Франсоа Мориак
Юноша от едно време (1)

Глава I

Не съм като другите момчета. Ако бях като другите момчета, на седемнадесет години щях да ходя на лов заедно с по-големия си брат Лоран, с нашия управител Дюбер, с по-малкия му син Симон Дюбер, който е абат и в този час би трябвало да присъствува на вечерната служба, както и с брат му Прюдан, който кара Симон да си вземе довиждане със свещеника. Можех да стрелям с ловна пушка калибър 24, вместо да претърсвам храсталаците за дивеч и да си играя на куче.

Е да, правя се на куче, но в същото време се питам какво ли става в главата на Симон. Заради трънаците и клоните си е запретнал расото; защо са ми толкова смешни дебелите му прасци, обути в черни вълнени чорапи? Обича лова не по-малко от Диан и Стоп. Ловът е в кръвта му, не е по силите му да се откаже, макар добре да знае, че в този час господин настоятелят отслужва вечернята и непрекъснато гледа към празната дървена пейка, където би трябвало да бъде Симон и където той не е. След вечерня господин настоятелят ще дойде у дома да поговори за това с мама. Надявам се, че дотогава ще съм се прибрал, макар че те се пазят от мен и млъкват, щом се приближа. Според мама аз съм дърдорко, а господин настоятелят намира, че в главата си имам лоши мисли, защото си задавам въпроси, каквито той никога не си е задавал и въобще никой не му е задавал, какво пък остава за мен; но той знае, че го смятам за глупак.

„За теб всички са глупави!“ — обвинява ме мама. Вярно е, че вкъщи за умен смятам само себе си, но знам, че нищо не знам, защото на нищо не са ме научили. Освен на най-елементарните неща, учителите ми нямаха на какво да ме научат. Другарите ми ме превъзхождат във всичко, което в техните очи е от значение. Презират ме и имат право: не спортувам, силата ми е пилешка. Изчервявам се, когато си говорят за момичета, а ако разглеждат снимки, извръщам глава на другата страна. Все пак някои от тях се държат с мен приятелски, дори повече от приятелски.

Те вече знаят с какво ще се занимават по-нататък, имат свое място в живота. А аз? Даже не знам какво съм. Знам, че всичко, което проповядва настоятелят, и всичко, в което вярва майка ми, не съответствува на действителността. Знам, че нямат никакво чувство за справедливост. Отвращавам се от тяхната религия. Въпреки това не мога без Бог. Ето кое всъщност ме прави дълбоко различен от всички останали, а не че си играя на куче и се ровя из храсталаците, вместо да ходя на лов с Лоран, Прюдан и Симон Дюбер, или че не умея да боравя с ловна пушка калибър 24. Всичко, което приказва господин настоятелят, и начинът, по който го казва, ми се струва идиотско — но все пак мисля, че е вярно, мога да призная това на себе си: знам, че е вярно. Сякаш някакъв слепец, който е едновременно и опитен водач, ме тласка по абсурдни пътища към върховната истина, мърморейки нещо на латински, като кара и все по-оредяващите тълпи след себе си да повтарят същото — най-накрая те се превръщат в стадо, което може само да пасе, където го заведат… Какво пък! Аз виждам светлината, сред която те вървят, без да я виждат, и по-точно — тази светлина е вече в мен. Да казват каквото си искат: именно те са онези невежи и онези идиоти, които вбесяват моя приятел Донзак — модерниста^[1]. Все пак всичко, в което вярват, е истина. Ето до какво според мен се свежда историята на църквата.

 

 

Настигнаха заека на края на нивата при Жуано. Връщането беше изнурително: седем километра пеш по онзи зловещ, но все пак скъп за мен път между две стени от борове. „Докъдето ви стигне погледът, всичко е на госпожата!“ — не пропуска никога да обяви Дюбер със странната гордост на крепостен… Ужасно е, че пиша такива работи. Предварително знаех, че Симон ще върви именно до мен и няма да ме заговори. Изведнъж се оказа, че най-голямото дете сред нас е Лоран. Той непрекъснато риташе някаква шишарка — закара ли я до вкъщи, спечелил е.

Двамата със Симон не говорехме за нищо. Сигурно свещеникът му се бе оплакал от „лошите мисли“ в главата ми и Симон ми се възхищаваше за това, че едва седемнадесетгодишен съм в състояние да разтревожа това ограничено същество, под чиято опека той самият ще бъде, докато е семинарист във ваканция.

Тук бих искал да изповядам една измама: това, което плаши у мен настоятеля и възхищава Симон, са само някои смътни понятия, запомнени от думите на Андре Донзак, дето ми е проглушил ушите с това, което бил прочел в „Анали на християнската философия“^[2]. Донзак превъзнася някой си отец Лабертониер^[3], ораторианец^[4], който е главен редактор на това списание и чието име хвърля господин настоятеля в ужас. „Той е модернист, мирише на клада“ — повтаря често настоятелят. Ненавиждам го заради този жесток и глупав образ: „мирише на клада“! О, те винаги са готови да изгорят на клада онези, които вярват с отворени очи.

Но и аз съм не по-малък лицемер — заливам ги с огнените слова на Андре, сякаш съм ги измислил аз, и се правя, че знам това, което те не знаят, въпреки че и аз самият съм също толкова невеж, колкото и те… Не, прекалено се очерням. Както казва Донзак, вече съм навлязъл в Паскал. Чета го без усилие, особено „бележките“ към изданието на Брюнсвик^[5], което Андре ми даде. Всичко, което е свързано с Пор-Роял, ме засяга.

Дали Симон Дюбер, който си е взел матурата, е чел Паскал? Подозирам, че не познава в оригинал нито един автор, включен в програмата, и се задоволява с написаното в учебника… Крачеше редом с мен. Усещах миризмата на потта, с която беше напоено расото му. Не че е нечистоплътен — по-чист е от всички останали в семейството си — селяни, които не знаят какво е къпане, по-чист е дори от нас, защото почти всеки ден влиза във водата, когато ходи за риба във воденицата. Лови щуки и налими, почуквайки по коренищата на елите, между които предварително е опънал мрежа… Но да не започвам с рибарските истории.

В действителност повдига ми се не толкова от специфичната му миризма, колкото от онези шести кутрета, онези потреперващи израстъци и на ръцете, и на краката, така че обувките му, направени по поръчка, изглеждат колкото дълги, толкова и широки: също като на слон! Рядко ми се случва да виждам шестте пръста на краката му, но тия хрущялчета на ръцете му ме ужасяват. Впрочем той не се и старае да ги прикрива и даже открито се радва, че заради излишните си кутрета ще отърве казармата. По-големия му брат Прюдан е на друго мнение: „Можеха да те приемат в Сен Сир^[6]…“ Това е единственият път, когато Прюдан е казвал пред мен нещо, с което се е проявил като изкусител спрямо по-малкия си брат, за какъвто го смятат мама и господин настоятелят.

