Франсоа Мориак
Юноша от едно време (7)

Глава VII

Майка ми се върна от Малтаверн след два дена, още разгорещена от битката, разиграла се около покупката на Толоз: сто хектара гора от борове и столетни дъбове само на пет километра от селото. Нюма Серис сметнал, че цената е прекалено висока. От своя страна тя не се съмняваше, че е направила великолепно капиталовложение. След вечеря седнахме в ъгъла при камината в малката гостна. Придавайки си разсеян вид — винаги правя така, когато става дума за въпроси от този род, — я попитах откъде е взела парите за покупката на Толоз.

— О, взех от резервите, които никога не ми липсват.

— Да, да, от подпорните стълбове за мини, от тазгодишната реколта смола. Без да броим и онази сеч в боровата гора край Брус…

Тя погледна към мен. На лицето ми все още бе изписано същото разсеяно изражение, което тя добре познаваше, и това несъмнено я успокои.

— Важното е — каза тя — да имаш парите, а не да знаеш откъде идват…

— За мен е важно да знам откъде идват. Ако си платила за Толоз от личните си доходи от Ноаян, Толоз е твоя. Ако е от доходите на Малтаверн…

Мама получи „пристъп“.

— Какво искаш да кажеш? Знаеш много добре, че интересите ни са общи…

— Но не съвпадат с интересите на държавата. Доста соленичко ще ми излезе един ден да плащам данък наследство за Толоз, която всъщност ми принадлежи. И освен това нашите интереси невинаги са едни и същи: не съм давал обет за безбрачие.

Последва мълчание, което аз нарочно не нарушавах. То продължи дълго, или най-малкото така ми се стори. После мама каза полугласно: „Някой ти е завъртял главата! Кой ли ти е завъртял главата?“

Придадох си възможно най-учудения вид, който можах. Припомних на мама, че неотдавна съм навършил двадесет и една години и не се нуждая от ничие подсещане, за да си задам някои въпроси. Тогава тя избухна и ме обвини, че съм неблагодарник: била управлявала нашето състояние разумно и с успех и всички го сочели за пример; даже била умножила състоянието невероятно много; ако съм искал, тя щяла да се оттегли в Ноаян и повече нямало да се бърка в нищо. Посрещнах хладнокръвно тази заплаха. Поклатих глава и дори се усмихнах. Мама напусна малката гостна, отиде в стаята си и пусна резето съгласно неизменния сценарий, чиято последователност тази вечер бях решен да наруша: нямах намерение да ходя да чукам по вратата й и както обикновено да я моля: „Мамо, отвори ми!“

Добавих дърва към огъня и останах неподвижен, в състояние на спокойно отчаяние — напълно противоположно на покоя, с който ни дарява господ — бях успял да го изпитам на моменти. С всеки изминал ден малко по малко се отдалечавах от този покой, пашкулът на „земните радости“ все по-плътно се навиваше около мен. Постепенно се превръщах в съдия на собствената си майка, макар двамата да си приличахме в стремежа си да притежаваме тази земя, която е и на всички, и на никой и която най-накрая ще ни превърне в своя собственост.

Но този път мама нямаше да спечели. Мама никога вече нямаше да печели. Сигурно чувствуваше това. Спомних си как възкликна; „Някой ти е завъртял главата!“ Сигурно, както правеше винаги, веднага след пристигането си беше разпитала Луи Ларп и жена му как съм се държал. Една вечеря, поръчана по телефона за една дама и отменена час по-късно от самата нея — това беше много повече от достатъчно, за да разтревожи майка ми. Веднага се убедих, че е така. Чух как изскърцва бравата и вратата се отвори. Без да ме дочака да ида да й поискам прошка, тя правеше първите стъпки за помирение. Седна срещу мен, сякаш между нас не се бе случило нищо.

— Размислих, Ален. Наистина понякога забравям на колко си години и те третирам като малко момче, макар че отдавна не си. Разтоварвах те от всичко, не те включвах в никаква работа. Това беше по твое желание. Но какво щастие би било за мен, ако най-сетне започнеш да се интересуваш от това, което един ден ще бъде твое непосредствено задължение. Няма да бъда вечно с теб.

Тя замълча с надеждата, че ще стана да я целуна, но аз останах безмълвен и неподвижен. Тогава ми напомни, че до смъртта на Лоран всеки хектар земя, който била купила, и всяко капиталовложение, което беше направила, били на името на двама ни, а тя действувала само като наша настойница. След смъртта на Лоран до покупката на Толоз ставало дума само за незначителни парчета земя. А с Толоз трябвало да се побърза, защото собственикът заплашвал да се отметне. Била принудена да подпише договора и още същия ден да изплати парите, но си призна, че не е трябвало да бърза толкова много. Сега щяла да направи всичко необходимо и да върне в касата на Малтаверн стойността на Толоз от собствените си средства.

