Франсоа Мориак
Юноша от едно време (3)

Глава III

Утринната служба, сцената между мама и Дюбер, когато тя откри, че Прюдан е закарал Симон до Вийандро да вземе влака — всичко това се е изличило от паметта ми от случилото се в Малтаверн няколко дена след това. Но откъде да започна? Отново се виждам как вървя по пътя през една от онези вечери, вървя по пътя за Жуано. Май че изгряваше луната. Поне в спомените ми господствува луната. Бе толкова тихо, че като минавах по моста, чух как Юр тече по древните камъни. Лек, съвсем лек плисък. Навсякъде в този час, ако може да се вярва на любимите ми книги, живите същества се събират по двойки. Щом като има декор, значи, има и пиеса. Защо аз съм настрани от всичко това? Защото наготово ни е даден само декорът, а останалото е в наши ръце, а аз, макар и на осемнадесет години, нямах сили… Сили за какво? Нито да умра, нито да живея. Чух крякането на жабите и си спомних как баба ми (впрочем истинска светица), няколко дена преди да умре, казваше, че би предпочела да бъде жаба, която живее под камък, отколкото да умре. Сякаш да си жаба, която живее под камък, не е щастие, сякаш има друго щастие, освен да зовеш тихо своята женска и да се събираш с нея под камъните или в избуялата трева! Сега ми се струва, че тогава съм предчувствувал: през нощта ще се случи нещо. Речният хлад, докосващ лицето ми, е бил диханието на смъртта… Може би си въобразявам.

Мама, увита в шал, бродеше из алеята. Вероятно се молеше, прехвърляйки зърната на броеницата си. Предупреди ме, че на Лоран не му било добре, легнал си и трябвало да внимаваме да не вдигаме шум.

— Като си помисля само, че ни принуждаваш да спим в една стая, като че ли в тая съборетина няма достатъчно стаи! Чудя се защо го правиш.

Тя не се ядоса. Извини се.

— Никога не сте се делили.

— Това е по твое желание, макар че ние имаме различни вкусове. Двамата с Лоран никога не сме имали общи теми на разговор.

Мама повтори обичайното си обвинение: „За теб всички са глупаци!“

— Виж, ако има някой, който да е истински глупак, това със сигурност е Симон — продължи тя с внезапно избухнала ярост. — Като си помисля само как захвърли всичко с лека ръка…

— Не, не е захвърлил нищо съществено. Със себе си взе това, което е научил, дипломата си на бакалавър — всичко, което дължи на теб и от което ще се възползуват други, ако това те утешава.

— Добре знаеш, че не става дума за това!

— Ето тази мисъл не можеш да понесеш. А що се отнася до съдбата на Симон, тя не те интересува ни най-малко, защото не го обичаш. Да не би да искаш да кажеш, че го обичаш? Дори и да го обичаше просто така, както го обича госпожа Дюпор…

— Върви да спиш!

— Тогава хич не би те интересувало безсмъртието на Симоновата душа, защото би обичала в него именно тленното.

Тя ме запобутва към стълбището: „Качвай се и стъпвай тихо, да не събудиш брат си — и да не съм те чула повече да… Това дете ще ме умори.“

Запротестирах, че още е много рано за лягане. Ще се поразходя из парка.

— Облечи се. Един болен ми стига. И не отваряй прозореца, преди да си легнеш. Лоран кашля.

— Нощем кашля често — казах аз. — Кашля, докато спи.

— Откъде знаеш? Винаги спиш непробудно.

— Чувам го в просъница.

Сигурен съм, че не измислям — спомням си, че аз самият бях поразен от собствените си думи. Изведнъж се уплаших за Лоран — сякаш от прекалено желание да направя впечатление на другите, сам бях станал жертва на собствената си магия, но сковаващият страх продължи само няколко секунди. Ето ме отново сред млечния сумрак на лунната вечер — все същият, какъвто съм винаги в този час, — изпълнен с ромона на Юр, с тихия шепот на нощта, подобна на всички останали нощи, със същата онази светлина, която ще облива надгробния камък, под който ще изгние най-накрая тялото ми. Времето тече като Юр, а Юр е винаги тук и ще бъде завинаги, ще тече ли, тече… Просто ти се иска да изревеш от ужас. А как постъпват другите? Изглежда, че и те не знаят.

