Франсоа Мориак
Юноша от едно време (2)

Глава II

Измина повече от една година и ето че отново разгръщам тази тетрадка. Престанах да пиша в нея не от липса на материал — за бога, не! Но преживяното от мен не се поддава на никакво описание — главното е, че то уби детето в мен. Не, не е така: превърнах се в нов човек, оставайки си едновременно същият. Не се отричам от написаното от мен, когато бях на седемнадесет години. Ето че започвам деветнадесетата си година и е ясно, че по собствена инициатива не бих се захванал да записвам всичко преживяно. Но странно защо, Донзак отдава прекалено голямо значение според мен на начина, по който реагирам на нещата от всекидневието… Не, всъщност не е чак толкова странно. Работата е там, че Донзак, макар и несравнимо по-умен от мен (веднъж ми писа: „Не че си точно толкова умен, колкото мен, но почти…“), е тъй безплоден, та сам си се чуди: разбира всичко, но не може да го изрази. Той не знае да съчинява, да твори. Дори нещо повече: не умее да излага мислите си — способен е на поразителни формулировки, но не и на каквото и да е по-разгърнато изложение. Пред класа четяха винаги моята, а не неговата работа. Донзак се чудеше на това дори повече от мен. „Като си помисля само — въздишаше той — че не аз, а ти ще станеш прочут, а аз до края на живота си ще си остана неизвестен!“ Ето кое е хубавото у него: не мислеше, че това е несправедливо. Той смята, че аз ще стана писател, и то голям писател, а той цял живот ще учи невежите семинаристи на латински. Според него обаче, основавайки се на който и да е текст, написан от мен на тема, взета от живота, както го възприемам аз, той, Андре Донзак, може да направи това, на което аз съм неспособен; той го нарича „откритие“. Откритие на какво? Според неговото разбиране въпросът е да се открие онази невидима точка, в която истината за живота такава, каквато ни е дадена в опита, се слива с истината, постигната по пътя на откровението — откровението, което трябва да извлечеш от нечистите примеси, наслоили се върху божието слово в течение на двехилядолетната история на Църквата…

И така, ние с него се разбрахме, че аз ще изложа черно на бяло, без да изпускам нито една подробност, всичко, което се случи в Малтаверн, и ще го доверя само на него и на никой друг, ще разкажа ужасната история за Симон такава, каквато е останала в съзнанието ми, такава, каквато продължава да живее там и да ме гризе отвътре. Разбрах, че нищо не може да умре в мен и вече съм обременен с цял един странен, мрачен и жалък свят… Какво ще стане, когато един ден имам повече спомени, отколкото ако съм на хиляда години, както казва Бодлер? Колко чудовищна ще бъде същността на човек като мен! Сигурно ще умра млад… Не! Не е така: не мисля, че ще умра млад, не мисля, че въобще някога трябва да умирам — чувствувам се невероятно вечен.

 

 

И така, ето какво се случи след онзи разговор със свещеника, когато му обещах да поговоря със Симон, да му напиша писмо, с което да сломя мълчанието му — най-важните редове от него вече бяха в главата ми, нямаше начин да не ми отговори.

 

 

Слязох надолу към Юр — рекичката, която тече през Малтаверн; знаех, че Симон обикновено ходи там за риба. Часът беше четири. Пътем от килера бях взел една чепка грозде. По тревата блестеше роса, някога вместо ливади тук е имало блата. Забелязах, че елите по двата бряга на реката изглеждат синкави. Щурците и скакалците, които плашех, горещата миризма на блато, шумът от дъскорезницата на господин Дюпор, грохотът на каруците по пътя за Сор — всички усещания от онази минута са останали завинаги в мен и никога не ще се отърва от тях, колкото и дълго да живея.

Не можех да видя Симон, който беше на другия край на ливадата, но го чувах. Скрит сред елите, седнах на брега на реката и съобразих, че тъй като той се движи по коритото на Юр, почуквайки по коренищата на дърветата, за да изгони оттам скрилите се щуки и налими, най-накрая ще се изравни с мен и тогава няма как да не ме заговори. Тогава ще започне голямата игра.

Седях на едно място, обрасло с мента. Около осмондите, които мама нарича мъжки папрати, кръжаха жълточервеникави и сини водни кончета. Бе обикновен ваканционен септемврийски ден — както всички други осемнадесетгодишни момчета бих могъл да се занимавам с нещо друго… Впрочем с какво ли се занимават те? Дори ме е страх да си помисля за това. Какъв ли ангел или демон се беше вселил у мен в този момент? Или пък беше някакъв актьор? Но кой тогава ми суфлираше ролята? Кой ме заставяше да си я преговарям, преди да изляза на сцената?