— Ако се зажениш един ден, Толоз ще бъде моят сватбен подарък. Но никой не се жени на двадесет и една години.

— Ами защото хората на тази възраст ходят в казармата. И това ми е спестено: бягам от всичко. Но от брака вероятно няма да избягам.

— Няма, надявам се.

Не изразих съгласие нито с дума, нито с жест и мълчанието между нас стана непоносимо. Станахме и си пожелахме лека нощ.

Нямаше и десет часа. Помислих си, че всеки от нас двамата стои в стаята си и си мисли за един и същ човек: мама за непознатата, която бях поканил на гости една вечер в нейно отсъствие и която ме беше променила дотолкова, че сега исках от майка си сметка за Толоз; но и за мен тази жена беше непозната, нищо, че за няколко мига я бях държал в обятията си и бях повярвал, че ме обича: беше ме излъгала и знаеше, че това ми е известно, а не беше направила нищо, за да разбере какво става в душата ми…

След срещата си със Симон не бях ходил в книжарницата цели три дена! Мари сигурно го беше изтълкувала като признак, че съм произнесъл присъдата си над нея, и се беше отказала от борбата. Опитоменият от нея див гълъб се беше изплашил и бе хвръкнал: щеше да се постарае да ме забрави. Мислех, че вероятно е реагирала по подобен начин. После си спомних какво ми беше казал Симон за плана на Мари, чиято цел е да ме избави от брака с Въшката. Планът на Мари, замислен от Мари…

Бях решил да не давам признак на живот чак до четвъртък, когато щях да се видя със Симон. Но на другия ден, на връщане от Факултета, не издържах. Опитах да се преборя с изкушението. Катедралата ми е на път и поспрях за малко в нея; през нея ми е дори още по-напряко. Обикновено стоях там дълго. За мен това беше най-защитеното място на света, сякаш потъвах сред море от безбрежна любов, към която за мен, богатия момък, който, „като чу тая дума, отиде си натъжен, защото имаше много имот“^[1], пътищата бяха прерязани завинаги.

Този ден не стоях много в катедралата. По улица Сент Катрин отидох до „Галери Бордьолез“. Едва пристъпих прага на книжарницата, и Мари ме забеляза; от пръв поглед разбрах, че страда. Страданието я беше състарило. Вече не беше младо момиче, дори не беше и млада жена; а създание, страдало с години — но сега страдаше заради мен. Познавам тази черта на характера си, и Донзак я познава, но не знам дали е само моя, или я има у всички хора: привързан ли съм към някой, имам нужда, за да съм спокоен, да го гледам как страда. В същия миг, още преди да сме си казали и една дума, почувствувах как ме обзема пълно успокоение. Ръкувахме се едва-едва. Помолих я щом се поосвободи, да мине край кафене „Прево“, а дотогава убих малко време, скитайки се като загубено кученце из пустите квартали Сен Мишел и Сент Кроа. После отидох да я чакам в кафене „Прево“, поръчах си чаша какао и изцяло се отдадох на животинската радост, която дава покоят. Най-после тя дойде. „Сложила си е руж на бузите“ — би казала осъдително майка ми.

— Не съм дошла да се оправдавам. Мислете си каквото искате. Но нямах никакви тайни причини да постъпвам по този начин. Знаех, че ако се срещнете със Симон Дюбер без мое знание, всичко между нас ще бъде свършено, преди още да е започнало…

— И аз ви излъгах, Мари. Лъгали сме се взаимно, за да не се изгубим един друг.

— Не можеш да изгубиш нещо, което е твое. Не, Ален, не съм те изгубила.

Не ме била изгубила, просто искала да ме спаси. Според нея над мен била надвиснала смъртна заплаха, ако за един мъж е смърт да го свържат с жена, от която се отвращава в степента, в която ме отвращаваше Въшката. Майка ми знаела, че времето работи в нейна полза и всяка спечелена година я приближава към осъществяването на мечтата, лелеяна през всеки миг от живота й.

— Трябва да я изпреварим — имате късмет, че знаем къде ще удари… Но, Ален, всичко зависи от вас самия. Главното е да знаете дали сте с тези, които искат да ви спасят, или не. Симон Дюбер се кълне пред мен, че сте твърдо решен да го направите. Да не би да сте мислили така в деня, когато сте се срещнали с него, а сега всичко да ви изглежда по друг начин?