И аз не знаех, че в настъпващата нощ със своите безбройни страдания… Но нека по-добре да говоря за тези неща, без да си измислям, и да направя един точен доклад на Донзак, един вид протокол. Прибрах се. Това беше годината, преди мама да прокара електричество. Само една лампа светеше над масата за билярд. Взех един свещник и се запътих към нашата стая, която е точно над мамината — стаята на момчетата. Това е много голяма стая с два прозореца — леглата бяха поставени „глава до глава“, така че понякога прекарвахме нощта, без дори да се видим, защото той ставаше винаги в зори. Когато бяхме деца, той заспиваше още на масата и понякога се налагаше да го носят на ръце до леглото му. От две години „хойкаше“ и когато вечер се прибираше крадешком, с обувките си в ръце, аз вече бях заспал. Щом се събуждах на другия ден, Лоран беше отдавна изхвръкнал.

Въпреки забраната на мама бях твърдо решен да отворя прозореца. Въздухът в стаята беше тежък. Не можах да позная привичната миризма на Лоран; от него винаги миришеше на здраве, макар и понякога мирисът леко да напомняше за куче. Треската има свой собствен мирис и аз го долових веднага. Спеше шумно, но без да хърка. Тъкмо бях започнал да се събличам, когато влезе мама по пеньоар, с неразплетена коса, отиде до леглото на Лоран и след като го попила по челото и врата, но без да го събуди, ми каза шепнешком, че сигурно нямало да мога да заспя, а пък Лоран можел да има нужда от нея, така че тя щяла да остане да спи в моето легло, а аз да ида да легна в нейното. Не се оставих да ме моли и без да хвърля последен поглед на брат си, отидох в стаята на мама на първия етаж. Тя е по-малка от нашата, защото в единия ъгъл има тоалетна маса, в другия — гардероб, а в образувалата се по средата ниша е поставено леглото. С огромно удоволствие отворих един от прозорците и се мушнах в леглото, в което съм заченат. Странна, едновременно омайваща и непоносима мисъл — прогоних я по навик, останал ми от времената на пълното ми с предразсъдъци детство, когато бях убеден, че от една мисъл може да зависи вечното ни спасение.

За да се освободя от натрапчивите мисли, прибягнах до онова средство, благодарение на което плавно се отпускам в обятията на съня: започнах да си разказвам истории — винаги си имах по някоя в запас. Тази, която съчиних тогава, ми харесваше страшно много. Онази година за първи път прочетох „Величие и падение на куртизанките“ от „Човешка комедия“ на Балзак и разочарован от самоубийството в затвора на Люсиен дьо Рюбампре, съчиних наново историята му: Люсиен дьо Рюбампре не е компрометиран и не го хвърлят в затвора, машинациите на Карлос Ерера успяват и на него му се удава да изкопчи с хитрост от барон Нюсенжан исканата огромна сума, за да може Люсиен да се ожени за дъщерята на херцог Дьо Грандийо. Отстранявах едно по едно всички препятствия. Благодарение на подкрепата на херцога и на Карлос Ерера Люсиен е назначен в посолството в Рим, така че бракосъчетанието се извършва набързо в параклиса на посолството, без който и да е в Париж да узнае нещо — така всичко, което би могло да навреди на Люсиен, е отстранено. Малко след това Карлос Ерера решава да умре и отново да стане избягалият каторжник Жан Колен, който е всъщност. Той се преструва, че има един от онези тумори, от които се умира. Всички са уверени в скорошната му смърт. Той отива да се оперира в една частна болница в Швейцария, която е под контрола на неговата банда. Трупът на друг опериран става трупа на Карлос Ерера и Жан Колен офейква… А аз се гмурнах, потънах в тежък, дълбок сън, сред един свят, гъмжащ от живот — щях да изплувам от него чак когато ме докосне първият слънчев лъч, проникнал през капаците на прозорците.