Винаги съм мислил, че на тази тема мога да напиша роман: слабият, хилав Прюдан, с тъмна кожа и изгнили зъби обича — знам го със сигурност — съседката си Мари Дюро, дъщеря на дърводелеца и сестра на Адолф Дюро, който е на двадесет години и прилича на Херкулес от моя учебник по история на древна Гърция — та чрез брат си този Прюдан си разчиства сметките с тоя свят, в който той самият е само плесен… Впрочем, както всички Дюберови, той също е умен. Бунтът му е доказателство за това. Според измислената от мен въображаема история Прюдан се отказва от Мари Дюро и я хвърля в обятията на Симон. Всъщност Мари сигурно изпитва ужас както от по-големия, така и от по-малкия брат — от него дори още повече заради кутретата и расото му, което може да се залепи на тялото й… Знам ли. Наистина измислям си всички тези работи, но съм сигурен, че ще стане точно така, защото познавам момчето, в което е влюбена Мари Дюро или най-малкото ходи с него — един приятел на грамадния й брат.

Впрочем господин настоятелят може би е прав, когато твърди, че злият демон на Симон е не похотта, а честолюбието. Той въобще не поглежда момичетата. Добре разбирам, че е дресиран да не поглежда към тях. Е да, но на него още не му се е налагало да се бори истински… Но откъде да знам? Не знам каквото и да е нито за Симон, нито за никого. Даже и мама, и господин настоятелят често ме озадачават.

 

 

Като се върнахме от лов, Лоран занесе заека в кухнята. Изтегнах се уморен на дивана във вестибюла. Мама дойде да седне при мен. Сложи ръка на челото ми и ме запита дали не съм жаден. Много й се искаше да си поговорим. Сигурно предварително се беше разбрала с господин настоятеля какво да ме пита — минавах за довереник на Симон. Всъщност няма нищо такова. Предпочитанието му към мен не се издава дори с една дума. Не го смущава пропастта, която лежи между нас. Във всеки случай обаче никога не се е опитвал да я прескочи.

Впрочем и с мама е същото. Обича ме, но не се интересува от мен. Интересуват я единствено имотите и още нещо, което не споделя с никого. Знам донякъде какво представляват те: и аз самият като малък се терзаех от подобни угризения, но после се отървах изцяло или почти изцяло от тях, особено откакто, благодарение на Донзак, открих как са ни дресирали да вярваме, че вечното ни спасение зависи от някакви си глупави възбрани, от някакви таблици за простимите и уж смъртните грехове.

Сигурно господин настоятелят беше възложил на мама да ме накара да проговоря, но аз нарочно притварях очи и се правех, че спя. Без никакви предварителни уговорки тя направо ме попита как се е държал Симон по време на лова.

— Мислеше си само за заека и разбира се, за физиономията, която ще направи утре господин настоятелят, когато Симон иде сутринта да му прислужва по време на литургията…

Мама сякаш това и чакаше, за да ми разкрие веднага картите си:

— Господин настоятелят не е чак толкова тесногръд. Той не отдава никакво значение на факта, че на деветнадесет години Симон предпочита да иде на лов, отколкото на вечерната служба. Неделната вечерня не е задължителна. Господин настоятелят ми е признавал, че и за него тя представлява изпитание. Лошото при Симон е друго.

— Точно така — казах аз. — Лошото е, че може би въпреки волята си е обречен на живот, за който не е създаден.

Мама получи „пристъп“, както се изразява тя. Цялата почервеня, просто да се уплаши човек: защо се бъркам в неща, които не ме засягат?

— Ти започна да говориш за това, мамо, не аз. Май аз съм единственият, който не се бърка в работите на Симон.

С типичната си липса на логика, присъща не само на майка ми, а според Донзак и на всички жени, тя възрази, че точно там била грешката ми и мой дълг било да се бъркам в работите на Симон.

— Нима не вярвате в божията благодат? Нима мислите, че Бог има нужда от нашата помощ в борбата, която се води в душата на Симон и засяга само него?

— Напоследък той е подложен на натиск от различни страни, за който не сме и подозирали — цял заговор. Има нещо много важно, което трябва да знаеш: от началото на ваканцията той се среща тайно от нас… Познай с кого! Ами да, с кмета, с господин Дюпор, който е франкмасон^[7] и се е зарекъл да го откъсне от църквата.

— Но нали всички знаехме, че се среща с госпожа Дюпор…

— Да, с онази побърканата, да, но не и с мъжа й, който побеснява само като види расо. Мислех, че Симон ходи у Дюпорови само следобед, когато кметът е в дъскорезницата си. Дълго време наистина е било така… Самата госпожа Дюпор ни предупреди…

Самата госпожа Дюпор! Не вярвах на ушите си. „Няма да се виждаме с Дюпорови.“ В речника на мама това означава, че с тях не си разменяме ежегодните визити (през лятната ваканция, която прекарвахме в Малтаверн), с които могат да се похвалят три-четири дами в градчето. Но това е така и в буквалния смисъл на думата. Не се виждаме с Дюпорови, никой не ги и поглежда. Те са изключени от нашата мъничка вселена! Но нека се опитам да разкажа поред историята с Дюпорови и Симон. Госпожа Дюпор, за която казваха, че е хубавичка, но на мен винаги ми се е струвала стара, е много по-млада от мъжа си („Никой не знае откъде я е намерил, откъде е родом…“). В нея имаше нещо подозрително заради това, че не е от нашия край, което ще рече Ландите около Вазаде. Дюпорови имаха само едно дете, момиченце, родено в един и същи ден със Симон. Мари Дюбер, която ходеше у тях да прислужва през деня, водеше със себе си и Симон да си играе с Терез. Той й позволяваше да го тормози и изпълняваше заповедите й — така както би трябвало да прави синът на домашната прислужничка с дъщерята на кмета, но и защото на шега се разправяше, че той е влюбен в нея и тя в него. Тя харесваше у него това, което самият аз мразя най-много: шестото му пръстче… Болестта отнесе Терез за няколко дена. Дали пък не е било менингит? Родителите й се довериха на доктор Дюлак, първият заместник на кмета, и той радикал и франкмасон. Какъв удар беше това за тях… Госпожа Дюпор, която преди това в неделя идваше на църква, криейки се зад някоя колона, повече не се появи в храма, превърна се във враг на господа. Затова пък всеки ден, каквото и да е времето, ходеше на гроба. Терез бе обичала череши и когато те узрееха, тя й носеше на гроба. После децата от училището идваха и ги изяждаха.