При всяка крачка на Симон на равни промеждутъци чувах плясъка на водата. Изведнъж между две тополи видях и него: беше по бански гащета, страхотно бял — с онази белота, която винаги е правила непоносима за мен гледката на голо тяло като това — със здрав селски кокал и едновременно някак атрофирано от живота на интелектуалец, който беше принуден да води този „бунтар Жаку“. Или може би пък косматите мъжки гърди — видими признаци на мъжествеността. Но аз никога не спирам мисълта си на подобни въпроси, защото от най-ранна възраст съм свикнал да съзирам в тях само „лоши мисли“.

Когато Симон се изравни с мен, му извиках на диалект: „Здравей!“ Той се обърна, възкликна: „О, извинете“, скочи на брега, набързо обу панталоните върху мокрите бански и надяна пуловера си. Направи ми впечатление, че е без расо. Казах му да продължава да си лови. Отвърна, че вече бил свършил, нямало нищо. Хората от градчето вдигат серкметата още в зори. Само за миг задържаше погледа си върху мен и веднага го извръщаше. Хем забързан да си върви — осмелявам се да пиша това, защото е вярно, а и няма кой друг да го прочете освен Донзак, — хем защото беше покорен от чара ми; а мен самия ме обзе „внезапно прозрение“. В действителност Симон просто искаше да избяга, да се спаси от мен. Налагаше се да го задържам насила. Казах му, че в последно време името му не излиза от хорските уста.

— Значи, хората приказват, така ли? Все ми е тая. Курвата му с курва!

Колко ли е бил смутен, за да се изрази неправилно и да изтърве пред мен мръсна дума! На всичкото отгоре я повтори: „Курва!“ Вярно е, че брат му непрекъснато повтаряше „курва“ навсякъде и когато си идваше във ваканция, Симон слушаше тази дума по цял ден. Възразих, че поне що се отнася до мен, не ми е безразлично какво ще стане с него. Тогава, може би за първи път в живота си, той дръзко отвърна на един от синовете на госпожата:

— Това си е моя работа, а не ваша.

— Моя е, защото съм привързан към вас.

Той вдигна рамене и се изсмя:

— Господин настоятелят ви е казал да ме накарате да проговоря и да ми извадите думите с ченгели, нали?

— Лъжете се, ако мислите, че съм на страната на настоятеля и госпожата.

— А да не би да сте приятел на господин кмета?

— Не, разбира се! И ако аз трябваше да играя тази игра, на ваше място бих играл едновременно срещу всички — и срещу кмета, и срещу свещеника.

— Е да, но никой не иска от вас нещо такова. Съвсем не! Кажете, за бога! Какво толкова бихте могли да знаете на осемнадесет години, което другите не знаят?

— Точно това, което те не знаят — нещо, което знам само аз.

— А, така, значи!

Симон спря насред, ливадата и ме загледа.

— Ама вие хич не сте от страхливите!

— Знам, каквото знам — а и вие знаете, че го знам.

— И какво знам?

— Че в Малтаверн аз съм единственият, който не е слепец, както впрочем и вие. Но вие сте прекалено обвързан с всичко това, за да го видите, както си е; до гуша сте затънали в него.

— Добре, както ви харесва, господин Ален. Обаче аз, по дяволите, искам да ме оставите на мира.

Груб, за първи път груб с мен…

— На мира ли? Бедни Симон! Та вие сте на път да се погубите! Само с една дума мога да ви помогна да прогледнете… Не, преувеличавам, не мога само с една дума: трябва да ме оставите да говоря…

— Не искам да говорите.

— Тогава позволете ми да ви пиша. Това вече го искате, нали?

— Никога не сте го правили, дори когато ме подстригаха за свещеник — каза той с внезапно избликнало огорчение в гласа, — дори когато получих първата си голяма награда за отличен успех… Знача ли въобще нещо за вас?

— Знаете, че да, Симон, не може да не чувствувате това сега, в този миг, когато страдам заради вас…

— Ах, така ли! Но какво съм аз за вас? Селски син, Симон, на когото всички говорят на „ти“…

— Всички освен мен.

— Да, освен вас, но за вас винаги съм бил просто Симон, а за мен вие сте господин Ален дори когато бяхте на четири години. Господин Лоран, господин Ален… Не е ли така, кажете! Ах, курва такава!

Беше излязъл извън кожата си. Ускори крачка. Почти трябваше да подтичвам, за да не изостана. Настоях да ми позволи да му пиша.

— С какво право бих могъл да ви спра?

— Но освен това обещайте, че ще прочетете писмото.