Този път обаче се събудих посред нощ, някак изгубен в чуждото легло, което миришеше на мама. Разбрах веднага, че става нещо лошо. Да, веднага разбрах, че е нещо лошо. По стълбите ехтяха стъпки, които никой не се стараеше да заглушава, някой оставяше вратите отворени и те хлопаха от течението. Нещо ставаше точно над главата ми. Лоран? Чуваше се дрънчене на кани и легени — трябва да е повърнал — и се успокоих. Обърнах се с лице към стената. В този момент влезе мама с лампа в ръце, която осветяваше изцяло едрото й посивяло лице и разрошените й коси. Тя се спря на прага: „Слушай… по-добре е да знаеш…“ Лоран имал белодробен кръвоизлив, който продължавал. Доктор Дюлак и свещеникът били при него. Понечих да стана, но тя настоя да не мърдам от леглото до зори.

— Утре ще идеш при госпожиците в Жуано. Трябва да бягаш, да бягаш — повтаряше тя като побъркана. — Ще въздъхна с облекчение само когато знам, че си далеч оттук.

— Но Лоран…

— Вече не става дума за Лоран, а за теб.

— А Лоран, мамо, Лоран?

Стоеше като вцепенена с лампата в ръце, а на челото й беше паднал голям бял кичур. Очите й пламтяха.

— Моли се за бедния си брат, но първият наш дълг е да те изолираме. Дай боже да не е прекалено късно. Като си помисля само, че и в Бордо, и в Малтаверн спите в една стая. Даже и миналата нощ сте дишали един и същ въздух.

— А той, мамо, Лоран…

— Разбираш, че ще направим и невъзможното. Още утре ще бъде свикан консулт. Но редно е да знаеш… — Поколеба се: — Докторът смята…

Замълча и продължи да ми излага в подробности какво е решила да прави с мен. Човек можеше да си помисли, че нещастието засяга само мен и значението му и последиците от него имат отношение само към мен. Щял съм да замина, без да си взимам бельо, без дрехи освен тези, които са на мен, защото всичките ми вещи били в заразената стая.

— Дори няма да те целуна и разбира се, няма да се доближаваш до стаята на Лоран. Та той и не е в състояние да… По-добре да не го виждаш в този вид за последен…

— Не за последен път, мамо, не за последен!

— Да, да! Знаеш, че винаги виждам нещата черни. Ще ти донеса кафе. Легни си пак.

Ще се оставя да правят с мен каквото искат, ще направя каквото тя поиска. Бе успяла да вдъхне страх на деветнадесетгодишния юноша по същия начин, по който някога плашеше малкото дете, за да я слуша. В Малтаверн има легло, в което е умрял дядо, в Бордо има легло, в което е умрял татко. Тук ще има легло и стая, където и Лоран… Той изведнъж престана да бъде нищожество, последният ученик в класа, за да заживее своя нов живот в моето съзнание. Никога не казваше нищо, което да няма нещо общо с гривяците, бекасите, зайците или пък кучетата си. Готвеше се да постъпи в Селскостопанската академия в Гриньон, макар че селскостопанската наука, която се учи по книга, го интересуваше не повече от латинския или староеврейския. Винаги казваше: „Аз ще бъда селянинът в семейството…“ Но от Малтаверн не се интересуваше.

— Всичко трябва да върша сама! — оплакваше се мама, въпреки че не би понесла и за миг да си пъхнем носа в нейните работи — или всъщност в нашите, защото Малтаверн беше наша собственост, а тя — наша настойница.

Блуждаейки така, мисълта ми изведнъж се препъна в нещо: „Ще остана само аз, ще останем сами в Малтаверн, аз и мама.“ Да, мина ми такава мисъл през главата, но Бог ми е свидетел, че не се зарадвах, защото е невъзможно и мама, с маниакалната й страст към притежаването на земя, да не си го е помисляла поне за малко. Тя обожаваше земята, но не по начина, по който я обожавах аз — просто ненавиждаше делбите… Донзак, за когото е предназначено това, което пиша, няма нужда от много обяснения: не мислех ясно всичко това през онази страшна нощ, нищо от него не беше изречено, прието, признато. Разделям тези белязали ме завинаги часове според различните мисли, които идваха в главата ми, в същата връзка и последователно, в която възникваха през последвалата седмица, която прекарах при госпожиците от Жуано.