Тези странности обезсърчиха съжалението към нея. Като връх на всичко тя отказа да приеме мама. Просто не е за вярване. Всъщност никой от градчето не прекрачи прага на къщата й — освен Мари Дюбер и през ваканциите — Симон. От тях разбрахме, че цветята, посипани по плочите на вестибюла в деня на погребението, са си останали там и на Мари Дюбер било забранено да ги пипа.

Да можеше, госпожа Дюпор би държала Симон при себе си ден и нощ. Той й връщаше Терез, той беше Терез. Но все пак той си беше жив, беше едно малко момче. Не можеш да го сложиш на стола като предмет или пък да го тъпчеш по цял ден с бисквити и конфитюр. Добре поне, че беше луд за книги и четене. Спомням си, че по-късно, когато играехме на една игра, според правилата на която всеки трябваше да си измисли девиз, в който с възможно най-малко думи да изрази това, което смята, че е щастието, Симон най-напред написа: „Да четеш и да ходиш на лов.“ Госпожа Дюпор имаше всички течения на „Коледен илюстрован алманах“, „Пътешествия и приключения“, всички романи на Жул Верн, „Пътешествие на две деца из Франция“ и още много други чудесии. Тя настаняваше Симон до прозореца и му казваше: „Чети спокойно, все едно, че ме няма.“

Отначало Симон се смущаваше от втренчения в него поглед, от чаткането на иглите за плетене, но после свикна; на всеки два или три дена и даже всеки ден, ако книгата го беше увлякла, той се настаняваше следобед до прозореца на стаята, която трябва да е изглеждала странно, но която той не можа да ми опише: селяните не забелязват това, което забелязваме ние, макар и да виждат неща, които ние не можем. Един ден той помоли госпожа Дюпор да вземе книгата вкъщи. Това бе единственият случай, когато тя му се разсърди. Нито една книга, четена и докосвана от Терез, не трябвало да излиза от къщи. Но на другия ден госпожа Дюпор каза на Симон, че би искала той да й чете на глас, докато тя плете, и че ще му плаща на час, както на майка му.

Сега се питам дали заплатата, смаяла Дюберови, не попречи на мама и господин настоятеля да се поддадат на безпокойството, което сигурно са изпитали при мисълта, че един невръстен семинарист ще се среща всеки ден с екстравагантна личност — жена на кмета франкмасон. Вярно е, че по онова време кметът, зает по цял ден с управлението на общината, рядко се мяркаше вкъщи. Освен това, както, разбрах по-късно, си имаше и две любовници — едната в Бордо, другата в Базас.

 

 

Госпожа Дюпор наистина се сърдеше на Бога след смъртта на Терез и не ходеше вече на църква, но Симон твърдеше пред господин настоятеля, че тя никога не говори с него за религия. Тя всъщност не му говореше нищо, само го гледаше как чете. „Първите няколко пъти това ме смущаваше — като че ли ще ме изпие с поглед. Но сега вече не обръщам внимание на това…“ — твърдеше Симон. То дори не му се отразяваше на апетита, когато в четири часа — без да го изпуска из поглед, докато яде — тя му донасяше „следобедната“, както наричаше той следобедната закуска: чаша какао, филия, намазана с масло.

През октомври, когато всички се връщахме в Бордо, Симон занасяше в семинарията джобните пари, които бе спечелил. Нито господин настоятелят, нито мама някога са си помисляли, че един ден той ще трябва да се откаже от тези пари. Още като малък съм се удивлявал до каква степен за тези християни парите са нещо, за което не се спори, нещо, което не може да бъде пожертвувано, освен ако не си специално призван за това или не си дал обет за францисканец^[8] или трапист^[9]. Още когато станах на дванадесет години, у мен се зароди смътната мисъл — а за тази и миналата година Донзак ми помогна да я осъзная докрай, — че християните, които са ни възпитали, без да искат, вършат противното на Евангелието и всяко блаженство от Проповедта на планината са превърнали в проклятие: че те не са смирени и не само че не са праведни, а даже ненавиждат праведността.

 

 

Драмата започна с расото, което навлякоха на Симон веднага щом навърши петнадесет години. Колко много издигна това расо Симон в социално отношение! Той получи правото да облича стихар по време на служба и да стои на дървен трон в отредената за духовни лица част на църквата. Макар в градчето да продължиха да му говорят на „ти“, тези, които не го познаваха, въпреки детската му физиономия, започнаха да се обръщат към него с „господин абате“. Но расо в дома на господин кмета! Господин Дюпор се надяваше, че Симон ще се съгласи да хвърля расото два пъти седмично. Той отказа, сякаш ставаше дума за вечното спасение на душата му. Мари Дюбер, за която това расо бе осъществената мечта на живота й — свещенически дом, в който тя да царува в кухнята и в пералнята, — се осмели да одобри отказа на Симон.

Тогава мама и господин настоятелят се усъмниха в това, което аз въпреки четиринадесетте си години виждах ясно: госпожа Дюпор желаеше не присъствието на приятеля на Терез, а на Симон такъв, какъвто си е — онзи Симон, който ме отвращаваше със силната си миризма, със здравата си селска физика, с излишните си кутрета. Сигурни бяхме, че тя вече няма да може да се лиши от него; примиряваше се с отсъствието му само през учебната година, която за нея положително е била нещо като предколедно бдение, като подготовка за появяването на Симон… Ами да, сега си спомням, че мама и господин настоятелят не се досещаха за нищо. Това, което им отвори очите, бяха едни думи на госпожа Дюпор, предадени на господин настоятеля от Симон: мъжът й, а не тя, не можел да понася расото, а тя даже напротив, вече била свикнала с него и дори виждала и добрите му страни — то гарантирало, че Симон ще бъде винаги на нейно разположение и няма да й бъде отнет от никого…

— Да не би да иска да каже от друга жена? — попитах аз.

— Да, разбира се — каза мама.

— Значи, тогава е влюбена в него!

Направих това налагащо се от само себе си заключение с възможно най-естествения тон и бях поразен от постигнатия ефект. Да, да, наистина, макар че през онази година бях на четиринадесет години, с мен се отнасяха така, както сега не се отнасят и с осемгодишните момченца.

