Франсоа Мориак
Юноша от едно време (5)

Глава V

Точно в пет часа бях в книжарницата. Въпреки че Мари смръщи вежди, разбрах, че беше щастлива, задето не съм й се подчинил; но все още й досаждаха последните клиенти. Каза ми да се върна след половин час да я взема. Валеше и аз, скрит под чадъра, вървях с моето щастие и моята гордост. Непрекъснато се оглеждах във витрините. Сега вече не приличах на ангел, бях си просто младеж, в когото е влюбено едно момиче, и то не какво да е момиче. Не, любовта не можеше да ме заслепи: Мари стоеше неизмеримо по-високо от своето социално положение (ах, това буржоазно понятие за социално положение! — какво толкова чудно има, че Мари превъзхожда във всичко тъпачките от нашата среда!). Тя беше много по-образована, отколкото съм мислел, че може да бъде една жена — не като жените от нашия род, които четат само романчета, издавани от „Католическото дружество за хубави книги“. Но най-поразителното у нея беше разсъдливостта и едно качество, което притежава и майка ми — стремеж да ръководи, даже да властвува. Балеж, нейният помощник в книжарницата, непрекъснато повтаряше: „Какво ли би правил господарят без нея…“

Същия ден, когато се срещнахме под колоните на „Гран театър“, където се бях скрил от дъжда да я чакам, а после отидохме в кафенето на ъгъла, пропито с омразната си миризма на абсент, тя ми довери със своя открит, почти рязък маниер това, което според нея би трябвало да знам:

— Вече ти казах, че и дума не може да става аз да кроя някакви планове по отношение на теб и никога няма да започна да си мечтая за това, за което си мечтаят всички млади момичета, които обичат и са обичали…

Баща й, бирник в Медок, напуснал жена си (спомних си, че зная тази история), започнал да играе комар, злоупотребил с няколко милиона и най-накрая го намерили обесен в някакъв хамбар.

Как да постъпя? Какво да й кажа? Хванах несръчно ръката й, но тя я отдръпна. После продължи твърдо:

— Още не съм свършила (каза го с безразличен тон, сякаш дава показание пред съда след някое трагично произшествие).

Един приятел на нейните родители й помогнал да я приемат на работа в книжарницата на Бар. „Този приятел беше на възрастта на баща ми, познаваха се още от деца. На първо време даже ни беше предан. Но не можа да издържи на изкушението и рано или късно аз трябваше да заплатя за всичко. Започна да ме задиря; майка ми си затваряше очите, а пък на мен тогава ми беше все едно. Не можех да си представя до какво ще доведе всичко това. Сигурно ще те накарам да се учудиш: разбирам майка ти много по-добре, отколкото можеш да си представиш — разбирам я не по отношение на това, че въздига земята в култ, а че се отвращава от всичко плътско. Благословен да си, че не приличаш на онези животни, които ме преследваха. Дори Балеж! Да, нищо, че е гърбав. Той непрекъснато се хвали със завоеванията си и не без основание.“

Значи, е имала връзка със старец. Съгласила се е на такова нещо! Не смеех да вдигна очи към Мари. Попитах почти шепнешком: „Кой ви избави от него?“

— Гръдната жаба. Изплаши се да не умре.

Може би плачеше, но не можах да видя очите й. Чувствувах се неловко, бях изумен. На няколко пъти повторих някак принудено: „Не плачете.“

— Плача не заради това, което съм извършила, а защото сега пак ми заговорихте на „вие“.

— О, не беше нарочно. Виж какво, Мари, сега по-добре разбирам защо ти харесвам повече от другите. Ти си едно момиче, хвърлено на зверовете, после си се изплъзнала, но винаги ще се страхуваш от тях.

Не ми отговори, усещах, че иска да ми каже още нещо.

— Притеснява ме още едно нещо и то е, че си християнин. Ален, имам ли правото да те откъсвам от това, което запълва целия ти живот?

„Моят живот ли“ — повторих аз. Тези думи ме поразиха не толкова заради прозиращата в тях загриженост, колкото заради нещо престорено в гласа й. Усетих го, но не веднага, а едва час по-късно, докато бавно се качвах по стълбите на дома ни на улица Шеврюс. Внезапно бях обзет, а после и изцяло завладян от едно смущение, което тя бе породила у мен. Работата беше не в затрудненията от религиозен характер, за които бе споменала, а в това, че въобще бе започнала да говори за тях. Тогава спрях на вмирисаната на газ стълбищна площадка на първия етаж да си поема дъх и ненадейно казах гласно: „Преструваше се!“ Беше ме осенило внезапно прозрение.

