Петър Бобев
Възмездието на Кали (8) (Фантастично-приключенски роман)

Присъдата на гуру

Карлос Гонсалес беше много недоволен. А това му се случваше рядко. Първо — несполуката с Белия тигър. И второ — подмяната на статуята на Кали с нескопосно копие почти без никаква стойност.

За първото вече беше уговорил полет с хеликоптер над панданусовото островче сред мочура. И се надяваше този път да не пропусне. Но за второто — виж, нямаше никаква надежда. Компанията, която му бе препоръчала доставчика на скулптурата, не можа да му даде никакви сведения. Измамникът бил изчезнал безследно. Измамил и нея. Чудеха се как е възможно това при тяхната разузнавателна служба.

Трябваше да се примири! А не беше свикнал. Никой, а той повече от другите, не понася да бъде надлъган.

За да се поразсее, реши да се разходи из града. Днес беше празникът на пролетта. Тук все е топло, все е лято. Тук пролетта означава край на сухия сезон — зимата, и очакване на дъждовното лято, което спестява поливането на оризищата и плантациите. Прищя му се да види с очите си как се забавлява този гладен, изнемогващ народ.

Стихията го повлече, още щом излезе. Насреща му се втурна цяла тълпа да го облива с кофи боя и да го обсипва с шепи разноцветен прах. За минута го направиха неузнаваем. Боядисан, нашарен, мокър — от косата до подметките. После цяла дузина омазани като него хора се втурнаха да го прегръщат. Беше подготвен и за това — нали беше и празник на побратимяването! Всички еднакво боядисани, неразличими: и по националност, и по раса, по класа, по каста, по секта. Един ден в годината пълно равенство. Братство.

Така оплискан, нямаше защо да се пази повече. Карлос повика един кули с рикша и той омацан с боя. Толкова, че не можеше да се види лицето му, да се разбере индус ли е, чернокож ли е. Качи се в двуколката. И кули припна с такава бързина, каквато му позволяваше навалицата.

Под предлог да се предпазят от пороите боя, кули свърна в една странична уличка. Но там ги посрещнаха многоцветни водопади от балкони и прозорци.

Карлос вече се колебаеше дали не е време да прекъсне разходката, за да се преоблече (омръзнала му беше ориенталската веселба), когато пътя им препречиха трима души, вапсани, мокри и те като тях. Нямаше нужда да бъдат маскирани. Под маските все може да се различи нещо, под боята — нищо. Те насочиха към тях пистолети. Най-високият, види се водачът, заповяда:

— Слизай!

И понеже пътникът се позабави, извика:

— По-чевръсто! По-чевръсто!

Усетил опряното дуло в реброто си, Карлос скочи на земята.

— Пред нас! — изръмжа похитителят. — Никакви щуротии! Нито жест, нито вик!

Отведоха го до чакащата ги кола, натикаха го вътре и поеха.

Наложи им се дълго да се лутат, додето се измъкнат от ликуващата тълпа. Когато се добраха до магистралата, шофьорът натисна педала. Колата полетя. Но скоро спряха. Измъкнаха пленника си навън. И го подкараха пред себе си, все с насочени през джобовете пистолети.

Останалия път изминаха пеша. След четвърт час, мълчаливи, стигнаха до скалния храм.

При вида на претрупаната с барелефи и статуи фасада, готови сякаш всеки миг да се стоварят върху им, Карлос едва се овладя, предчувстващ нещо ужасно, което го очакваше зад това зловещо сборище на каменни чудовища.

Похитителите го сръгаха да влезе. И той влезе, какво друго му оставаше.

И отново — трепет! И погнуса пред това пълчище от богове зверове. Насреща му стояха десетина души в индийски носии, но различни в лица. Особени. Подпухнали, обезобразени. С подутини по цялата глава, по очите, по устните, по носа, по челото и врата. С подути до ръкавите ръце.

Не бяха друга раса, индийци бяха. Досети се какво е станало, когато дочу злобното бръмчене на осиротелите пчели, които долитаха, въртяха се под брадата на Брама и отлитаха още по-разярени, защото не можеха да намерят гнездото си. Удушвачите го бяха прибрали на сигурно място, където нямаше да го открият работливите насекоми, след като ги бяха поукротили с дим от пърхутка.