— Какви ги приказваш! Дърдорко! Говориш за неща, които не разбираш.

— Щом говоря, значи, ги разбирам.

— Не те ли е срам, толкова си малък, а… Какво ще си помисли за теб господин настоятелят!

— Устами младенца глаголет истина — каза той.

Настоятелят стана и започна да обикаля около масата за билярд, мърморейки: „Как съм могъл да бъда такъв слепец…“

Изведнъж рязко прекъсна мисълта си, изплашен да не би да е казал повече, отколкото е нужно. Това, което знаеше от Симон, дори и хубавото, спадаше към тайната на изповедта.

— Да — казах аз. — Но според Симон, докато той си изяжда следобедната закуска, тя го изпива с поглед. Може би един ден това няма да й бъде достатъчно…

— Какво искаш да кажеш? Но кой те е научил на…

— Истина е — каза полугласно господин настоятелят, — че има човекоядки…

— И човекоядци — допълних невинно аз.

— Човекоядци ли? Какви човекоядци?

Разтревожени, те ме заразглеждаха изпитателно: за какво намеквам? Да, може и да не бях в състояние да им кажа нещо определено, или по-точно предпочитах да си мълча, но знаех, че човекоядците обикалят около всяко петнадесетгодишно момче и се доближават до него само ако усетят мълчаливото му съгласие.

— Просто тръпки да го побият човек — каза мама. — Но защо съществува злото? — добави замислено тя, без да подозира, че задава единствения въпрос, в състояние да разклати вярата.

 

 

Опитвам се да се сетя какво измислиха, за да отърват Симон от онази вещица. Свещеникът накара един свой събрат да покани Симон на гости, който под предлог, че ще ходят на лов, го остави при себе си чак до началото на учебната година. Онази година Симон се върна в семинарията, без да мине през Малтаверн.

Що се отнася до мен… Ще се осмеля ли да разкажа на самия себе си какъв номер изиграх на господин настоятеля? Да, трябва да го направя, за да си дам по-ясно сметка какъв съм в действителност. На седми септември, в навечерието на Рождество Богородично, без много заобикалки мама ми каза, че в три часа господин настоятелят ще ме чака за изповед. „Така ще минеш преди всичките дами.“ Тази груба намеса в религиозния живот на едно четиринадесетгодишно момче й се струваше съвсем нормална. За нея бях дете, за което тя се смяташе отговорна пред Бога. Бях раздразнен и ядосан, но не и вбесен, както би станало сега — въпреки всичко разбирах тази пълна с предразсъдъци жена, предала ми по наследство своята болна съвест, от която и сега, вече седемнадесетгодишен, не се чувствувам излекуван. Сигурно още се опитваше да смели това, което се бях осмелил да намекна за човекоядците. В изповедалнята трябваше да си кажа всичко от игла до конец. Разбира се, и въпрос не можеше да става да се наруши тайната на изповедта: мама не искаше „да разбере“. Стигаше й да знае, че нейното малко момченце, което приближаваше опасната възраст, отново е в сигурни ръце. Опитах се да се възпротивя: след Конкорда̀та^[10] Рождество Богородично вече не беше задължителен празник.

— За нашето семейство — възрази мама — този празник си е задължителен. На този ден нашите изполичари не извеждат добитъка на паша. А освен това господин настоятелят вече те очаква. Няма какво повече да говорим.

— Обаче Лоран не го караш…

— Той е на осемнадесет години. Ти си още дете и аз нося отговорност за теб.

Тогава сякаш дяволът ми подшушна:

— Ако се изповядам лошо, лошо и ще се причестя. И двата гряха ще легнат на твоята съвест.

Тя цялата побледня или по-точно бузите й станаха пепеляви. Хвърлих се на врата й. „Не, не, няма нищо — пошегувах се, — ще се изповядам и ще се причестя…“ Тя ме притисна до гърдите си.

По пътя яростта ме обзе с нова сила, но сега тя бе изцяло насочена срещу невинния господин настоятел. Опитах се да се овладея: не мога да направя светотатствена изповед… „Е добре — казах си аз, — ще му кажа всичко и дори повече от това, което иска да му кажа, повече, отколкото някога е чувал.“

Той четеше молитвеника си, приседнал до изповедалнята. Почете още малко, после ме попита готов ли съм, влезе в нишата и взе епитрахила. Чух как се вдига прозорчето и след това видях огромното му ухо. Казах му, че не съм се изповядвал от петнадесети август, издекламирах набързо Confiteor^[11] и recto tono^[12], измрънках поменика, непроменен още от първата ми изповед: „Грешен съм в чревоугодие, лъжа, непослушание, мързел, за това, че съм се молил лошо, лошо съм слушал литургията, виновен съм в горделивост, злоречие…“

— Това ли е всичко? — Изглеждаше разочарован.

— Да, мисля, че това е всичко.

— Сигурен ли си, че нищо друго не те безпокои? Може би просто някакви мисли.

Попитах:

— Какви мисли?

Повече не настоя. Боеше се от мен, чудовището — или може би му се струвах чудовищно невинен.

— Винаги ли си се изповядвал искрено?

Сякаш дяволът се всели този миг у мен и ми подшушна да отвърна: „Не, отче.“

— Как? Надявам се, че не е ставало дума за нещо сериозно…

— Не знам. Може би е възможно най-сериозното нещо.

— Бедно мое дете! И майка ти, и учителите ти, и аз самият толкова пъти сме те предупреждавали за опасността да се отклониш от светата добродетел…

С това искаше да пробуди останалата у мен невинност. Възразих, че в това отношение не мога да се упрекна в нищо. По онова време беше така. Какво невинно момченце бях само преди три години…

— И все пак казваш, че става дума за възможно най-сериозното нещо… Какво значи това?

— Вие ще отсъдите дали е сериозно, или не. Ето какво: аз съм идолопоклонник.

— Идолопоклонник ли? Какви ги говориш!

— Дори не смея да ви кажа какво обожавам — в буквалния смисъл на думата. Издигнал съм скришом в култ… Нали знаете големия дъб в парка?

— Който не е чак толкова голям — каза свещеникът, за да ме накара, предполагам, да стъпя отново на земята, на този вдъхващ доверие свят, където нещата могат да се претеглят и измерят.

— За мен той е Бог, да, още откакто се помня, не съм престанал да се отнасям към него като към Бог и да го почитам като Бог.

— Ахааа, ясно. Знаем, че си поет (изговаряше „пует“). В това няма нищо лошо.