Възпротивих се на тази мисъл. Дали не си въобразявах, че притежавам дарбата, с която толкова много се гордеех? Да не би Донзак просто да ми е внушил, че я имам? Струваше ми се, че полудявам и сам се заплитам все повече и повече. Опитах се да се успокоя. Припомних си дума по дума всичко, изречено от Мари в онова кафене, и изведнъж пред мен заблестя жестоката истина за скритите причини и мотиви: беше ясно, че разговорът е обмислен предварително, така че да разбера за извършената от баща й кражба от собствената й уста, както и за това, което се е случило с нея след тези зловещи събития. Вече никаква клюка няма да е страшна за нея. Неуязвима е. Няма никакво съмнение, че е очаквала да реагирам по различен начин след нанесения ми удар. Но защо най-неочаквано добави: „Християнин си…“

„Християнин си, християнин си…“ По дяволите! Това ще рече, че между нас не може да има нищо друго освен брак, от който тя се била отказала, разбира се, твърдейки, че дори не си е помисляла за такова нещо. Ето в какво искаше да ме убеди. А аз с лека ръка й отговорих, че няма какво да се тревожи по въпроса за християнина, той на драго сърце ще склони да извърши грях, вече по свой начин е свикнал донякъде с него.

— Не, Мари, не се тревожи: Félix culpa!^[1] Стига само грехът да ни донесе щастие…

Все пак Мари не грешеше: никога не съм скъсвал с религията. Не можех и да си помисля за такова нещо. Странно, как се е сетила за това. Откъде ли го знаеше? Как да повярвам, че жена от тази среда, най-вероятно безразлична към всичко, свързано с религията, може да заключи, и то от малкото, което й бях казал, че светите тайнства са ми далеч по-необходими от неосветените хляб и вино. Знаела го е. Знаела го е от някой друг. Но от кого?

О, боже, боже! На онази мрачна площадка изведнъж всичко ми стана ясно и сам бях заслепен от откритието си. Излъгала ме е. Сигурно, без да го забележа, Симон ме е видял в книжарницата и е казал на Мари: „Познавам този ваш беден студент, вашето ангелче.“ Съучастници са. В края на краищата тя нямаше откъде да знае, че съм болен от болестта на мнозина юноши, които смятат, че никоя жена не може да ги обикне заради тях самите. Доверявал ли съм някога това на Симон? Не… Да! Спомням си, че съм споделял за панаира в Бордо и за восъчните модели на човешки органи. А той й е разказал всичко. Тогава и тя започна да говори, че е отвратена. Явно е, че играе против мен. Пак си казах: „Нямаш никакви доказателства! Станал си жертва на онзи арабски разказвач на приказки, който живее в теб и непрестанно измисля истории, а те запълват пролуките в стената от прочетените от теб книги, за да те предпазят от живота навън. Но този път историята, която съчиняваш, е твоята собствена. Истинска ли е или измислена? Доколко е въображаема? Къде точно измислицата изкривява действителността?“

Минах през малката гостна на мама, която е между нашите спални. Въпреки че от две години имаме електричество, драснах клечка кибрит и запалих газената лампа, все същата още от детството ми — светила ми е, докато чета, уча уроците си или се готвя за изпити. Седнах на леглото, като мислено не изпусках нито за миг от погледа си цялата съвкупност от факти и си повтарях: „Това не е доказателство…“ Но не бях убеден, че е така: да, Мари наистина грижливо бе подготвила своята изповед онази вечер в кафенето; надяваше се, че с признанието си е извлякла двойна, дори тройна печалба; първо, неутрализира предварително всичко, което хората биха могли да ми кажат за миналото й; второ, приписа си заслугата, че дори не си е и помисляла за брак; но едновременно с това ме накара да си спомня за моя религиозен живот и ми даде да разбера, че е твърдо решена да не посяга на него, така че, ако наистина не мога да живея без нея, отново да се върна на мисълта за брак… Е да, но беше малко вероятно тя наистина да се надява. А освен това не можеше да има никакво съмнение в чувствата й към мен. Смятах, че поне в това можех да бъда сигурен. Не ме харесваха често, но когато се случваше, знаех, че е така. Никога не се лъжа в желанията на другите.

