Франсоа Мориак
Юноша от едно време (11)

Глава XI

Дъжд се лее над дъбовете на Шикан. Нескончаемият шепот на дъжда кара тази изгубена сред Ландите местност да изглежда още по-усамотена. Подслонил съм се в миниатюрната трапезария, построена от борово дърво и покрита с папрат така, че да се слее с къщичката и да не плаши гривяците. В стаята има камина, на която някога се варяха чучулигите, убити от Лоран из нивите край Жуано; той не обичаше лова на гривяци, при който трябва дълго да стоиш неподвижен. Горкото дете. Ще станат вече четири години, откакто той — или всъщност това, което е останало от него — лежи, без да мръдне: това, което е останало от младото, пълно с живот създание… Всичко на този свят е безсмислено. Но очевидната истина е безсилна срещу мъката, причинена от някакво конкретно събитие — случилото се вече непоправимо нещастие, ще трябва да нося на плещите си през шестдесетте години живот, който съм си отредил. Ще се опитам да преодолея мъката, като продължа да записвам в тази тетрадка историята оттам, откъдето бях спрял, като я изживявам отново всяка минута — чак до последния удар, който трябваше да понеса.

И така, вратата на Мари хлопна зад гърба ми: свършено е, този път наистина е свършено. „Ален, мой малки Ален!“ Вместо да ме трогне, последният й зов ме подразни. Не, аз не съм „твоят малък Ален“. Колкото и да си стара, не би могла да ми бъдеш майка. Слизам надолу по улица Еглиз Сен Сьорен, тичам към мама, тя може би вече умира. Понякога се оплаква от болки в сърцето и често повтаря: „В нашия род всички умират от сърце.“ Луи Ларп ме чака на стълбищната площадка и ме предупреждава, че госпожата има мигрена и няма да обядва. Влизам в стаята й, без да чукам. Легнала е, но не на тъмно, както при най-тежките си пристъпи. Запалила е нощната лампа. Много е бледа, усмихва ми се и изглежда спокойна. Старая се да не се издам, но нима тя няма да забележи, че съм разстроен? Прегръща ме, а аз избухвам в ридания както някога, когато получавах прошка след някой гневен изблик, а тя ми казваше: „Как хубаво се разкайваш.“

— Какво има, бедното ми момче?

— Причинили са ти болка, знам.

— А, значи, знаеш? Да, болка… но и облекчение. Не е ли все едно какво мисли за нас това нещастно момиче? Важното е, че в края на краищата — трябва да признаеш — си е дала сметка, че между вас двамата съществува непреодолимо разстояние. Сега вече съм спокойна…

— Казала ти е, че се отказва?…

— О, не направо, но разбрах: решила е да се прави на благородна. Не искала парите, имотите, буржоазната ти среда. Тя не те иска, разбираш ли? (Това й се видя толкова нелепо, че се разсмя.) Какво пък, нямам нищо против!

Значи, всичко бе станало не така, както ми го беше разказала Мари. Сцената, която бе разиграла пред мен, е била наполовина въображаема. Защо? За да си отмъсти за нанесеното й поражение? Щом мама се е върнала успокоена, Мари явно е била победена.

— Да, успокоих се. О, не само заради нападките й срещу всичко, което ние олицетворяваме, а и защото я видях, бедното ми момче. Признавам — додаде веднага тя, — че има много красиви очи. Това не може да й се отрече. Но тя изглежда доста по-възрастна от годините си: тази жена работи, нали?

— Да — казах аз, — и е изстрадала много.

— О, то пък едни страдания…

Мама благоразумно преглътна това, което искаше да каже. Помълчахме малко и аз попитах:

— Говорихте ли нещо за Малтаверн?

— Не, естествено! Не посмя да направи такова нещо — като се изключи тирадата й срещу едрата собственост и едрите собственици.

— Обзалагам се, че е изразила възмущението си от това, че не делим парите от отсечените дървета с арендаторите!

Зададох този въпрос с възможно най-безразличен вид. Поотдръпнах се назад и се вгледах в едрото бледо лице, осветено от лампата — но на него беше изписано само учудване.