Опитваше се да ме погледне право в очите, но тъй като седяхме един до друг, за мен не беше трудно да избягна погледа й. Казах, че съм готов и на всичко, и на нищо, но че никога няма да се върна към игото, от което вече съм вътрешно свободен, но заедно с това си запазвам правото да давам преценка на пътищата, които ще ми бъдат предложени.

И аз не знам как от този момент започнахме да говорим почти само за Симон Дюбер. Тя говореше за него с увлечение и струва ми се, без скрит умисъл. Благодарение на разказаното от нея си обясних защо Симон ми предложи да захвърли всичко — не толкова за да дойде при мен, колкото „за да избягам от ада, който представлява животът ми в Таланс“. Бедният Симон! Неговият ад бе в самия него. В Париж бил на прага на самоубийството и продължавал да бъде в същото състояние, но го спирали единствено остатъците на вярата, която го предпазила и от всички опити на новите му господари да го използуват за свои цели. Предложили му да напише нещо като изповед на селянчето, отклонено от истинския си път в живота от някаква набожна богаташка. Даже му дали и готовия план за книгата, така че в известен смисъл трябвало само да попълни празните места. Симон се разбунтувал, те не настояли повече и тъй като вършел добра работа в секретариата на партията, продължили да го търпят… Изведнъж избухнах:

— Затова ли ви чаках два часа, за да ми приказвате за Симон, затова ли скитах из лабиринта на тия зловещи квартали, за да ми говорите за Симон…

— Да, вярно е, че ви говоря за него, но то е, защото не смея да започна да говоря за нас, защото знам какво ще си помислите… Но какво ли толкова можете да си помислите? Знаете чия дъщеря съм, колко години съм по-стара от вас, какво съм правила, или по-точно какво са направили с мен през всичките тези години — какво са направили с мен онези старци. Ах, каква бях само на вашите години, Ален, каква бях само…

Не, не се преструваше в този момент — или пък беше истинска актриса. Сигурно за нея най-ужасното от всичко е било мълчанието ми. Не започнах да я убеждавам в противното не от безчувственост, а защото единствените думи, които ми идваха наум — както подобава на едно добре възпитано момче, — биха прозвучали по-лошо и от оскърбление.

Както каза тя, аз съм можел да бъда сигурен, че ако тя се намесва в тази история, то не било от собствен интерес, а по-скоро заради удоволствието да освободи мухата от паяжината, преди паякът да я е разкъсал. Най-накрая тя отново се върна на бойния си план: щом като мама замине за Малтаверн, аз ще й съобщя писмено за годежа си с „продавачката от книжарницата на Бар“. Мари нямаше нищо против да си послужа с името й — тя наистина беше от онези жени, които най-много от всичко ужасяваха майка ми: мама незабавно щеше да разучи всичко за семейството и миналото на Мари, за средата и възрастта й — и това щеше да й е напълно достатъчно веднага да ме постави пред избор; и тъй като аз ще продължавам да държа на своето, тя ще се оттегли в земите си в Ноаян, отвеждайки със себе си и Дюберови.

Тук я прекъснах: струваше ми се немислимо някой да помести Дюберови от Малтаверн — те са се сраснали с имението както стридата с черупката си. Според Мари нямало какво да се опасяваме от това: старият Дюбер знаел, че всичко е само хитрост, за да ми попречат да попадна в мрежите на някаква „пропаднала гражданка“. И той като „господарката“ си мечтаел един ден да царува над имението на Нюма Серис и се мислел за незаменим. Не се и съмнявал, че още първата седмица ще го повикам обратно.

Помълчахме малко и после аз попитах:

— А не мислите ли, че тя ще успее да парира удара? Зле познавате майка ми.

— Обаче познавам вас, Ален. Нейната сила се корени във вашата слабост. Вие държите всичко в ръцете си, но тя държи вас.

Не възразих. Мари стана и излезе сама. Не трябваше да ни виждат заедно. Разбрахме се да се срещнем в четвъртък в книжарницата, когато и Симон е там.

Въпреки че не бях закъснял за обяд, майка ми ме дебнеше от стълбищната площадка кога ще се прибера. Иззад перилата видях едрото й бледо лице: „А, ето те и теб!“ Първият й ход щеше да бъде да не се отделя от мен и да ме следи отблизо. Не можех да си представя как ще се осъществи планът на Мари, освен ако мама не замине за Малтаверн. Нямаше друг начин да й съобщя за годежа си освен с писмо. Никога не бих се осмелил да застана лице в лице с нея. Ако все пак се решах да го направя, рискувах веднага да ме разобличи. Никога не съм успявал да я излъжа, без след това да ме принуди да се срамувам.