Този път май бях намерил верния тон. Той спря на мястото, където реката се врязва в ливадата. Сенките на тополите се бяха издължили. Трябва да беше пет часът. Симон каза:

— Да, разбира се, господин Ален, ще прочета писмото ви и ще ви отговоря. Но какво повече бихте могли да знаете за мен от другите?

— Първото, което мога да ви кажа, но не от свое име, а от името на Всевишния…

Единственото, което успя да промърмори, беше: „Я гледай ти!“ Играех на едро. Но силата ми беше точно в това, че не играех: наистина бях в момент на прозрение.

— Ония глупаци не знаят, че Всевишният ви обича такъв, какъвто сте, ей такъв, честолюбив. Той обича всяка частица от вас, а защо пък да не обича и честолюбието, което взема връх в момента у вас?

Въпреки че по лицето му не трепваше нито един мускул, усетих, че съм успял да задържа вниманието му. Продължих нататък:

— И едните, и другите са слепци. Това, което знаем ние двамата с вас, Симон, е, че — макар и църквата да прилича на стара ръждясала тръба, изхвърлена от употреба, с която кметът се подиграва и която мама и господин настоятелят бъркат с истината — по целия този древен водопровод тече, може би не обилно, а само капка по капка, но въпреки всичко тече, словото на вечния живот.

Без да го съзнавам, в този миг говорех с думите на Донзак. Симон прошепна:

— Е, и какво общо има това с честолюбието? Нямате си представа какво ми предлагат. Само говорите за някакъв стар водопровод… Знаете, че животът, истината за живота, не минава вече по него…

— Не, всъщност не съм съгласен с това, което казах за стария водопровод, защото римокатолическата църква със своето богослужение и учение, с историята си — едновременно свята и престъпна, с изкуството си най-сетне, въплътено в катедралите, грегорианското пеене и Фра Анджелико^[1], е най-хубавото нещо на този свят, докато всичко, на което са символ господата Лубе^[2] и Комб, Гран и Пти Пале^[3] в Париж, ми се струва най-низката епоха в човешката история… Но да оставим това. Въпросът не е там. В опасност е Симон Дюбер, земният му път и вечното му блаженство. Слушайте ме добре: както и да ви залъгва този франкмасон от околийски мащаб, господин Дюпор, даже да става въпрос за някакво си място при сенатора Монис или дори в Париж при Гастон Думерг…

— Откъде знаете?

Откъде ли го знаех? Бях улучил целта, макар и не съвсем наслуки: Думерг беше идвал предишната година по случай откриването на нашата Селскостопанска изложба и Симон му беше представен от господин Дюпор.

— Знам какво иска Всевишният. Но ме чуйте добре: като мирянин, каквото и да правите, в по-малка или в по-голяма степен ще ви използуват и — освен ако нямате блестящо дар-слово, от каквото сте лишен — все ще бъдете нечия пионка, няма да постигнете нищо голямо, защото винаги ще ви липсва…

Поколебах се: страхувах се да не го засегна. На езика ми се въртеше един израз, който мама употребява често: „първите седем години“. Симон разбра какво исках да кажа:

— Е да, винаги ще си остана селянче, селяндур, и на всичкото отгоре бивш помощник на свещеника.

— Не исках да кажа това, но помислете си: расото променя човека и в духовно, и в социално отношение. Расото е като нова кожа. Всеки войник носел в раницата си маршалски жезъл — каква глупост! За сметка на това обаче кардиналската шапчица, закачена за гърба на един малък умен семинарист — това не е чак толкова невъзможно и само от вас зависи да я откачите оттам. Да, всичко зависи от волята и ума ви. Нещо, което няма да ви попречи да станете добър, верен на своя дълг и дори благочестив свещеник. Благочестивите епископи не са малко, пък дори и благочестивите кардинали.

Какъв гениален ход! Бях извършил освещаването на първото място, към което Симон се стремеше. Той поклати глава:

— Всичко това е отдавна отминала история, свършено е с нея, обърната е нова страница. Комб даде първия знак, че с църквата е свършено…

— Хайде де! Повярвайте ми, църквата — тази империя, в която живеят петстотин милиона души, все ще успее да преживее това, което става в една от нейните провинции, наречена Франция. Нашето духовенство, както черното, така и бялото, винаги е постъпвало глупаво и се е хващало на всички клопки, които са му поставяли политиците от националистически настроената десница, а вярващите са го следвали сляпо като овцете на Панюрж^[4]…

— А, значи, признавате, че и ние сме правили грешки, така ли?