Карлос зърна чудотворната статуя на Кали. Какво точно бе станало? Как бяха успели да го изиграят? Това беше оригиналът. Все дотолкова разбираше.

Не му остана време да си отговори. Видя седналия в подножието й човек в одежда на жрец и прехапа устни от изненада и страшно подозрение. Насреща му се хилеше злорадо Сипаничавия, партньорът му на покер. С още по-разкривено лице с подпухнало око, клюмнало ухо и бухнал нос.

Карлос не бе допускал това, което последва.

— Мистър Кумар — рече той, — моля ви, обяснете ми какво значи това!

— Не ти ли е ясно? — процеди през стиснати зъби жрецът. — Каква отплата очакваш за греховете, които си извършил?

— Какви грехове? Не проумявам!

Ашок изръмжа:

— Рани свещения тигър. Оскверни с нечестивото си докосване образа на Чудотворната Кали. Какво още?

Обвиняемият все още не можеше да се опомни:

— Да се изясним! Има някакво недоразумение.

Онзи го сряза:

— Няма какво да изясняваме! Всичко е доказано. Остава да узнаеш присъдата. След като аз чуя волята на Кали — и се обърна към стражите: — В тъмницата! Докато се завърнат тези, които гонят избягалите.

Вкараха го в килията — същата, в която бе престоял Рам Чандра, недоумяващ, объркан като никога, направо изтръпнал пред участта, която го очакваше. Верски съд! От фанатици! Няма по-безпощаден.

Допуснал бе, че един приобщен към цивилизацията индиец, един почти джентълмен ще го разбере и ще му помогне. А то, оказа се, че тъкмо този джентълмен е организирал отвличането.

Осквернил Кали, ранил свещения тигър! Толкова ли непростими са тези деяния, та да заслужат подобно отношение? Или пък битият на покер не е могъл да понесе загубата на панталона си — за него безсъмнено позор.

Набутаха го в тясната каменна дупка. Хлопнаха вратата зад гърба му.

Карлос Гонсалес беше разглезен от ласкателства и не беше свикнал на такива обноски. Парите отварят всяка врата, щяха ли да отворят и тая?

Неволно го налегнаха спомени. Като че ли тази килия предразполагаше към това, както Рам Чандра, както всички осъдени на смърт. Спомени…

Някога… Преди години… Когато още беше гаучо, всъщност говедар. Цял ден препускаше из пампата на коня, който също не беше негов, покрай пасящото стадо да завръща своенравните животни, на които им беше хрумнало да се отлъчат. Бос, със закърпени дрехи, почти винаги гладен, без нито минута покой.

И все си мислеше — защо господарят има такова богатство? Защо и Карлос да няма? С какво е по-калпав? Язди отлично, та го досмешава, когато господарят му дойдеше за проверка на кон. Почти жалък, дето се казва, едва крепящ се на седлото. Нищо не знаеше: нито животните си, нито дори общия им брой, нито кога на кое пасище трябва да ги откара, нито какво да прави, когато някое се разболее, ако звяр нападне чардата. А така също когато се наложи да ги уварди от крадци на добитък.

Пък Карлос знаеше, познаваше, дето му е думата, всяко теле, всеки вол по „физиономия“. А беше сиромах, длъжен да изпълнява нескопосните приумици на чорбаджията. Не можеше все така! Трябваше да се отърве от това слугуване, комай робство! Трябваше!

И една вечер, вместо да го върнат във фермата, тримата гаучоси откараха стадото в една по-отдалечена кланица, с която господарят им нямаше вземане-даване. Продадоха го. Поделиха си парите. И се разделиха — един на една страна, другите — на друга.

След седмица, поживял си добре по ресторанти и барове в най-отдалечената провинция, намери късмета си. В лицето на един болнав старец, който търсеше да се отърве от фермата си заради дългове.

Скоро се убеди, че и от тази сделка няма да забогатее. Вече му бе станало напълно ясно — пари, много пари не се печелят с труд! Не го измисли той, чел го бе някъде.