През цялата зима, без да кара някого да ме шпионира, без да ме следи по какъвто и да е начин, тя знаеше, че всеки четвъртък се връщам от тайно съвещание с нейните незнайни врагове. През вечерите, когато Мари ме очакваше зад вратата на дома си на улица Еглиз Сен Сьорен и след това ме водеше в леденостудената гостна, без особен резултат дълго си миех лицето и ръцете на умивалника в кухнята, после, въпреки напредналия час, отивах при майка си за неизменната целувка, а тя ме притегляше към себе си, подушваше ме, мъчеше се да разпознае дали мириша на чуждо. Никога не ме попита нещо по този въпрос. Но ми беше известно, че знае. Бяхме безпощадно прозрачни един за друг.

Впрочем същата тази зима тя получи неопровержимото доказателство, че я мамя. Макар че не обичах да танцувам, започнах с удоволствие да приемам всички покани за гости и почти всяка вечер обличах смокинг или фрак. Преди да изляза, мама ми казваше: „Ще ми разказваш…“, а след като се върнех, започваше да ме разпитва. Искаше да знае всичко за бала и не й беше необходимо много време, за да разбере, че нищо не знам по този въпрос, защото съм бил там само за малко — няколко въпроса, и всичко ставаше ясно. На баловете оставах съвсем малко. Другото доказателство беше, че вече бях престанал да се изповядвам и правех така, че никога да не присъствувам на една и съща литургия с нея. Даже и по коледните празници един приятел ме покани да прекарам Бъдни вечер с него извън града.

Луи Ларп винаги предаваше пощата на мама, за да я разпределя. Не получих нито веднъж някое подозрително писмо, нито веднъж тя не попадна на следи от Мари или Симон. Вече никога не излизахме заедно. Отказахме се от срещите в кафене „Прево“ или в кафенето на Мари на ъгъла на улица Еспри-де-лоа. Виждахме се или в книжарницата, след като я затворят, в „колибката“ на Мари, или в гостната на улица Еглиз Сен Сьорен. Понеже и дума не можеше да става Симон да прекрачи прага на дома ни на улица Шеврюс, щом времето се стопли, започнах от време на време да ходя при него в Таланс. Живееше на пансион у някаква вдовица в една от онези едноетажни къщички, които в Бордо наричат „барачки“. Симон дълго отклоняваше желанието ми да му ида на гости: с мълчаливото съгласие на бедните и често против волята на богатите, които се срамуват от богатството си като мен например, между класите се запазва непреодолимо разстояние.

Стаята беше съвсем обикновена, обзаведена с мебели от махагон. Прозорците й гледаха към градината на свещеника, а по-нататък започваше пътят за Вейон. Навсякъде списания, книги — но не романи или стихосбирки, а „Паскал“ от Бутру^[2], „Животът на света Тереза, разказан от самата нея“^[3], „Свети Франциск Асизки“ от Йоргенсен^[4], трудовете на свети Хуан де ла Крус^[5]… При първото ми посещение, в отговор на учудването ми от тези книги, той каза: „Благодарение на вас довършвам религиозното си образование“, след което веднага промени темата на разговора. Този ден разбрах, че за него беше от жизнено важно значение мечтата ни да се осъществи: в Малтаверн да бъдем аз и той. Неразумна и все пак осъществима мечта.

Макар и най-нетърпеливият от нас тримата, той не смяташе, че Мари е права да иска колкото е възможно по-скоро да пристъпим към действие, тоест аз да измоля позволение от майка си да замина сам за Париж или Ница, откъдето да й съобщя за годежа. Според Симон особено важно беше бомбата да избухне, докато мама е в Малтаверн, който е само на няколко километра от Ноаян, така че демонстративното й преместване заедно с Дюберови да стане незабавно. Нямало да се наложи дълго да чакаме: въпреки твърдото си намерение вече да не ме оставя сам, на майка ми от време на време й се налагаше да ходи в Малтаверн да надзирава събирането на смолата, продаването на дърветата, предназначени за минни подпори, и преброяването на отсечените борове.