— Какво искаш да кажеш? Нали си представяш как щях да я наредя, ако си беше позволила… Но ти не си обядвал, момчето ми. Има желирано пиле. Хайде, върви, не се тревожи за мен, аз съм спокойна.

Бях гладен и лакомо се нахраних под доволния поглед на Луи Ларп. Все още не страдах. Може би пък въобще нямаше да страдам. Казваха, че съм бил дете, а после и юноша с болезнена чувствителност — а и аз мислех същото. Но сам си знаех как изведнъж съм в състояние да изпадна в чудовищно безразличие, и то не само по отношение на другите, а и по отношение на себе си. Защо Мари се нахвърли точно срещу мен? Защо си отмъсти на мен, че мама беше взела връх над нея така, както взима връх над арендаторите, прислужниците, наемателите, доставчиците-търговци, Нюма Серис и най-вече — над нещастния си син? Може би пък изведнъж беше намразила точно това, което преди бе обожавала у мен: слабостта ми, неизлечимото ми детство. „Какво се опитваш да направиш?“ Тя силом бе изтръгнала от себе си последния си сън за щастие, чието въплъщение бях аз. А аз, аз? Изтегнат под мрежата срещу комари, се вслушвах в жуженето на кръвожадните насекоми наоколо. Даже не подозирах, че ще се появят и по-страшни зверове. Непрекъснато си повтарях: а аз? Стисках зъби: не, не съм чак толкова чувствителен, както мислят всички, не съм толкова слаб.

На по-другия ден заминахме за Малтаверн. Предната вечер отидох да се сбогувам със Симон. Определихме си среща в дома му в Таланс, за да можем да говорим на спокойствие. Не успях да го убедя да дойде с мен. Не било само заради госпожата, най-много се страхувал от Дюпорови. Беше се поуспокоил. Признах му, че не съм способен на такова безгранично доверие към духовния си наставник, за което пише Паскал. Последната година работа в лицея вече не го плашеше. Това щяло да бъде година на „равносметка“, както се изрази той. След това щял да постъпи в семинарията в Иси: „По това време вие ще сте в Париж и ще се виждаме.“ Това, че ще замина за Париж и че както преди ще бъда обсипан и обременен с всичко това, което на него му беше съдено да познава само чрез мен и само в мен, не будеше никакво съмнение у него. Пошегувах се, че по този начин той ще завладее света задочно и докато аз погубвам душата си, той ще спасява своята. Той отвърна полугласно: „Ще се спасяваме заедно.“

Не предполагах, че и той ще ми нанесе такъв удар. Мислех го за съвсем безобидно създание, неспособно да ми причини нито добро, нито зло. Не бяхме разменили и дума за Мари, но усещах, че зад мълчанието му се крие нещо. Открай време бях свикнал да слушам от вечно подозрителната си и проницателна майка: „Криеш нещо от мен.“ И аз самият бях добил навика да откривам това, което другите крият от мен. На раздяла попитах Симон дали е в течение на случилото се между нас с Мари. Съжалих, че произнесох това име. Усетих, че това селянче ще каже нещо нетактично. И той наистина го направи: „Знаете ли, просто като че ли й бяха извадили зъб… Подозирахте я, че мисли за брак… И вие пък — при нейния произход! Може би, каквато е умна, би могла да ви докара дотам, но тя разбираше, че тогава ще настане истински ад. Да не е луда. Само че, ако тази история бе продължила прекалено дълго, тя би могла да развали друга една работа, която за нея е решена… Макар че старият Бар гледа през пръсти на историята й с вас.“

— Какво общо има Бар с частния живот на Мари?

— Хайде и вие пък! Разбрали са се, че в известно отношение между тях не може и никога няма да има нищо. Старият Бар е седемдесетгодишен. Всъщност Мари ще се омъжи за книжарницата. На практика той се е превърнал в счетоводител, а душата на търговията е тя. Нали знаете, книжарницата е всичко за нея. Кълна ви се, че предпочита нея пред Малтаверн. Ако чуете само какво разказва за копривата край Юр, за мухите, за връщането с двуколката, теглена от оная кранта, накацана от конски мухи, за чакането на гарата в Низан…

— Ако някой би могъл да разбере Малтаверн, боровете, от които сълзи смола, онази безплодна земя, пропита с тъга, това беше тя…

— Не, не е така, господин Ален, трябва да си роден там, и дедите, и прадедите ти да са родени там. Само ние двамата… Тя е от града — та тя не живее дори и на улица, на открито, а в някакъв безистен…

— Значи, мислите, че Бар и тя…

— О, няма да е преди празниците, може би към петнадесети януари.