— Знаех, че няма да ми повярвате, отче. Точно това ме възпираше досега да се изповядвам за този грях: бях сигурен, че никой няма да ми повярва, дори и вие. Но как да ви накарам да разберете, че съм измислил цяла литургия в чест на големия дъб, че му правя жертвоприношения…

— Хайде, хайде! Пуезията е позволена, малък хитрец такъв. Но какво искаш да направиш, а? Май нещо се опитваш да ме баламосаш? Я гледай ти, ами че това е тежък грях — не трябва да се подиграваш с господ.

— Не ви се подигравам, просто разбирам, че не искате да ми повярвате.

— Всички поети, дори вярващите, обожават природата, това е позволено.

— Това, което правя, няма нищо общо с излиянията на Юго и Ламартин. Разбира се, за мен всички дървета са божествени живи същества, особено боровете в парка. Обичам ги повече от хората — добавих аз, оставяйки се с наслада във властта на едно колкото съзнателно направлявано, толкова и искрено въодушевление.

Да, тогава вече се страхувах от хората, дори и от бъдещите хора, с които по-късно общувах в колежа. Нашите духовни наставници, дори и най-лошите от тях, не ме плашеха, защото благочестието и правилникът ги държаха изкъсо. Но другарите ми! Виж, те бяха способни на всичко! Спомням си как веднъж цяло междучасие стоях затворен в тоалетната, полумъртъв от страх от топката, с която ме бяха замерили…

— Хайде, Ален, да поговорим сериозно.

— Защо — попитах аз с престорена, но все пак с осъзната и дори самолюбуваща се жал в гласа, — защо ме лишавате от прошка, като отказвате да приемете на сериозно признанието, което направих пред вас?

С привичен жест свещеникът мачкаше лицето си, сякаш то бе от глина. Изведнъж ме попита:

— Значи, обожаваш всички дървета, а не само големия дъб?

— Не, разбира се, всички те са живи същества, но Бог е само големият дъб.

Виждах как поклаща голямата си глава. Не посмя да се чукне с пръст по челото…

— Не, никога не съм имал откровение. Обожавам земята, откакто се помня.

— Но не и животните? Все пак и това е нещо…

— Не, животните не. Но всъщност да! Вярно, отче, бях забравил, но сега си спомних. Нали знаете запустелия чифлик?

— Да, онзи в Силе, нали?

— Като бях на седем-осем години, не знам как си бях втълпил, че в запустелия чифлик живее нашата магарица Гризет, която няколко месеца по-рано бе умряла от старост. Бях убеден в това — даже и Лоран повярва, въпреки че е по-голям от мен. За него всичко беше игра, но не и за мен. Ходехме в запустелия чифлик и пеехме някаква глупава песничка пред заключената врата: „Гризет, Гризет, честит празник за теб, кайсии захаросани ще ти дам…“

— Какво? Захаросани кайсии на магарица?!

Свещеникът се насилваше да се засмее, опитвайки се да постави нещата на местата им.

— Ами като бях на седем години, не можех да си представя нищо по-хубаво на света от захаросани кайсии — та аз буквално обожествявах Гризет. Отче, изведнъж разбрах, че наистина съм извършил онова ужасно нещо, за което езичниците са обвинявали първите християни — обожествяването на магарешка глава.^[13]

Замълчах, искрено разстроен от направеното малко преди това признание, замълча и свещеникът — явно се колебаеше дали да не ме изхвърли от изповедалнята, задето му се подигравам. Но знае ли човек? Дали наистина съм му се подиграл, мислеше си той. Знаеше от опит, че винаги съм бил добросъвестно дете, болен от болестта на мама. Изведнъж ме попита гръмко и почти тържествено:

— Ален, вярваш ли в Бога?

— О, да, отче!

— Вярваш ли, че Исус е Христос, Син Божи, че даде живота си за теб, че възкръсна?

Вярвах го с цялото си сърце, с цялата си душа.

— Обичаш ли Светата Дева?

— Да, обичам я…

— Тогава забрави за разните му там глупости. Ако си съгрешил, ще ти дам прошка или по-точно сам Всевишният ще ти прости.

 

 

Той влезе бързо в сакристията, сякаш бягаше от нещо. Прочетох надве-натри молитвата след изповед и се озовах навън, сред сънния септемврийски ден. Вятърът бе топъл като дъх, както обикновено пишат поетите, но през онзи ден шаблонът отговаряше на действителността: наистина дъх, дихание на живо същество… Мислех да се надсмея над настоятеля, но без да искам, шегата не само че не ми донесе облекчение, а дори ме накара да осъзная онази любов, моето вечно убежище. Това обожание никога не беше посягало на правата на другата любов, на другото обожание, което изпитвах към християнския Бог, въплътен в хляба и виното, които са родени от земята, слънцето и дъждовете. Това второ убежище ни най-малко не ми беше излишно. Никога убежищата от хората няма да ми станат излишни. Сега, две години по-късно, мъчителният страх от ден на ден става все по-силен заедно с приближаването на това, което ми изглежда по-ужасно от всеки ужас: животът в казармата, общото спално помещение. Не съм го доверявал никому, дори на Донзак. Не се срамувам от този страх, добре знам, че в него няма нищо подло, стига, давайки му израз, да не му позволиш да добие плът и кръв: тогава той би се превърнал в малодушие; понякога си мисля, че последният ми шанс е да умра преди наборната комисия.

Като си мислех за тези неща по пътя на връщане, пред очите ми непрекъснато беше настоятелят, изправен пред поставената му клопка. Той беше на едно от първите места в списъка на католиците глупаци, който ние с Донзак съставихме едновременно със списъка на умните католици — но аз му се възхищавах, задето бе успял да се справи по толкова тактичен начин с положението, нещо, което никога не му се случваше във всекидневието — сякаш само за миг нещо го беше осенило. Да, бил е осенен, сега вече не се съмнявах в това. Дълбоко в себе си никак не бях сигурен, че не съм съгрешил в идолопоклонничество, и докато се изповядвах, повярвах, че съм извършил грях. Иначе не бих почувствувал облекчение, което се изрази в лудешка гонитба из парка с Лоран. Въпреки че е четири години по-голям от мен, винаги го надбягвам, защото се задъхва.