— Разбира се, и още как! „Грешка“ ми се струва меко казано — съучастието с фалшификаторите от Генералния щаб с единствената цел да се изпрати един невинен човек в каторга не може да бъде извинено. Да, църквата ще трябва да си плати за това до последното петаче.

Симон зяпна срещу мен.

— Значи, признавате, че Драйфус^[5] е невинен? Я гледай ти!

— Ами да, Симон, признавам нещо, което просто се набива в очи: антиклерикализмът на Комб е също толкова глупав, колкото и тъпият клерикализъм, който винаги е царял в нашите редици: като в капка под микроскоп можем да го наблюдаваме и тук, в нашия кантон — майка ми принуждава нашите изполичари да дават дъщерите си да се учат в манастир, а положението на началната учителка е такова, че тя винаги стърчи изолирана в единия край на църквата и към нея се отнасят като към чумава…

Симон прошепна: „Но тогава…“

— И какво тогава? Това, че у тези мними християни няма и капка истинско християнство и че Бог още на този свят се отнася с тях така, както го заслужават, не променя с нищо условията на задачата, поставена пред един млад абат, който иска да стигне до най-високо място. Това, което трябва да направите, е още от самото начало да се ориентирате, да поемете курс направо към Париж, към духовната академия и стига да може, към Рим. Важното е да станете полезен за някой от онези, които играят важна роля в църковния живот и които се нуждаят от глава като вашата, в която „влиза всичко“, както казва мама. Повечето от тях не са много силни по тая част.

— И аз не съм много силен.

— Ами! Важното е да имаш „глава, в която влиза всичко“. Основата, предполагам, я имате, нали? Просто томизъм^[6] за всекидневна употреба — Донзак го нарича „невъзмутим томизъм“.

 

 

Спряхме по средата на ливадата, точно срещу къщата. Симон, с гръб към вратата, не видя как две тъмни фигури, мама и настоятелят, слизат по стълбите. Щом ни забелязаха, бързо се прибраха.

— Без съмнение, Симон, ще се наложи да се запознаете с ереста, срещу която ще трябва да се борите: модернизма. Знаете ли поне нещо от Нюман^[7], Морис Блондел^[8], Льо Роа^[9], Лоази^[10], Лабертониер…

Той призна със съжаление, че почти не е чувал тези имена.

— Донзак веднага ще ви даде библиография.

— Но нали той им се възхищава?

— Да, но често се удивява на глупостта на противниците им и на невежеството им — той знае как би трябвало да се спори с тях от гледна точка на томизма. Ще може да ви даде великолепни аргументи срещу тях — така ще имате възможност да си давате вид, че не сте назадничав. Впрочем богословието е само основата. Важното е да си изберете някаква специалност, например каноническо право или една от онези науки, за които не мога да ви кажа нищо, защото главата ми е направена така, че в нея влизат само някои неща.

 

 

Поех по алеята, която води към големия дъб, за да не би да ме видят от къщата. Здрачът още не се беше спуснал, но вече усещахме идващата от рекичката прохлада. Сега вече Симон не се опитваше да си тръгне. Бях успял да направя поне това. Вървеше, вперил поглед в земята, толкова съсредоточен, че изглеждаше окаменял: винаги ще си спомням суровите черти на това бледо лице почти без устни и без никаква руменина — винаги, щом се сетя за Симон. Точно такъв го виждам в момента, в който се приближава до големия дъб. Той прошепна: „Прекалено късно е! Прекалено късно е!“

— Не, не е късно, щом сте още тук.

Седнах на пейката и се облегнах на дъба. Той остана прав. Приличаше ми на майски бръмбар, готов да литне. О, трябва да го задържа на всяка цена!

— Този голям дъб — казах аз — онзи ден ми даде възможност да изиграя хубав номер на господин настоятеля…

— Нима погаждате номера на господин настоятеля?

Разказах му за изповедта си на седми септември. Отначало не поиска да ми повярва: „Ама наистина ли? Хайде, разкажете де!“ Смееше се. Никога не бях го виждал да се смее толкова гръмко. Преди да го приобщавам към модернизма, би трябвало да го науча да употребява четка за зъби.

— Най-интересното е — казах аз, — че наистина още от дете съм идолопоклонник!

Притиснах буза към божествения дъб, после за дълго и устните си. Симон седна до мен. Вече беше спрял да се смее. Запита ме:

— Ами ако изповедта ви е била кощунство?

— Не, настоятелят сметна, че не е.

— Може би е знаел, че нямате на съвестта си други грехове?

Не отвърнах. Симон прошепна: „Извинете ме.“

— Няма защо да се извинявате, но не обичам да говоря за тези неща.