Напълни един патрон със златен пясък. И с тези скъпоценни сачми простреля няколко ара от земите си. После пусна слух, че е открил златен залеж. И уж със съжаление го отстъпи на хапльото, който налетя да го купи, зажаднял за лесна печалба.

По същото време обявиха на търг близката кланица. Не се явиха много желаещи. Не искаха да рискуват с такова губещо предприятие. Карлос го купи на безценица. Имаше енергия, имаше воля, познаваше занаята, най-вече качествата на „суровината“ — угоените говеда.

Това беше началото. После всичко потръгна като че ли от само себе си. В неговите ръце кланицата се оказа рентабилна.

С печалбите придоби още една кланица. После — още една. И още. И още. Прибави към тях и обслужваните месопреработвателни предприятия. Възползва се от неуспехите на някои конкуренти и ги склони да създадат съдружие, в което скоро получи главния пакет акции.

Докато се усети, се видя милионер.

Мъчно се печели първият милион. С много усилия, с много находчивост и амбиция, понякога с компромиси на съвестта, този еснафски предразсъдък. Нужен е по-широк поглед върху нещата. Право казва народът: пари при пари отиват. Капиталът набъбва прогресивно. Защото има мощна гравитация. Колкото по-голям, толкова по-мощно привлича другия. Сам си върши работата. Даже без помощта на капиталиста, чиято грижа всъщност е да ползва благата. Капиталът няма националност, няма отечество. Има само едно изискване — количество…

Вратата отново скръцна. Пред нея чакаха двама часовои с тризъбци.

— Излизай!

И той ги послуша. Килията и без това го потискаше с теснотата си.

Отведоха го отново при Сипаничавия, пред когото в полукръг се бяха подредили десетина души все с тризъбци, които тозчас отстъпиха, за да направят път.

— Падни на колене! — заповяда единият от стражите.

И понеже затворникът се поколеба, го принудиха да се подчини с няколко сръгвания с бодливите оръжия.

Ашок Кумар заговори:

— За вината ти няма нужда от повече доказателства. Остава да чуя само каква участ ти е отредила Кали.

Скръсти ръце, сведе поглед, заговори нещо на хинди.

Ще не ще, налагаше се да изчака края на бръщолевенията му.

Сипаничавият гуру вдигна глава:

— Кали не ти прощава. Всемилостивата изисква позорна смърт — и добави, все едно не забелязал въздействието на думите си: — Жертвоприношенията са храна на всевластните.

Всичко звучеше тъй зловещо сред потискащата студенина на вторачените в него каменни божества.

Коленичил, Карлос опита да се овладее:

— Аз съм чужденец, мистър. Не забравяйте! Моята страна ще ме потърси. Ще стане дипломатически въпрос. Ще ви открият.

— Нищо няма да открият! — отсече на английски Сипаничавия. — Ние умеем да заличаваме следи. — И вдигна ръка: — Не се опитвай да предотвратиш заслуженото възмездие! Само слушай какво ти е отредила милостивата богиня!

— Какво?

— Възмездието на Кали!

— Туй пък какво значи?

Онзи изсъска злорадо:

— Просто удушаване.

Осъденият почувства ледена тръпка в гърлото, сякаш вече усещаше как стискат гръкляна му стоманените пръсти на палача.

Но намери сили да проговори:

— Не може да бъде! Вие блъфирате!

— Това не е покер, Гонсалес! — озъби се Сипаничавия.

Карлос разпери ръце:

— Не мога да повярвам… че вие… Такъв джентълмен…

— Сега аз не съм никакъв джентълмен, аз съм само гуру. Посредникът с Кали… — и натърти: — А тя е гладна!

Карлос мълчеше, слисан, потресен.

— Не е толкова страшно, драги! — додаде насмешливо Ашок. — Животът и смъртта са две състояния на единния цикъл на развитието. Всъщност ти няма да изчезнеш със смъртта си, душата ти само ще се пресели в друга кожа. Ще напуснеш този живот и ще се озовеш в тялото, да речем, на жаба — тържествуваше: — И вече там, в блатото, няма да играеш покер, няма да печелиш панталони…

Карлос подозираше това, но сега се увери. Вината му съвсем не беше в раняването на тигъра или в купуването на статуята. Вината му беше другото, спечеленият панталон. Ей това нямаше да му прости неумолимият гуру. И никога не бе допускал, че това малко забавление ще му излезе толкова скъпо.