 

 

Как съм се причестил на другия ден, не си спомням. Причестяванията си спомням не повече, отколкото сънищата си. Все пак спомням си онзи осми септември отпреди три години. Отказах да ида с Лоран на лов за чучулиги в нивата при Жуано. Добре си спомням необичайно силното чувство, обхванало ме тогава, понеже често ми се случва да го изпитвам и сега: то е едно желание да бъда сам, да ходя до пълно изтощение по песъчливите пътища, по които не можеш да срещнеш жива душа освен някой селянин, повел воловете си, който, докосвайки с пръст такето си, ще ти каже: „Aduchat“^[14], или пък овчар със стадото си. Никой в тези безлични Ланди няма да се интересува от мен. Все пак реших да ида при някого. Колебаех се обикновено между изворите на Юр, Големия бор (един гигант, който привлича любопитни от много километри околовръст), къщата на госпожиците в Жуано и „стария от Ласю“; сега избрах стария, може би защото бе надхвърлил осемдесет години и скоро щеше да си иде от Ласю, откъдето никога не беше мърдал. От години не ходеше на лов освен през октомври за гривяци. С какво ли запълваше дните си? Когато веднъж му казах, че има разни побъркани, които купуват книги, той остана много учуден. В къщата си пускаше само доктора. Казваше, че свещеникът може да го пипне само мъртъв, но никога жив. Що се отнася до наследниците му (той беше роднина с всички едри земевладелци, включително и с нас, но много далечен), насъскваше кучетата срещу всеки от тях, който се осмелеше да се доближи до него. Те знаеха, че той ги мрази поравно, и заедно се смееха на това положение. Единствената им надежда беше ужасът му от смъртта, който, ако може да се вярва на нотариуса, не позволявал на стария от Ласю да си направи завещанието. Но Сьогонд, която сега го гледаше, след като беше спала с него повече от четиридесет години, явно се бе погрижила да бъде сторено каквото трябва. Тя — или по-точно синът й Казимир — по всяка вероятност щеше да наследи осемстотинте му хектара, защото живееше в подчинение на това животно, което знаеше само едно — през октомври да стреля гривяци по поръчка на стария от Ласю. През останалото време на годината, когато не беше пиян, той все човъркаше нещо, вадеше вода от кладенците, цепеше дърва. Все ми беше едно дали ще го видя, или не. Той — също като Големия бор и самия старец от Ласю — беше по-скоро неодушевен предмет, отколкото живо същество. Във всички тях нямаше нищо човешко в ужасяващия смисъл на думата. Каквито и животни да бяха, поне не бяха от оня род хора, от които се страхувах и от които нямах търпение да избягам.

Вървях ли, вървях. Папратите, по това време на годината високи почти колкото мен, все още не бяха белязани от есента. За мен те бяха врагове, защото от малък ме бяха научили, че съдържат циановодородна киселина. Обрулвах върховете на най-горделивите от тях и от време на време се хвърлях в гъстите им редици, вдишвайки мириса на отровните им сокове с чувството, че съм пролял кръв.

Като минавах покрай Силе — запустелия чифлик, където се бях отдавал на обожание на Гризет, чух да се приближава кон, препускащ в галоп; едва ми остана време да се отдръпна: покрай мене отмина госпожица Мартино, без да ме види или пък се направи, че не ме вижда. Беше яхнала коня по мъжки като Жана д’Арк, с разрошени от вятъра руси къдрици, които изглеждаха като живи: да, истински живи змии, увити около нея. Може би се беше побояла, че няма да я поздравя. Въпреки че сме братовчеди, а родът Мартино е роднина с „всичко най-добро в Ландите“, както казваше мама, не се виждахме и с тях, семейството ни беше скарано с рода Мартино от поколения. Още дядовците ни не са се поздравявали. Госпожица Мартино беше обект на необичайно силна враждебност по причини, за които по онова време (днес знам за това повече) мислех, че са в неприличната й мъжка езда, както и във факта, че беше компаньонка на баронеса Дьо Гот в Базас — една личност извън нашия кръг, част от друг свят, както казваше мама, с която е немислимо каквото и да е общуване и чийто личен живот не се поддава на безапелационна преценка, както на хората от нашия кръг — подобно на нравите на мравките, на миещите се плъхове или язовците. „За тая баронеса Дьо Гот разправят, че… О, не, не можеш да разбереш това.“

Никога не съм виждал госпожица Мартино инак освен на кон: тя се бе сраснала с коня си така, както моите оловни войници с подставките си. Понеже живее в Базас, никога не се появява на литургия или по погребения…

 

 

Къщата на стареца беше отделена от чифлика с преграда. Зад оградата растяха хиляди гергини, посадени от Сьогонд, която се показа на прага, щом кучетата се разлаяха при приближаването ми. Старият се развика отвътре: „Quezaco?“ — „Кой е?“ Тя сложи ръка на очите си и като ме позна, извика към открехнатата врата: „Lou Tchikoi de Lou Prat.“ — „Малкият от Лу Пра.“ За стария аз бях „малкият от Лу Пра“. Гората, в която дядо ми бе построил къщата, се казваше Лу Пра и бе запазила това име до не толкова отдавнашния ден, когато Лоран и аз я прекръстихме, защото в колежа едно дебело и тъпо момче се казваше Лупра. Аз наложих името „Малтаверн“ — заглавие на една очаровала ме история от „Сен Никола“ от 90-те години, но старият от Ласю знаеше само „Лупра“.

Косата на Сьогонд беше покрита с черна бабешка забрадка. Бузите й бяха хлътнали в отвратителната паст на устата. След нея се показа и старият, облечен в избеляла прокъсана фланела и обут в терлици въпреки горещината. Твърдеше, че не си спомня годините, но се знаеше, че се е сражавал на страната на версайците: за него Париж винаги е бил гнездо на комунари. Не разказваше за това на никого освен на Лоран и на мен, понеже — усещах го ясно — му харесвах — както се харесвам и на Симон Дюбер, и на абат Грийо, който ми пишеше добри бележки на изпитите дори и да закъсам.

— Расте! Расте ли, расте! Ще трябва да му сложим камък на главата.

После старият и Сьогонд започнаха да спорят за нещо. Не говоря местния диалект, но го разбирам. Старият й заповядваше да донесе една бира. Сьогонд ме гледаше втренчено с острия си кокоши поглед, мърморейки недоволно, че старият бил пил доста бира и „ще му стане студено на стомаха“. Какво, като не съм му наследник, знае ли човек? Все пак трябваше да отстъпи и остави една бутилка и две чаши на ръждясалата градинска маса. Понеже продължаваше да стои на две крачки от нас, старият й извика: „А l’oustaou!“ — „Прибирай се!“ Тя се подчини, но сигурно е останала да подслушва зад открехнатите капаци на прозорците на кухнята.