— Но тези неща имат пряко отношение към всичко, към целия наш спор. Да, към това, което господин кметът нарича „грях срещу природата“ — принудителното безбрачие… Вие не знаете какво значи това — каза той с ненадейна нежност в гласа. — Вие сте ангел. Е, полудемон, полуангел — добави той през смях.

— Вижте какво, Симон, знам за какво става дума, повярвайте ми. Разбира се, преди да се съгласи на тези условия, един мъж би трябвало да се подложи на изпитание. Но колко много ще му помогне безбрачието, ако има сили и кураж да го приеме. Безбрачието е най-големият късмет за вас.

— Е да, но тук става въпрос за чистотата. Ако чуете какво казва господин Дюпор по този въпрос…

— Не е по-добро и това, което прави господин Дюпор — с двете му любовници и всичките му там работнички, които примамва.

— Може би е така, но дали е по-лошо?

— Във всеки случай бракът не може да разреши проблемите, поставени от плътта, в която съжителствуват и стремящата се към Бог душа, и най-животинският инстинкт.

Симон изсумтя:

— И все пак има някои, които се обичат.

— Да, има, Симон, има и такива. Но може би това е нещо като призвание.

— Господин Дюпор казва, че са го задушили у мен, а също и у вас. Всъщност той само предполага, че е така.

— И аз често съм си мислил, че за това е виновен начинът, по който сме възпитани двамата с брат ми. Но Лоран е като всички. Отрано започна да заглежда момичетата. А аз, аз съм различен по рождение… По рождение съм отвратен… Не ангелски невинен, както мислите вие… Това сигурно ще ви учуди: страхлив съм до малодушие. В основата на всичко стои едно истинско преживяване. Нали знаете панаира в Бордо, който става на площад Кенконс през октомври и март?

— Ами! Ако си въобразявате, че нас, семинаристите, ни водят по панаири…

— Това е необикновено място, приказно, поетично.

— Кое? Панаирът в Бордо ли?

Селянинът винаги отначало си мисли, че му се подиграваш.

— Ами да, там от всяка палатка те канят на някакво зрелище. Навсякъде свирят различна музика и не ги е грижа за останалите. Това създава една странна какофония, пропита с миризма на горена захар. Встрани има някаква съмнителна барачка с изписано на нея собствено женско име и през дупката на завеската ненадейно мярваш ръката или бедрото на жената-великан. Нарисувани са и дами, и кавалери, които отпиват от шампанското, а вместо глава оберкелнерът, облечен във фрак, има череп на раменете си — това е смъртта. В дъното е реката, а по небето плава кораб…

— Защо ми разказвате всичко това?

Симон стана недоверчив. Вместо да го примамя, имаше опасност да го подплаша. Пак ми заприлича на майски бръмбар, готов да литне. Продължих бързо нататък:

— Именно това преживяване ми помогна да стана, както вие ме наричате, ангел. Един ден по време на панаира в Бордо влязох в музея „Дюпюитрен“^[11]. Там бяха показани восъчни модели на човешки органи, привидно с морализаторска цел, но имаше изобразено и едно раждане.

— И госпожата ви позволи да идете там?

— Не, по изключение бях излязъл само с един приятел. Тогава изведнъж видях… Никога няма да го забравя, никога, до последния си дъх… На етикета пишеше: „Разяден от сифилис полов член на негър.“

И двамата замълчахме за няколко минути. Ненадейно Симон ме попита:

— Какво според вас е чистотата? Какво бихте казали на един семинарист, ако ви попита защо му трябва на човек да е чист?

— За да може да се раздава. Така ми отговори един млад свещеник, на когото по случайност се изповядах. Пълното отдаване на другите, ми каза той, в това е нашето призвание и то изисква абсолютна чистота. Тогава вече можеш да се раздадеш без остатък, без много да му мислиш.

— Е, хайде де, господин Ален, вие май ме вземате на подбив. Само преди малко ми говорехте и ми обещавахте за някакви си победи тук, на този свят, а сега пък трябвало да се раздаваш и да се стремиш към чистотата, за да можеш да се раздаваш…

Той хихикаше доволно, горд, че е успял да ми тикне под носа противоречията в собствените ми думи. Хванах го за ръката. Беше влажна. Усещах онова шесто пръстче без кости, прилично на животинка, която бих могъл да смачкам и тя „да пусне сок“, както казваше Лоран, когато беше малък. Преодолявайки отвращението си, казах:

— Не схващате какво имам предвид. Разбира се, ако става въпрос за това, което е в основата на спора с господин Дюпор, всичко, което мога да ви обещая, е само успехи на този свят, така че в най-добрия случай да станете княз на църквата… и то високопоставен княз на църквата — и пред хората, и пред бога. Защото, ако станете епископ или кардинал, ще изпълните своя дълг на милосърдие и към вярващите, и към църквата. Но знайте: във всеки миг по време на тази надпревара за отличия, на всеки завой по този триумфален път можете да го напуснете, да се откажете от всичко и да станете светец, към което също се стремите, знам, че е така.