Лежах изтегнат на маминото легло, както си бях с дрехите, чак до разсъмване. Тя дойде още веднъж, но пак без да прекрачва прага, и ми донесе кафе. Съобщи ми, че Мари Дюбер в момента глади бельото ми, така че няма да ми липсва нищо. Трябвало само да събера книгите и писанията си, както тя наричаше това, което пиша. Задрямах. В полусън чух тропота от колелата на двуколката на Дюбер. Влезе и Мари с поднос в ръце, забрадена с черна бабешка забрадка, самата тя черна с лъскавата чернота на кокоша перушина, гледаше подплашено и се поклащаше като кокошка. След бягството на Симон, в което те бяха съучастници, мама говореше на Дюберови само ако трябва да им нареди нещо. Мари ме успокои, че Лоран сега бил заспал и госпожата била непрекъснато с него. Докторът бил извикал сестра от болницата в Базас. Мари нареждаше на диалект: „Ах, бедният господин Лоран!“ Той беше любимецът на Дюберови: „Ах, бедният!“

Никога не ще си простя, че тогава избягах така, без да съм видял умиращия си брат. Мама пазеше пред вратата, за да ми попречи да вляза в стаята, но все пак успях да хвърля един поглед през открехнатата врата и да съзра разместените мебели и разхвърляните навсякъде чаршафи, всичко осветено от мъждукащия пламък на нощната лампа. Подчиних се. Стана така, както го бе решила мама. На деветнадесет години се оставих тя да ме носи на ръце като новородено. Не поиска и да чуе слабите ми протести. Повтаряше:

— Щом мине кризата, ще го видиш, обещавам. Ще изпратя да те докарат. Още дълго обаче ще трябва да му говориш отдалеч. Ще го сложим на слънце в градината. Гората си остава най-полезното нещо в такива случаи.

О! Мъглата през онова септемврийско утро, мирисът на мъгла… Ще живея, няма да умра. Мама беше изпратила на госпожиците писмо, с което ги предизвестяваше за пристигането ми и за сполетялото ни нещастие. Госпожица Луиз и госпожица Адила ме очакваха смутени както от неочакваното удоволствие, което им доставяше пристигането ми, така и от състрадание и жал. Радостта все пак преобладаваше, особено у госпожица Адила, обречена да живее с глухата си сестра, „която разбира всичко по движението на устните“, в това затънтено място на цели седем километра от градчето — тук беше краят на единствения път, а по-нататък, чак до океана, бяха само пусти ланди. Приятно ми е да си мисля, че нашият род води началото си от един от тези стари чифлици, заобиколени с безкрайни ниви, засети с просо. През онази сутрин над полята пееха чучулиги — чучулигите, по които Лоран вече никога нямаше да стреля. Още в зори за мен отвориха една голяма стая с дъх на мухъл, в която знаех, че се е самоубил бащата на госпожиците, след като се разорил — но на тях не им беше известно, че знам това. Оставих на масата Бруншвиковото издание на Паскал и един преписан на машина екземпляр от „Действие“ на Морис Блондел^[1], който ми бе дал Донзак, както и „Материя и памет“ от Бергсон^[2]; веднага отидох да се поровя в библиотеката на „каюткомпанията“, която в детството ми доставяше толкова голямо удоволствие, че просто ми се струваше, че този, който не го е изпитал, не познава чудото на четенето — когато нищо от външния свят не е в състояние да смути гладката повърхност на ваканционния летен ден, истинският и въображаемият пейзаж се сливат, а самата миризма на къщата прониква в теб и си остава там завинаги, дори когато от дълги години самата къща я няма.