Със стария си казахме „наздраве“. Той ме разглеждаше от дъното на своите осемдесет години, без да изпитва ни най-малко неудобство от възцарилото се мълчание… Може би чувствуваше някаква неопределена печал? Ама че глупава дума е „печал“, отнесена към този стар глиган, за когото осемдесетте години от живота бяха преминали като един-единствен ден, винаги същият — пушката в ръка, бутилката „Медо̀к“ на всяко ядене — единственият зрим признак на богатството му. Беше видимо нечистоплътен, по-невеж и по-нечистоплътен от който и да е от своите изполичари, които се бояха от него като от огън. Все пак това, което ми каза най-напред, издаваше именно печал.

— През 93-та година ходих в Бордо и стоях там три дена, в хотел „Мотре“. Имаше и вана…

— Използувахте ли я?

— Ами, че да се разболея! Ти пък!

Замълча, после изведнъж каза:

— Ядях точно срещу хотела, в „Шапо фен“. А пък имат едни вина… — Пак замълча, после се закиска. Извърнах поглед, за да не гледам двата предни счупени зъба, които му бяха останали. Той ме попита: — Нали знаеш „Замъка Тромпет“?

— Но, господин Дюпюи, той е разрушен преди повече от сто години!

— Щом съм ходил там през 93-та, значи, не е!

Не преставаше да се смее. „Замъкът Тромпет“ е публичен дом, за който „мръсниците“ си шушукаха по кьошетата в двора на колежа.

— Скъпичко е… Още не е за теб.

В тази минута се убедих твърдо, че безсмъртие се полага на съвсем малък брой души, а адът за тези, които не са избрани, е небитието. Та нали Всевишният е обещал безсмъртие за някои: „И в идващия век вечният живот.“ Или още: „Не ще умре онзи, който от този хляб вкуси.“ Но останалите ще умрат. Несъмнено това беше едно от онези „внезапни прозрения“, от които се възхищаваше Андре Донзак, твърдейки, че те са особен вид благодат, която компенсира у мен липсата на философско мислене. Същата вечер му писах, като се надявах, че ще го накарам да се възхити от откритието ми, че безсмъртни са неколцина избрани, но с обратната поща получих писмо, в което ми се подиграваше за това абсурдно становище: „Или всяка душа е безсмъртна, или никоя.“ Почти примрях от удоволствие при мисълта, че от стария от Ласю, от Сьогонд и Казимир няма да остане нищо — нищичко, което да поддържа и най-мъждивия вечен огън.

— Малък си още…

Сигурно изпитваше смътни угризения, че ми е разказал за „Замъка Тромпет“, защото ненадейно промени темата на разговора и поиска да узнае какво говорят за него в градчето.

— Хората все още се питат дали сте подписали един документ…

Сниших глас заради Сьогонд, която сигурно подслушваше.

— Питат се дали Сьогонд и Казимир ще пипнат скоро наследство, или вече са го направили…

Засягах забранената тема. Старият ме погледна злобно и изпитателно.

— Ти как смяташ?

— На мястото на наследниците ви бих бил спокоен!

— Защо спокоен?

Знаех какво точно да отговоря на стария от Ласю, за да излезе целият от кожата си.

— По-добре да мълчим, Сьогонд подслушва.

— Нали знаеш, че е глуха.

— Самият вие сте ми казвали, че когато поиска, чува.

Продължи да настоява. Чувствувах, че е разтревожен и смутен. Според Донзак действувам смущаващо на хората — в пълния смисъл на думата смущаващо. Невинаги. Но този ден беше така.

— Какъвто сте хитър, господин Дюпюи, невъзможно е да не сте разбрали, че докато все още не сте подписали нищо, Сьогонд и Казимир имат интерес да не умрете.

Той изсумтя: „Не говори за тези работи!“

— Въпросът е само в това и в нищо друго. В деня, в който подпишете, ще стане обратното: в техен интерес ще бъде…

Той ме прекъсна с нещо като лай, който би трябвало да бъде стенание.

— Нали ти казах да не говориш за тези работи.

Стана, направи няколко крачки, влачейки болния си от подагра крак. Обърна се и ми извика: „Bey-t’en!“ — „Върви си!“

— Не съм искал да ви оскърбя, господин Дюпюи.

— Каквото и да казваш, те не са убийци: привързани са към мен.

Поклатих глава, имитирайки начина, по който той се кикоти.

— Ами да, разбира се, пиявиците винаги се привързват към стопанина си; тях много ги е страх да не станат убийци. Те прекрасно разбират, че след като подпишете онази хартийка, ще заподозрат първо тях, ако в смъртта ви има нещо съмнително, а наследниците ви ще настояват следствието да се води безпощадно. Освен ако…

Междувременно се бях прехвърлил от другата страна на оградата; старият стърчеше сред гергините, вероятно потресен повече от факта, че му говоря за собствената му смърт, отколкото от опасността да бъде убит. „Какво? Какво?“ — сумтеше той. Лицето му стана мъртвешки бледо, сякаш аха, и ще умре на място. Може би убиецът бях аз. Не си давах сметка за това. Нанасях удар след удар, изпаднал в нещо като изстъпление.

— Освен това, господин Дюпюи — невъзможно е да не ви е идвало наум, че в едно място като Ласю, където няма кой да те види, не би било трудно, съгласете се, без всякакъв риск да се премахне един…

— Bey-t’en! — Върви си!

— Всъщност не знам — продължавах упорито аз, сякаш говорех замислено на самия себе си — дали удушаването с пухени възглавници се открива при аутопсията. Ами неизбежната бронхопневмония, ако оставиш възрастен човек гол през зимата цяла нощ, завързан за леглото пред отворения прозорец при условие, че температурата е много под нулата, разбира се! И тук не знам дали при аутопсията…

— Върви си или ще извикам Казимир.

В този момент видях Казимир да излиза от къщата. Спуснах се да бягам, без да се обръщам назад, за да хвърля последен поглед на Ласю — знаех, че няма да дойда повече тук, докато старият е жив.

Е, какво пък. Всичко е лъжа. Това е история, която измислих за самия себе си. Като се започне оттам, където старият ми казва за „Замъка Тромпет“, нищо не е вярно. Част от роман, нали? Хубав ли е? Или пък е лош? Във всеки случай звучи фалшиво. Едва изрекъл и две думи, и старият щеше да направи така, че да ми приседнат. Освен това никога не бих извършил смъртния грях да обвиня в убийство или в намерение за убийство Казимир и Сьогонд, които наистина са привързани към стария си мъчител. Тази история има и друга версия, според която старият решава ненадейно, че аз ще му стана наследник. Мога да си представя какво ще направя с всички тези пари: ще превърна Ласю в библиотека и двамата с Донзак ще си сложим в нея книгите. За Андре ще има пиано — а защо не и орган — и музиката и библиотеката с безброй книги ще ни отделят от света на живите.