Откъде го знаех! Или пък ми е присъща дарбата да виждам в бъдещето?

— Аз светец? Как не, майната му!

— Да, светец. Сигурно няма да издържите в надпреварата за отличия и ще потънете в някоя забутана енория или ще станете послушник. Но по-скоро ви виждам захвърлен в някоя бедняшка енория — като парче хляб сред шарани в рибарник.

— А защо да нямам тази възможност в Париж, в мирска среда, където пак ще бъда поставен на изпитание?

Не пусках ръката му, макар че бе станала влажна и хлъзгава.

— Не, Симон, ако влезете в този свят, оставете всяка надежда, никога повече няма да можете да изплувате на повърхността. Не че там няма да получите известни изгоди, но пътят ви към Бога ще бъде отрязан.

Той възрази:

— Откъде знаете? Бог няма да иска разрешение точно от вас. Знаем, че неведоми са пътищата господни. Проглушили са ни ушите да ни го повтарят.

— Знам и това — казах аз. — Не сте длъжен да ми вярвате, но ако изберете Париж, сте загубен.

Знаех, че вече е направил избора си. Знаех, че всичко ще свърши зле за него. Отдръпна ръката си от моята, а аз я изтрих в носната си кърпичка. Каза тихо: „Заминавам утре преди разсъмване.“ Прюдан щял да го закара с двуколката до Вийандро и оттам щял да се качи на влака; никой нямало да забележи, че заминава.

— Стига само да не се разприказвате.

— Не, Симон, няма да се разприказвам.

По пътя мина някакво стадо, чух как подвикваше овчарят. Симон се изкашля. Произнесох неизменната мамина фраза: „От рекичката иде хлад.“ Симон попита отново: няма да кажа нищо, нали? Съгласи се, че ще бъде по-добре да подготвя настоятеля и мама, за да понесат по-леко удара, но без да ги предупреждавам, че всичко ще стане толкова скоро. Тръгна си по пътеката. Запътих се към къщата и пред нея срещнах Лоран, който тъкмо излизаше. Каза ми, че „офейква“: вътре били свещеникът и на всичкото отгоре госпожа Дюпор!… Госпожа Дюпор ли? Лоран не изглеждаше изненадан — него нищо не можеше да го изненада.

Въпреки че беше още светло, полилеят във вестибюла беше запален. Най-напред видях госпожа Дюпор, с траурен воал, седнала като препарирана между мама и настоятеля, с пожълтели очи, някак си размъкната и с блуждаещ поглед въпреки вниманието, което сигурно беше отделила на облеклото си, преди да дойде вкъщи: и най-малката дреболия издава жената, която пие. Как само гледаше мама тази пияница, която сигурно харесваше Симон, изпитваше влечение към него! Просто да не повярва човек какво може да стане с хората, мислеше си по всяка вероятност мама. Не беше за вярване, че госпожа Дюпор е тук, вкъщи.

— Познавате сина ми Ален, нали?

Госпожа Дюпор обърна към мен лицето си, напомнящо маска, неоживявана дори и от очите — едновременно птичи и кравешки, сякаш рожба на съвкуплението между две митически същества. Без да ме изпуска от поглед, тя отвърна, че Симон й е говорил често за мен. Тогава настоятелят каза, че може да говори пред мен свободно и аз трябва да бъда държан в течение на всичко. Но на госпожа Дюпор вече не й се искаше да говори. Втренчи в мен кръглите си като на свещена крава очи. Тя принадлежи към онази порода крави, за които знам, че стават за ядене.

Настоятелят обобщи казаното преди малко от госпожа Дюпор: ако може, след една година Симон щял да завърши образованието си в Париж и да получи работа в канцеларията на Радикалната партия на улица Валоа; но това било само прикритие на един план, разкрит от госпожа Дюпор, който се състоял в това да се експлоатират докрай спомените на Симон от религиозното училище и семинарията. Според господин Дюпор тези спомени могли да предоставят богат материал. Той бил накарал Симон да му даде тетрадките си от училище и щателно прегледал учебниците му по история и философия.

— Как ли Симон е могъл да се съгласи на такова нещо?

— Накарали са го да повярва, че тетрадките са доказателство за отличния му успех, което щяло да подпомогне назначаването му на работа.