Сипаничавия извиси глас:

— Благочестиви, изпълнете волята на Кали!

Мъжете с тризъбците пристъпиха към осъдения.

А той мислеше трескаво, преценяваше, анализираше всичко. Винаги, от всяко положение се бе измъквал. Трябваше да се измъкне и сега!

Трябваше! Но как?

Идеята не беше нова. Парите отварят всяка врата. Навсякъде до днес. Защо не и този път? Милионерът в него се събуди:

— Предлагам… Откуп…

И побърза да се поправи. Другият се бе намръщил при думата „откуп“.

— Ще направя дарение на храма ви.

Очите на съдника светнаха под присвитите клепачи:

— Колко?

Карлос показа с пръсти.

— Какво?

— Милиони, то се знае! Животът ми не струва ли толкова?

— Повече струва! Затова, като си толкова щедър, отпусни още!

Противно му беше да се пазари като слугиня на пазар, но нямаше избор. Изнуденият показа още няколко пръста.

— Добре! — склони вече бизнесменът Ашок Кумар. — Ще питам богинята дали е съгласна.

Няма що, налагаше се да чака още. Карлос се умълча, едва сдържащ гнева си пред спектакъла, който му разиграваше този полуджентълмен-полудивак. Идеше му да скочи и той да го удуши. Не го стори, разбира се, при вида на обръча от въоръжени мъже, които дебнеха всяко негово мръдване.

Този път съвещанието с богинята се оказа по-кратко.

Сипаничавия вдигна глава:

— Кали е благосклонна! И разчита на твоята щедрост.

Милионерът си отдъхна — и тази врата се открехна.

— Да се уговорим как!

Ашок Кумар беше преуспяващ бизнесмен, който съобразяваше мигновено. Заговори решително:

— Няма да те пуснем ей така! Съмняваш ли се? И да се осланяме на твоята добросъвестност…

— Срещу честна дума! На джентълмен!

— Нямам доверие на джентълмени. Друго ще направим ние, друго!… Ще те изпратя с мои хора до най-близкия телефон. И оттам ще наредиш на вицепрезидента си да преведе обещаната сума по нашата сметка!

Добре познаваше хората. Особено бизнесмени. Нали и той беше такъв?

— Кажете номера й!

— Ще ти я напиша. И ще я издиктуваш по телефона. След това ще се върнеш пак тук, докато парите бъдат преведени. И не си помисляй никакви глупости! Зад теб винаги ще има някой…

Карлос постави най-важния си въпрос:

— А какво ми гарантира, че след това ще ме освободите?

Ашок се усмихна ехидно:

— Само моята честна дума!

— И за мен не е убедителна.

— Друг избор нямаш! Или ще приемеш без възражения, или ще отидеш в ръцете на този, който храни Кали.

Наистина нямаше изход.

— Приемам, няма как!

Гуру отново зае надменната си стойка:

— А сега най-същественото! Обаждаш се на вицепрезидента. Опитваш да го убедиш, че си се преситил от „човешката суета“. Точно така. И че си се укрил от света при един приятел. Да не те търсят. Междувременно ти се е паднала изгодна сделка. Затова са ти нужни тези пари. Да ги преведат. И да мълчат…

А Карлос мислеше. Впрочем, какво може да попречи на това двулико чудовище, като божествата му, да го убие, след като получи парите? Какво?… Няма да му прости за панталона… А и друго му хрумна сега. Щеше ли да прояви милосърдие към тогова, който знаеше тайната му? Щеше ли… Оставаше му едно, само едно — да се изплъзне по какъвто и да е начин при пътуването! По какъвто и да е начин!

Гуру повика стражите, които щяха да го конвоират:

— Рабиндра! Чанд!

Двамата излязоха напред.

— Да си отваряте очите! Без него да не се връщате!

Карлос не знаеше езика им, но въпреки това гуру се наведе и пошепна в ухото на единия пазач на езика хинди последните си нареждания. Какви ли бяха те? Щеше ли да запази жив такъв свидетел?

Тръгнаха — и те, и той, готови на всичко…