Забелязах, че пощата е оставена на леглото: вестници и само едно писмо — от мама. Приближих го до светлината на лампата. Нямам смелост да възпроизведа съдържанието му. Защо да карам Донзак да го чете? Всички тези сметки не го интересуват. Мама щяла да се върне няколко дена след предвиденото. Работата, пишеше ми тя, си струва труда. Нюма Серис се отказва да купи Толоз — едно от най-хубавите парчета земя в областта. (Беше ясно, че сега е нейният ред да извърши сделката.) „Твърди, че няма толкова налични пари. Има, разбира се, но сигурно си казва, че най-накрая Толоз ще му падне в ръцете, без да даде пукната пара, когато се ожениш за дъщеря му. Той не обръща много внимание на намеците ми, че нямаш желание за брак. Разбира се, той и не подозира колко е силна антипатията ти. За какво да му казвам? На разположение имаме още поне десет години. Ти сигурно ще станеш друг. С положителност ще станеш друг…“

Не съществуваше вече нищо друго — даже нейната фарисейска, почти фетишистка религия, от която бе останала само обвивката. Отвътре всичко беше изядено. Вътре никога не е имало нещо. Гледах тази стая — моята стая, но нищо не издаваше, че е моя с изключение на книгите и списанията. В нашия дом винаги са царували кафявите тапети. „Баба ви обожаваше кафявото.“ Само евтини декоративни предмети, свързани с религията: най-лошият вид грозота — тази, която се дължи на липсата на култура.

Взех от бюрото си последните фотографии на модерна живопис, които ми бе изпратил Донзак от Париж, за „да възпита окото ми“. Но как да си създадеш представа за картината, ако не знаеш какви са цветовете? Единствената картина, която съм виждал, е „Тинторето рисува мъртвата си дъщеря“ или „Всеки със своята химера“ на Анри Мартен^[2] в музея в Бордо, където се крием, когато вали.

Не знам защо точно тогава се сетих за всички тези малки историйки, затворен в мъртвия дом, където единствените живи същества бяха двама стари прислужници, които спяха в една таванска стая.

Както всеки път, когато съм нещастен до смърт — до смърт в буквалния смисъл на думата (Донзак знае, че в нашия род има много самоубийци), — коленичих до леглото си и пак се разплаках, но сега с чело, сякаш опряно на някакво невидимо рамо. В този жест, жест на нещастно дете, беше заключена цялата ми вяра — на мнозина може би той ще се стори глупав и малодушен: като подгонен елен, който от малодушие се хвърля в блатото, за да се спаси от кучетата! Сега знаех, че ще настъпи пълно успокоение и даже и да живея сто години, даже всички учени и философи да се отрекат от Христос, даже никой да не остане с него, аз ще бъда с него: не за да съм полезен на другите, както истинските християни, а само защото имам нужда от спасителен пояс, за да плувам, да се задържам на повърхността на този страшен свят — за да не потъна.

Ето в каква посока течаха мислите ми през онази вечер, докато стоях на колене, заровил лице в завивките. Започнах да се разнежвам. Отново в главата ми се появи една мисъл, която ми е идвала хиляди пъти, а в деня след първото причастие беше станала натрапчива: да постъпя в семинарията. Но мама отсече авторитетно, че съм нямал призвание за това, и мобилизира всички свещеници, които бих могъл да срещна, да ме откажат от намеренията ми. Сега бях на двадесет и една години и вече никой нямаше власт над мен. Така с един замах щях да се избавя от всичко. Ще изтръгна от сърцето си тези проклети имоти и ще ги оставя на мама. Всичко ще бъде нейно, но това ще я убие: тя е маниачка на тема непрекъснато унаследяване, унаследяване, победило смъртта. Махнех ли се и аз, оставаха само някакви братовчеди… Държавата щеше да глътне всичко. „И освен това — заключаваше тя — въпросът е ясен. Ти нямаш призвание, това и слепецът го вижда.“ Всичко, което задоволява страстта й, не подлежи на обсъждане и е ясно и за слепеца. Но какво пък? Бих могъл да си тръгна, без дори да се обръщам назад.

Боже мой, колкото и много да обичам майка си, а съм я обичал до лудост, знаеш, че не я обичам повече от Теб. Към нея тая озлобление, отровило завинаги всичко. Истината е, че и аз като нея предпочитам Малтаверн пред Теб, но по различни причини от тези на мама: обичам не собствеността сама по себе си, не притежанието в смисъла, който влага тя в тези думи; бих се осмелил да си го призная само пред Донзак. Не мога да изоставя тази земя, тези дървета, тази рекичка, това небе, проблясващо между върховете на боровете — тези мили великани, това ухание на смола и блато, което за мен (наистина съм луд, нали?) е уханието на моето отчаяние.

Ето за какво си мислех онази вечер. Смъкнах дрехите от себе си и без да се измия, се гмурнах, потопих се в сън.