Сега не четях нито Бергсон, нито Паскал или „Анали на християнската философия“, а „Децата на капитан Гранд“, „Тайнственият остров“, „Без дом“. Въпреки това все не можех да забравя стаята на Лоран такава, каквато я видях през открехнатата врата — обляна в трагичната светлина на нощната лампа. Не я забравях нито за минута, тя бе източникът на моите мъки и страхове, но може би също и на щастието да чувствувам, че съм на деветнадесет години и съм изпълнен с живот.

Чух госпожица Адила, свикнала да вика на сестра си, да казва на готвачката:

— Каква партия ще бъде господин Ален с неговите три хиляди хектара, ако се случи някое нещастие…

— Е да, ама докато майка му е жива, тя ще е господарката…

— Я да мълчиш! — изкряска госпожица Адила. — Майка му си има собствен имот, почти хиляда хектара, къща в Ноаян и кой знае колко още суха пара!

— Да, но…

Излязох навън, за да не слушам повече. Лоран си беше жив, живееше. Мама обичаше и двама ни. Следобед дойде господин настоятелят да ми донесе новини: „Както винаги майка ти е достойна за възхищение. Стои при Лоран по цяла нощ, за да може милосърдната сестра да се наспи. Взела е решение да не се среща с теб дори и от разстояние. Решила е да направи тази жертва. Не ще чакаме още дълго, уви.“ За първи път този ден чух злокобните думи: „скоротечна туберкулоза“. Чух как неудържимият й бяг отеква в мен, как тя отнася по-големия ми брат в тъмата, където един ден ще ида и аз, наистина може би не бегом, а ходом; колкото и бавно да вървя натам, така или иначе, накрая ще заприличам на стария от Ласю — с три хиляди хектара и глутница преследващи ме наследници, които ще ненавиждам и също като него ще държа на разстояние. Ужасът на собствеността. Това е абсолютното зло. Как да се избавя от него? На драго сърце бих се отрекъл от светските радости, но не и от самия свят, от изпълващата ме онзи ден под дъбовете на Жуано дива радост, а в същото време болестта стремително отнасяше брат ми в безкрайната нощ.

Още на другия ден у госпожиците и с просто око можеше да се забележи появилият се изневиделица бацил на собствеността — едно отвратително десетгодишно момиченце на име Жанет Серис, тяхна наследница, което в качеството си на такава идваше да им гостува, а изполичарите й се кланяха. Най-странното е, че като единствено дете това ужасно същество щеше да стане собственик на едно от най-обширните имения в нашия край — пред него имотът на госпожиците приличаше на капка вода в морето. Но за тези ненаситни за земя същества всеки хектар беше от значение. Жанет ми беше отвратителна: с нездрав жълтеникав цвят на лицето, цялата на петна, а вместо очи — две фосфоресциращи лунички, без мигли и вежди. Кръгъл гребен опъваше назад рядката й коса. При нея водеха децата на изполичарите да си играят заедно. „Qué diz â mamzelle?“^[3] Те й се подчиняваха също както децата на мужиците са се подчинявали на малките болярчета по време на крепостничеството. Щом се събудих на другата сутрин, чух как госпожица Луиз крещи на госпожица Адила: „… Та те нямат и десет години разлика! Ще почака!“ Сигурно госпожица Адила й отговори само с мърдане на устните, защото не можах да чуя нищо. Глухата продължи: „Той няма да се ожени без позволението на майка си. Ще почака колкото трябва…“ О, боже! Значи, ставало дума за мен и Жанет. Из цялата околност говореха за този брак — като че ли ще се сгодява дофинът на Франция с инфантата на Испания. Но този път имаха предвид само мен: тази опасност вече не грозеше Лоран. Не се съмнявах, че за мама нещата вече са решени. На всичкото отгоре малката — истинско страшилище — непрекъснато ме преследваше и ми правеше мили очи. Значи, и тя мислеше за същото. Точно през онези дни се засрамих от невежеството и безразличието си относно всичко, което се отнася до социалните въпроси. Реших да изчета Жорес, Гед^[4], Прудон^[5], Маркс… За мен това бяха само имена. И все пак знаех по-добре от тях какво представлява собствеността. Не е важно, че била кражба — по-лошото е, че тя развращава, унижава човека.