Разказах ли си и тази история по пътя на връщане? Нищо не си спомням, освен че бях спокоен и щастлив както всякога, след като сутринта съм се пречистил. Мислех си за това как юношеството ми преминава сред свят, населен с чудовища, или по-скоро сред карикатури на чудовища, някои от които ме обичат, а други се страхуват от мен. Все още нито едно момиче не ми беше обърнало внимание, както се случва в разните разкази — въпреки че в колежа минавах за „хубавичък“; обаче съм слаб и нямам мускули. Андре казва, че момичетата не харесват прекалено слабите момчета. Единствената жена, от която се възхищавам, виждам само когато язди, непристъпна като Жана д’Арк. Тя толкова ме презира, че даже не ме поглежда. Да… Но точно това ми харесва в нея — че няма никаква опасност да слезе от коня си, да дойде при мен и да поиска да престана да бъда дете и да започна да се държа като мъж… Мислих ли за всичко това на връщане от Ласю? Или пак си съчинявам нова история! Другите момичета, които ме смущават, са тези, които пеят в църквата, скупчени около хармониума на сестра Лодоис… Особено дъщерите на аптекаря, с панделки от черно кадифе около издутите си като на гривяци гушки…

 

 

По време на тази ваканция не се случи нищо, което да наруши хода на затворения ни живот. Симон вече го нямаше. Никой не говореше за госпожа Дюпор, носеше се слух, че пие, и според Мари Дюбер, която все още ходеше да прислужва у нея, дори „ставала да пие и посред нощ“. Историята Дюпор — Симон позаглъхна; после дойде новата учебна година, върнахме се в Бордо; Малтаверн се превърна в приказния остров, за който си мечтах чак до следващата ваканция — преди постъпването ми в класа по риторика. Тогава се случи само едно събитие: дори и кметът най-после се съгласи Симон да посещава къщата му, облечен в расо. Мама и господин настоятелят се зарадваха на това като на истинска победа — или най-малкото се направиха, че се радват. Дали господин Дюпор вече тайно се срещаше със Симон? Дали още от онази година бяха започнали опитите му да го откъсне от църквата? Според Симон при срещите кметът не му говорел нищо за религия, бил много любезен, съветвал се с него за едно или друго и му разказвал за политическите си приятели, с които се виждал в Генералния съвет. Освен всичко бил много близък с младия министър Гастон Думерг^[15] — от него можел да поиска всякаква услуга…

Тази година Симон не отвори и дума за кмета. Затова останахме като гръмнати, когато вчера, след като господин настоятелят отслужи литургията, в сакристията при него дойде госпожа Дюпор и му разкри нечистите замисли на мъжа си. Според мама кметът бил обещал на Симон да поеме издръжката му, докато се дипломира, а дори и по-нагоре, ако поиска да постъпи в Екол Нормал или да се яви на конкурс за преподавател.

Според госпожа Дюпор било невъзможно да се разберат намеренията на Симон. Смяташе, че е готов да се поддаде на изкушението, но все още се колебае. Господин настоятелят се страхуваше да не провали всичко, ако се намеси. Бях го накарал да осъзнае колко е недодялан. Виждах, че е попаднал в трудно положение и сега разчита единствено на мен, за да оправи бъркотията, настанала в ума и сърцето на това селянче, което, присадено на чуждата почва на семинарията, ненадейно се бе превърнало на околийско ниво в залог на борбата, която се водеше във Франция между държавата и църквата — или по-точно между франкмасонството и конгрегациите^[16].

Знаех, че Симон ще се опита да избегне спора още преди да е започнал. Не може Симон да няма приятел в семинарията, с когото да споделя всичко; за него аз съм от някаква висша раса, аз съм синът на госпожата; вярно е, обича ме, но в неговите очи съм точно толкова недостижим, колкото е за мен госпожица Мартино или Витлеемската звезда. Нищо няма да каже, освен ако…

Винаги съм предпочитал да пиша, вместо да говоря: с перо в ръка няма кой да ме спре. На господин настоятеля казах, че бих могъл да изпратя на Симон писмо — вече съм намислил какво да му пиша.

— Но той е по-силен от теб по богословие!

— Какво общо има тук богословието! Знам откъде да го подхвана…

Всъщност това ми беше хрумнало само две минути по-рано и всичко ми беше още много смътно — но най-сетне съзирах известна възможност за действие.

Господин настоятелят държеше на своето: „Накарай го да проговори!“

— Пак ви повтарям, че няма да каже нищо. Всъщност той никога не е казвал нищо на никого. Чудя се дали някъде хората общуват помежду си просто ей така, с въпроси и отговори както в романите и пиесите…

— Какво искаш да кажеш? Какво правим по цял ден? Какво правим сега?

— Така е, господин свещеник, но колко пъти между нас е имало и намек за разговор като този сега? Двамата с мама си разменяме само най-общи приказки, най-често на местен диалект, защото трябва да бъдат разбирани и от изполичарите, и от прислугата. Може би пък разликата във възрастта и общественото ни положение ни откъсва дотолкова, че не можем да намерим общ език… Забелязал съм обаче, че и селяните не си говорят помежду си: когато се срещнат, се питат: „As déjunat?“ — „Закуси ли?“ Единственото нещо, което ги интересува в живота, е храната, която я са успели, я не, да сдъвчат с беззъбите си венци, същински преживни животни. А нима влюбените си казват, че се обичат? — въздъхнах аз.

Свещеникът повтори:

— Какво искаш да кажеш?

— Ако мама беше тук, би добавила: „Дърдорко!“ Да, и всичко щеше да стане ясно… Все пак можеш да напишеш писмо. Мога да му напиша чудно хубаво писмо — той ще го чете и препрочита и то ще остане завинаги запечатано в сърцето му.

— Не си на себе си от гордост — каза настоятелят. — За какво се мислиш? (И след кратка пауза.) Какво ще му пишеш? Дори нямаш представа — продължи той в същия дух.

— Знам накъде трябва да се бие или по-точно накъде би трябвало. А пък аз — аз не желая нищо особено.

Смятах да се подиграя с настоятеля, но ето че сам се бях увлякъл. Това, което исках да пиша на Симон, се разгръщаше нашир и надлъж пред взора на душата ми. Нямах търпение да го запиша на хартия, за да бъда сигурен, че чудото не ще изчезне.