Тогава се намеси и госпожа Дюпор:

— Симон е прекалено умен, за да не разбере, че това е предателство.

Възразих:

— Симон не си е и помислял, че тетрадките му от училище могат да послужат за нещо подобно.

И какво толкова може да се извлече от тях? От учебниците да, може би. Моите учебници в колежа, предназначени за училищата с религиозно образование, бяха пълни с много забавни глупости, които ние с Донзак си бяхме подчертали. Не може да бъде предателство да съобщиш нещо, което е известно на всички. Симон искаше да вкуси от забранения плод. Настоятелят ме запита дали някога ми го е казвал.

— Сам го разбрах. Жребият е хвърлен.

Настоятелят възрази:

— Не, не, той пак ще се върне при нас!

Поклатих глава. Прошепнах:

— Загубен е.

— Само за нас, може би — каза настоятелят разпалено, — но не и загубен въобще, горкото дете, не, не? Не е загубен!

В този миг горкият свещеник ми хареса. Уверих го, че и аз мисля същото. Що се отнася до мама, тя щеше да мълчи, докато не си тръгне госпожа Дюпор. Но госпожа Дюпор буквално се бе сраснала с креслото, изпълнила го бе с тялото си. Гледаше ме, без да се прикрива: усещах втренчения й в мен поглед. Тогава мама, която при всяко положение знае как трябва и как не трябва да се постъпва, стана, накара ни да станем и ние — освен госпожа Дюпор, която би трябвало да се сети, че по тоя начин мама я приканва да си тръгне, смекчавайки всичко с изказването на благодарности за сведенията, които ни е дала. Най-после госпожа Дюпор стана, дойде при мен и ми каза: „Елате при мен да ме видите преди началото на учебната година. Ще си поговорим за него.“

Извиних се, че няма да мога, защото занятията започват след две седмици.

— Но тази година започвате по-късно: нали сте си взели матурата. Симон ми каза, че ще останете в Малтаверн за лова на гривяци.

Значи, са говорили за мен! Ето какъв човек се интересувал, значи, от мен! Госпожица Мартино не е говорила с никого за мен.

— О, аз съм един ловец…

— Точно затова ще ви остане време.

Усмихваше се със стиснати устни като хората, които крият зъбите си. Възмутен, свещеникът каза властно: „Ще ви изпратя, госпожо“, и я затътри към стълбището. Тръгнах след тях, но мама ми заповяда: „Не, остани!“ Върнахме се в гостната. Тя се отпусна на едно кресло и закри лицето си с ръце. Дали искаше да се помоли, или не беше на себе си от ярост? Мисля, че се опитваше да се помоли, борейки се с яростта, която най-после избухна.

Горката мама — всичко, което се страхувах, че ще наговори, рукна от устата й в буен поток. Изчисли колко пари е похарчила за Симон от десет години насам. Колкото повече правиш за тях, толкова повече те крадат. Ах, как ни изиграха!

— Не, всъщност преувеличавам, никой не ме е изиграл, защото никога не съм си правила илюзии. Както казва господин настоятелят, човек трябва непрекъснато да се раздава с ясното съзнание, че няма да получи нищо в замяна.

— Може би за господин настоятеля това е така — казах аз, — но не и за нас. Успокой се, ще си вземеш своето от онова животно.

Мама ме попита слисано:

— От кое животно?

— Ами товарното добиче Дюбер, което надзирава десетте ти чифлика за триста франка годишно, което единствено знае къде са междите на имотите ти, така че, ако един ден ни напусне, ще бъдем зависими от милостта на съседите ни…

— Виновен ли е някой, че вие с брат ти не сте способни за нищо, дори не сте в състояние да научите къде са междите…

— Знаеш, че това не може да се научи, че трябва да си от този край и винаги да си живял в него. Нали си виждала как Дюбер пропълзява в храсталака, издълбава малко земята на някое неотличаващо се с нищо място и изведнъж междата се появява сред къпините. Не можеш да минеш без неговата помощ^[12]. Той би могъл да те изнудва, да иска тройно повече от това, което му даваш — и пак би било невероятно малко.

— Това е вече прекалено! Давам му жилище, осветление, отопление, получава мляко и половин прасе.

— И няма да знае къде да дене парите, които ти не му даваш, което значи, че ти работи даром.

Тя изхлипа:

— Винаги си срещу мен на тяхна страна.

В този момент отново се появи настоятелят. Бил изпратил госпожа Дюпор до дома й и се направил, че си отива вкъщи.

— Ето ме и мен, трябва да поговорим.