— Значи, това е бил последният случай, когато тя се е отпуснала… Все пак това е отвратително.

— Е какво пък, нали ви казвам, че между тях двамата няма да има нищо, просто си уреждат живота…

— Така де — извиках аз, — тя е свикнала със старци.

— Не е хубаво така, господин Ален, не е хубаво!

— Какъв ужас е с тия старци — приближат ли се до младите и направо ти се повдига — ами старите писатели, които се осмеляват да описват тия неща в книгите си, без да се срамуват. Просто да рече човек, че е била вречена на тях. Е, добре, че поне все пак е имала мен. Но винаги така става. Когато Балеж се пенсионира, ще може да си вземе някой двадесетгодишен помощник.

— Не, господин Ален, тя ви обичаше, тя и сега ви обича.

— Ами да, ще обича и двадесетгодишния помощник, а после те двамата ще убият Бар, за да могат да се оженят. Фактически тази книжарница в безистена е съвсем като в романите на Зола.

— О, господин Ален, недейте така! Не е хубаво…

— И у нея има нещо от героините на Зола: всъщност това, от което винаги съм се отвращавал. Какво би могла да разбере Терез Ракен от Малтаверн? Но знаете ли, въпреки всичко Малтаверн й хареса — особено като пристигнахме вечерта, а и на разсъмване, преди да пламне пещта, когато боровете сякаш ни благославяха с протегнатите си клони… Всъщност не, те благославяха само мен, бяха познали само мен, тя нямаше нищо общо с тях.

Тогава изведнъж избухнах:

— Ама разбира се, че е създадена за Бар. В края на краищата не е чак толкова по-млада от него.

— О, господин Ален!

— От момента, когато една жена престане да е истински млада, тя минава на другата страна, на страната на Бар.

Не съм и подозирал, че болката ми толкова лесно можеше да се превърне в ярост. „И като си помисля — изкрещях — за всички тия духовници, които тайничко хленчат срещу безбрачието си, а ако в живота им има нещо хубаво, все пак то е, че могат да избягат от това животинско нещо. Даже и при животните е по-чисто!“

— О, господин Ален, увличате се, както казва често госпожата. Нали знаете, плътта е свято нещо.

Избухнах в ридания: „Да, знам.“ Симон нямаше ни най-малка представа какво би трябвало да направи и каже, когато един господин като господин Ален се разридае пред него. Още от дете той никога не беше плакал пред никого, дори и насаме. Сълзите бяха също една от моите привилегии.

Бързо дойдох на себе си, изтрих си очите и се извиних: този брак със стареца просто ме беше поразил. Но вече започвах да свиквам с тази мисъл. Тя се омъжва за книжарницата: какво по-хубаво от това? Всичко е наред… Качих се в колата. Със Симон щяхме да се видим в началото на учебната година. В диона отново започнах да страдам. Но сега страданието ми нямаше нищо общо с това, което обикновено наричах страдание. Просто изпитвах физическа болка, беше ми физически непоносимо. Знаела е, през цялото време е знаела, просто се е позабавлявала малко с едно момченце с жълто около устата, преди да се обвърже завинаги. Когато стане госпожа Бар, ще трябва да се въздържа. Как да превъзмогна болката? Не можех да издържам повече така. Ако на другия ден не заминавах за Малтаверн, бих могъл да се срещна с Келер и той да ме заведе в своя орден на сеячите, може би там все щях да срещна някого. Той беше казал: „Орденът на сеячите — това значи приятелство. Хората се обичат един друг — ето кое е истинската любов, в нея няма нищо животинско.“