Не бяхме предвидили само, че ако в зори тръгне с диона^[6], можеше да бъде в Бордо още същата вечер. Спа на два пъти в Малтаверн, но само за по една нощ и нито един път не остана за повече. Така изтече тази двадесет и втора година от моя живот, в която Мари неусетно направи от детето-ангел мъж като всички останали; въпреки това детето не беше мъртво и всеки път се връщаше, но не за да прокълне Мари: то се гушеше в нея, искаше да го люлее на ръце.

През онази година се утешавах поне с едно нещо: виждах как у Симон се възвръща надеждата. В представите му бъдещият живот в Малтаверн щеше да бъде нещо като пълно уединение, в което ние двамата — без значение дали аз ще бъда там, или не — ще търсим и най-накрая ще намерим истината. Да, заедно ще направим откритието. Кое откритие? Според него аз му бях помогнал да разбере нещо очевидно: почти всичко, което враговете на църквата мразят в нея, наистина е достойно за омраза и винаги, във всички епохи от човешката история е било такова — също като фарисейската религия на мама, която заслужава само ненавист. Враговете яростно нападат всичко установено, което пък други обожават — като Юисманс^[7], луд по грегорианското пеене. Тяхното обожание е също толкова безсмислено, колкото и проклятията. Ние със Симон знаехме, Бог бе давал знак за съществуването си в определени моменти от човешката история и все още се проявяваше в онези отделни човешки съдби, които имат една обща черта — горещата си привързаност към кръста.

— Тези неща са недостъпни за вас, господин Ален, защото сте „богатият младеж“ от Евангелието. Но за мен не са. Беден съм и ще си остана беден. Не искам да ми давате нито едно су в повече от това, което госпожата плаща на баща ми. Освен това аз ще бъда възнаграждаван и от моментните ви просветления, вашите мигове на откровение.

Опитах се да го предпазя от илюзията, че съществува някакъв сигурен начин да се постигне Бог по сетивен път, напомних му, че това най-малко от всичко зависи от желанието ни, а стремежът ни да го постигнем издава склонността към наслаждение, така че отново се връщаме към онова, от което сме искали да избягаме.

И така, не се случи нищо особено. Тъй като беше последната година преди дипломирането ми, непрекъснато се извинявах с предстоящите изпити. Мари и Симон уточняваха подробностите на своя боен план съобразно възможностите, които предоставяше лятната ваканция. Те така и не можаха да си обяснят как е възможно един двадесет и една годишен младеж да го е страх да пътува без майка си — и то не толкова защото ще му бъде мъчно за нея, а защото си беше останал истинско дете, което изпадаше в ужас само щом майка му го остави за малко в купето и иде да купи вестник. Когато бяхме на път, мама ме отменяше във всичко, дори повече, отколкото във всекидневния живот. Но тя никога не ми е помагала за изпитите, както направи Мари по време на подготовката ми за писмения изпит. Всяка вечер след затварянето на книжарницата ходех при нея на улица Еглиз Сен Сьорен. Бях помолил мама да премести вечерята в по-късен час.

Така измина онази година, от която очаквахме да бъде пълна с драматични събития, но тя се оказа година без история — освен историята във всеки един от нас и за която не мога да кажа нищо, което да не е измислено и нагласено така, че да бъде интересно за Донзак — дори и за своята собствена. Като че ли интензивността на душевния ми живот беше отслабнала и заради изпита всичко, дори Бог, беше минало на заден план. Съмненията ми в Мари престанаха, защото тя страдаше.

Дори и Бог… И в това Донзак ще открие своето влияние върху мен. Той поучаваше, че понякога човек трябва да дава отдих на естествените си влечения. Знаех, че тъгата на Мари се дължи на това, че скоро между нас всичко щеше да свърши. От времената, когато бе работила при отец Х… тя бе запазила спомена за един мистик, който бил създал цяло учение за тъй нареченото „тайнство на сегашния момент“. Тя ми казваше: „Тази минута е моя, ти си тук и аз съм тук, и не искам да гледам надалеч.“

Не твърдя, че в този период нито веднъж не са ме обземали съмнения по отношение на Мари. Щом ме беше излъгала веднъж, би могла да ме излъже и втори път. Смятах я за напълно способна нарочно да се прави, че страда — точно от това имах нужда, за да не страдам аз самият. Може би не ми беше разкрила плана си докрай. Може би в него се криеха клопки, които бяха известни само на нея и един прекрасен ден щях да се окажа свързан навеки с нея пред Бога и пред хората. Но аз се пазех — няма да ме хване натясно, ще съм неин дотолкова, доколкото искам… От нас тримата Симон единствен беше изпълнен с надежда.