— Не обаче пред този малък нехранимайко, който преди се хвалеше, че ще разубеди Симон, а сега одобрява решението му и обвинява за всичко мен.

— Нищо не съм обещавал. Мислех, че знам какво трябва да се каже на Симон. Не съм се лъгал, но беше вече прекалено късно.

— Във всеки случай ние с вас направихме каквото можахме.

Мама говореше на свещеника. Искаше да получи одобрението му, нещо като бележка за примерно поведение. Той мълчеше — мършав, но с яки кости на селянин. Приличаше на Симон: висок сух скелет, с очи като две капки застинало стъкло. Той мълчеше, а тя продължаваше да пита: „Да, или не? Не направихме ли дори невъзможното?“ Свещеникът пророни една дума на местен диалект, която дори не знам как да изпиша: „Beleou“ (крайното „ou“ почти без ударение), която значи „може би“. Нито един селянин на двадесет километра по-далеч от Малтаверн не би разбрал това „Beleou“.

— Искахме да дадем на църквата един свещеник.

— Зле поставяте въпроса — каза свещеникът. — Не можем да разполагаме с живота на друг човек, дори и за да го отдадем на Бог — особено ако този човек е материално зависим от нас. Това, което можех да направя — всъщност това, което ми се струваше, че искам да направя за Симон, — беше да разбера каква е божията воля по отношение на това дете, да помогна и на самия него да го прозре.

Бях поразен от думите на свещеника: „Това, което ми се струваше, че искам да направя.“ Не можах да се въздържа и промърморих:

— Аха, значи, така, мотивите ви са били за друго.

Мама отново получи „пристъп“.

— Извини се веднага на господин настоятеля!

Свещеникът поклати глава:

— Защо да се извинява? Той не ме е обидил.

Погледнах го, поколебах се и най-сетне казах:

— Вие, господин настоятелю, както всички нас, участвувате в тази смехотворна комедия, но вечер стоите сам в мръсния си и опушен свещенически дом, а сутрин служите в полупразна църква. Та вие знаете…

— Какво общо има всичко това със Симон? — попита мама.

— От поражението, от еднообразно повтарящото се поражение боли по-малко, когато иде от врага, отколкото от мнимите привърженици. Поне враговете с омразата си доказват, че църквата все още е в състояние да предизвика някакво чувство.

Свещеникът ме прекъсна:

— Я по-добре да си тръгвам, защото започна да говориш врели-некипели, както би казала майка ти.

Той стана. В този момент влезе Лоран. Не ми хареса миризмата, с която беше пропит в края на летния ден, но бях доволен, че е тук. Със самото си присъствие създаваше около себе си пространство, в което напрежението отслабва. Сега най-важното нещо на света станаха примките, които е заложил, кученцето на Диан, което той дресираше насила с нашийник с шипове, както се полага на животно като него. Вярата, че на този свят съществува нещо истински важно, е характерна за простака. Донзак често обича да повтаря тези думи на Барес^[13]. Аз казах:

— Ще ви изпратя до църковния портал, господин настоятелю.

Мъглата, която се бе вдигнала от реката, още не беше достигнала до алеята. Свещеникът каза:

— Мирише на есен.

Аз промърморих, сам не знам дали състрадателно или ехидно:

— Ох, как ще изкараме тепърва зимата…

Той не отвърна. Помълча малко, после ме попита дали знам кога ще замине Симон.

— Не те карам да ми отговаряш. Но знаеш ли?

Не отговорих нищо. Той не настоя, но когато вече наближавахме портала, аз го попитах дали все още отслужва сутрешната литургия в седем часа.

— Може ли утре сутринта да дойда да ви прислужвам по време на литургията?

Той разбра, стисна ме за ръката; щял да ме чака.

— Ще дойда малко по-рано, за да се изповядам. Може би ще дойде и мама.

— Не, утре не е нейният ден.

Отвърна бързо на въпроса ми, сякаш искаше да успокои и мен, и самия себе си. Не говорихме нищо чак до вратата на дома му. Там той полугласно каза: „Излъгах се.“ Аз възразих: „Но не, господин настоятел!“ Той повтори: „И винаги ще се лъжа.“

— Освен в главното, господин настоятелю.

— Какво искаш да кажеш?

— Вие вярвате в това, което правите. Може и да наливате младото вино в старите мехове, с които са ви снабдили още в семинарията. Но въпреки старите мехове всеки ден подновявате младото вино напук на старите мехове на богословието, които се пукат по шевовете.

Свещеникът въздъхна, издърпа леко ухото ми и ме смъмра: „Малък модернист такъв!“, а после каза ласкаво: „До утре!“