На другия ден бяхме в Малтаверн. Не исках и да чуя за Люшон или за отсядане в хотел където и да е. Мама виждаше, че съм нещастен, но смяташе, че съм претърпял нещо като операция и за няколко дена ще ми мине. Просто неизбежните последици след операцията. Самата тя беше тъй спокойна, както не я бях виждал от години, навярно така се чувствува човек, който току-що се е спасил от някаква смъртна опасност. Даже и за момент не си помисли, че никога не е била по-близо до най-голямото нещастие, което би могло да й се случи, докато аз пропадах между миговете на просветление, които все още ме осеняваха. Това, което пиша тук, е предназначено само за мен, него няма да го прочете дори и Донзак, защото няма нищо по-срамно и презряно от това да се правиш, че искаш да умреш, а да не умреш. Всяко несполучливо самоубийство е винаги подозрително; но да не си способен дори и на него! По-добре да не даваш поводи за подигравки.

И тъй — какво точно ме предпази от безумното желание да заспя вечен сън, от онова „не ми се живее повече“, — като се започне от срещата ми със Симон вечерта преди да заминем за Малтаверн, та до днес? Не знам какво мислят лекарите за тази болест, но добре знам какво изпитва нещастникът, брънка от един род, в който прадядо му и братът на прадядото са се удавили в лагуната при Тешуер, вероятно болни от онова, което овчарите наричат „пелагра“ и което кара болния да се удави. Знам, че тази болест и всички подобни на нея, чиято първопричина е заложена в самите нас, изпуска мъка в смъртоносни дози и е в сърцевината на нашето същество още от момента, в който сме видели белия свят — тя започва още с първия вик на новороденото.

През онези седмици, през които живях с мама, тя беше сияеща и спокойна, прощаваше ми всичко и се мъчеше да ме накара да ям речни раци и гъби-червенушки. Тогава дойдох до заключението, че само несръчността ми ме е предпазила от смъртта. „С две леви ръце си — често повтаряше презрително мама — и хамалин не можеш да станеш.“ Да, даже не можех да се самоубия. Сега лагуната вече не беше така дълбока. А пък отрова… какво можеш да купиш от аптеката без рецепта? Твърде съм малодушен, за да посрещна смъртта като Ана Каренина, хвърляйки се под влака, твърде съм малодушен, за да скоча отвисоко или да натисна спусъка.

Най-странното е, че единствената ми опора — вярата ми в задгробния живот, почти не влизаше в сметката. Сякаш напук на дефиницията на малкия катехизис и забраните на казуистите чувах как някой им се смее подигравателно: за тези глупаци доброволното напускане на света е равностойно на убийство… Преди всичко не става дума за доброволна постъпка, защото тази необходимост е заложена в нас, както и всичко, което от ден на ден ни убива — от раждането до смъртта. Откакто съм се върнал, в моите очи земята на Малтаверн се превърна точно в това, което е: неприветливи и безплодни ланди, а един ден тя ще изгори. Погледът ми, моят омагьосан поглед е бил този, който я е превръщал в нещо друго. Същото е и с Мари: земята на Малтаверн и Мари — ето че най-сетне те са навеки такива, каквито наистина са. Загубил съм властта си над тях да ги превръщам в нещо друго. Но само Мари да не си въобрази, че съм искал да умра заради нея.

Опитвам се да се моля, но докато ги произнасям, думите губят смисъла си, а убежището отвъд словото, където толкова често съм намирал спасение и където мислех, че човек може да потъне в съзерцание, вече е само отвор към празнотата, към нищото.

Повтарям, има и просветления. Ненадейно вкусът към живота се възвръща. Знам, че това няма да трае дълго и болестта ми ще се завърне отново, но използувам времето, което ми е дадено, за да си поема дъх. През една прекрасна нощ станах от леглото и излязох бос на балкона, на който бяхме стояли с Мари, облакътени на перилата. И очите ми още веднъж видяха всичко — небето с избледняващите звезди, върхарите на боровете, така близки до небето, и аз, който ги бях съзерцавал, и отчаяното ми сърце. Това поне е било, не е вярно, че не е имало нищо — ако нямам ключ за този свят, още не означава, че ключ въобще не съществува.

