможност: да се оставя в божиите ръце и да чакам той да ми даде знак. Това ще бъде може би зов, който ще чуя само аз и който ще възвести, че е ударил моят час. Но това означаваше да пренебрегна всичко, което без мое и дори без нейно знание — ставаше в душата на майка ми; да, точно така, буквално „ставаше“, променяше се, за да се изрази най-неочаквано в решението, което тя взе: то ми върна свободата на действие.

В деня на Голямата задушница отидохме да сложим цветя на гроба на малката Серис. Силно ме изненада това, че мама не прочете молитвата „De profundis“, както имаше навик да прави, като ни заповядваше едновременно на нас с Лоран да коленичим на гроба на бедния татко. „От дъното на бездната извиках аз към теб, боже, боже…“ Дали молитвата е звучала така прочувствено в гласа на майка ми въпреки волята й, или моята собствена мъка е придавала на гласа й такова звучене? Нито един вик не се чу от бездната на този ден на Вси светии — на ръба й стоеше права мама, прилична на дъб с все още зелени листа, но вече ударен от гръм. Не коленичи, устните й не помръднаха. На връщане ми каза:

— Току-що реших. Няма да се върна в Бордо. Ще чакам тук. В такъв случай ти можеш да заминеш за Париж, както се изрази онази личност, когато те доведе тук. „Той трябва да замине за Париж…“, повтаряше тя.

— Но, мамо… какво ще чакаш?

Тя повтори: „Ще чакам…“ Напомних й, че господин настоятелят вече няма да е с нея, тъй като е решил да доживее остатъка от живота си в Бордо, но не начело на някоя енория, нещо, в което винаги се е надявал и вярвал, а като духовен наставник в някой женски манастир.

— Знам, а от заместника му не мога да очаквам кой знае какво.

Още не се бяхме запознали с него. Беше отказал да дойде вкъщи, преди да е посетил и най-бедния арендатор в енорията си. Рязко бил изразил твърдото си намерение пред настоятеля да не бъде като него „свещеникът на замъка“.

— Неволята ще го притисне — каза мама — и не след дълго ще протегне ръка за милостиня. А на арендаторите ще бъде необходим само когато трябва да освети някой нов свинарник. Впрочем господин настоятелят смята, че заместникът му има право — всички ние сме се заблуждавали и винаги ще се заблуждаваме.

Тя крачеше по пътя с твърда стъпка и отвръщаше на поздравите на хората, като строго отмерваше според общественото им положение как да кимне с глава и как да се усмихне. Въпреки това точно в този момент тя ми заприлича на мухите, на които един мой съученик късаше навремето крилцата и краката, изобразявайки по този начин разжалването на Драйфус. Така и с мама — всеки ден й се налагаше да се прощава с някое от непоклатимите си убеждения. Всичко, което беше смятала за истинско, се беше оказало неистинско, а най-неистинско от всичко се бе оказало онова, което тя беше взела за откровение. Даже и в момента да нямаше съвсем ясно съзнание за всичко, тя мрачно и безчувствено гледаше на него като на нещо очевидно, подобно на всяка жена, сразена от загубата на детето, което е обичала повече от всичко на света: и всичко да й вземеха сега, тя нямаше да почувствува нищо.

— Когато сме загубили всичко — казах й аз, — когато се чувствуваме изоставени, настъпва неизбежният час за всеки от нас и ние обръщаме очи към небето: „Боже мой! Боже мой! Защо ме изостави!“^[5] Това е часът на окончателното поражение, въплътено в кръста, който е негов символ — непоносим, неприемлив за всеки млад или в разцвета на силите си човек — и така до деня, когато се окаже, че очертанията на кръста най-добре подхождат на тялото ни…

Мама ме прекъсна:

— И на сърцето ни…

Изненадах се да чуя тези думи от нея. Значи, знаеше, че именно сърцето ни винаги разпъват на кръст? Може би, без аз да забележа, мама е живеела единствено със сърцето си? По всяка вероятност нежността, с която се е отнасяла към Жанет, се е проявявала и по-рано към някой друг? Направих опит да си спомня. Всичко, което успях да се сетя, беше как след смъртта на баща ми, в старата ни къща, в която не стъпваше никой, веднъж-два пъти годишно идваше Сара М… една приятелка на майка ми от девическия пансион, като че ли ирландка или англичанка… с нея имаше винаги едно момиченце, нейна „възпитаница“, както ни беше казала мама. Идваха отдалеч, като морски птици, подгонени към брега от буря по време на равноденствие. Произходът на това малко момиченце на име Андре беше свързан с една от онези тайни, за които мама казваше: „Това не е за вас.“ Какво ли пък беше за нас, но аз попивах всичко и нищо няма никога да изчезне.

 

 

Последният ариергарден бой, който мама поведе с мен, беше, за да ме убеди да ида на квартира в Париж заедно с други студенти католици; обаче аз й дадох да разбере, че съм на двадесет и две години и ми е минало времето за това — не само че не се страхувах, задето не познавам никого в Париж, но даже това ще ме направи още по-упорит: исках да започна отначало, да се опитам да се включа в непрестанното завладяване на Париж от млади провинциалисти, без нито едно препоръчително писмо в джоба си.

— Но как смяташ да живееш?

— В общи линии като един прилежен студент, който внимава да не изпусне нито една възможност за преуспяване. На първо място сред щастливите случаи поставям срещите с хора.

Мама попита:

— За добро или за зло?

— Работата никога не е така проста. Мисля, че всички срещи, даже и най-лошите, са предопределени.

— Какво знаеш ти за това, хлапак такъв?

Какво знаех наистина? Сам придавах някакъв смисъл на своята история, нагласявах я както си искам, сам приписвах човешка умисъл в действията на Всевишния и сам оставах доволен от това, което съм измислил.

Мама беше престанала да ме слуша. Попита ме каква сума ще трябва да ми изплаща всеки месец и дори не можеше да си представи, че няма какво да се бърка в тези неща, защото нямам нужда от посредник, за да се разпореждам със състоянието си. Тя докрай щеше да следи какво харча и всеки неделен следобед щеше да прекарва над счетоводните книги.