Периодите на просветление зачестиха, докато не се случи онова, за което ще разкажа сега — впрочем ще разкажа за това, което мислех, че е просто някаква случка, а то се оказа онова място по пътя ми, на което щяха да ме причакат и да ме хванат за гърлото — сякаш всичките ми мисли за самоубийство са предвещавали предстоящата беда. Въпреки че през септември вече никой не се къпе в мелницата на господин Лапер, където водата е ледена, през онзи ден беше толкова топло, че за всеки случай си взех и банския. Без съмнение мисълта да свърша онзи ден всичко с един замах не ме напускаше — по всяка вероятност щях да бъда сам. Знаех, че се страхувам от края на Ана Каренина, но не и от този на Офелия — може би защото тайничко знаех, че инстинктивно ще започна да правя движения с ръцете и краката, които не ще ми позволят да потъна. Смътно ми се привиждаше възможността да стане някой нещастен случай. Представях си скръбта на мама и на Мари. Ще кажат както винаги: получил е схващане или кръвоизлив. Свидетел няма да има.

Докато вървях надолу по песъчливия път, който води към мелницата, с досада забелязах, че някой се цамбурка в езерото. Водата е толкова студена, че не може да се стои дълго в нея. Ето защо реших да почакам, докато ми направи място, и се шмугнах в папратите, откъдето можех да го наблюдавам незабелязано. Има едно удоволствие, което никой не си признава — но аз си го признавам — да гледаш някого, без той да те вижда и да си мисли, че е сам. Наистина удоволствие, достъпно само богу. Скоро забелязах, че къпещият се е всъщност момиче — така тъничко и с тъй дълги крака, че наистина можеш да сбъркаш. Можеш ли да ги разбереш момичетата, те никога не са деца, детството за тях е недостатъчно. Тази явно беше още малка, къпеше се с бански костюм като на момче. Едно момиче от градчето никога не би си позволило такова нещо. Тя излезе от водата и седна на слънце на брега да се подсуши. Огледа се наоколо. Обедна пустота и тишина. С бързо движение тя смъкна горнището на банския си, целомъдрено откривайки слабичките си раменца и едва напъпилите си гърди. Чувството, което изпитах тогава, не е това, което ще си помисли Донзак, не е сладострастието на фавна. Не, все още малките момиченца не извикват у мен лоши помисли. Стори ми се, че хватката около гърлото ми се разхлаби (да бях знаел!) — сякаш някой бе допрял ръка до очите ми, а после я бе отдръпнал и аз изведнъж бях прогледнал. Дори само по себе си това създание беше чудо, а по света има милиони такива чудеса — светът, който не познавах и който впрочем нищо и никой нямаше да ме застави да обиколя, ако предпочета да си остана в стаята, където са книгите ми и няма други хора.

Момиченцето дълго стоя право под слънцето, а нечистите помисли бяха тъй далеч от мен, че докато го гледах (това несъмнено има значение само за самия мен), както винаги при вида на прекрасно младо тяло за мен стана очевидно, че Бог съществува. Бог съществува, нали виждате. Същият глас, който крещи в ухото ми: „Всичко е пред теб, всичко е за теб, убивай и яж“, същият този глас ми нашепва: „Но можеш да избираш или да се откажеш от всичко, или да започнеш да Ме търсиш — а това е единственото начинание, което си заслужава труда.“

Момиченцето се беше скрило в папратите, но миг след това отново изскочи, с къса поличка. Доколкото можах да преценя, не беше особено хубаво — косата, опъната назад с кръгъл гребен, правеше челото й да изглежда прекалено високо. Но бях я видял съблечена и знаех, че е хубава — не с онази красота, която е заключена във вече установените черти, а с красотата на изменчивите линии на съзряването. Бях издебнал мига между разсъмването и зората или по-точно — между зората и утринта — нетрайното чудо, което е вече тук, без да е започнало истински.

Оставих я да си тръгне и я проследих, но отдалеч. Крачеше сериозна и изправена, като истинско голямо момиче, правейки по някой внезапен скок като козле в папратите, после се спираше да вземе нещо от земята, пак тръгваше. Ненадейно под гуменките ми изпращя сухо клонче. Тя се обърна, сложи ръчичката си на височината на очите, за да види кой ходи след нея, и изведнъж — дали ме беше познала? — се спусна да бяга, скри се зад завоя. Когато стигнах до завоя, тя вече беше изчезнала, сигурно беше побягнала направо през гората, защото повече не я видях.