Петър Бобев
Възмездието на Кали (3) (Фантастично-приключенски роман)

Призрака на джунглата

Роден далече на север, вечен бродяга, белият тигър бе извървял хиляди километри през гори, мочурища и ниви, гонен навсякъде от изпреварилите го сродници, докато стигне в областта, сред която се извисяваше скалният храм на богинята Кали — резерват, богат на дивеч и напълно прочистен от други тигри, вече поголовно изтребени от вездесъщите бракониери.

Не знаеше, пък и не го бе грижа, че появата му тук бе оповестена по целия свят и че вече му бяха прикачили прозвището „Призрака на джунглата“. Не допускаше, че „удушвачите“ — служителите на богинята Кали, го бяха провъзгласили за свещен, за покровител на обителта си. И не предполагаше, че тъкмо това го предпазваше поне от туземните ловци, за които заплахата от богослужителите беше по-действена от глобите на държавата, направо смехотворни, в сравнение с облагите от всеки убит звяр. Особено такъв като него.

Бродеше сам из новото си владение и се наслаждаваше на изобилието от месо, каквото то му предлагаше. Безспорно, както навред по света, не съвсем безгрижно. Защото редом с безобидните антилопи, газели и сърни резерватът гъмжеше от опасни слонове, диви биволи и носорози, от грухтящите стада диви свине, от глутници вълци и диви кучета. И все пак, въпреки всичко, той беше и си оставаше владетелят на гората, което рядко някой дръзваше да оспори.

Този път си бе набелязал за жертва едно слонче, съвсем малко, палаво и непослушно, което все гледаше да се отлъчи от младата си майка. Белия за себе си вече я бе кръстил Беззъбата, понеже нямаше нито бивни, нито дори зачатъци на бивни.

Безспорно нарекъл я бе не с дума, той не мислеше с понятия. Липсата на бивни формираше само представа в неговото просто мислене — най-характерното във външността, в поведението.

Отстрани на стадото крачеше развълнуван Счупения бивен, старият мъжкар с един прекършен на върха бивник.

Не много отдавна куршумът на непохватен стрелец беше заседнал там, бе олющил емайла и създал условия за разяждането на зъба. И при опит да изкърти едно дърво той се бе счупил. А загниването му бе продължило. Бе проникнало до корена. И от време на време почваше да боли. Да боли непоносимо.

Тогава ставаше нетърпим. Не само за чуждите, а и за своите. Но когато не го болеше, отново се превръщаше в най-добрия страж, на когото всички разчитаха.

И сега слухтеше с разперени уши, опитваше да види всичко с малките си очички.

Белия се приготви за нападение. Беше се приближил безшумно срещу вятъра. Само изчакваше слончето да приближи на достатъчно разстояние. Планът му вече беше готов. Щеше да го грабне и да се шмугне, влачейки го, в близкия гъсталак, където разярените исполини не биха могли да се проврат.

Внезапно Счупения бивен измуча тревожно. Всички обърнаха глави нататък, накъдето се взираше и той. Надали беше видял нещо. По-вероятно само беше подушил мириса на враг.

Погледна натам и тигърът. Веднага я забеляза — черната пантера с бялата опашка. Често си бяха оспорвали плячката, все една и за двамата.

Счупения бивен вирна хобот, протръби като локомотив и се втурна, следван от цялото стадо. И младата майка — ведно с другите, в суматохата забравила за миг рожбата си.

Призрака на джунглата не се поколеба. Изръмжа по обичая си преди нападението. И се метна върху плячката си. Повали я на земята, схруска гръкляна й и тозчас я повлече към шубрака, както си бе набелязал.

Не го достигна.

Младата майка внезапно се досети и се извърна назад. Едва го зърнала, без да се замисля, се юрна насреща му.

Хищникът прецени начаса, че планът му няма да сполучи. Заряза трофея си и хукна през гората, сподирен от гневното мучене на освирепелите слонове, схванали навреме какво става. Успя само да мерне с крайчеца на окото си, че осиротялата не ги последва, а налетя срещу струпалите се върху мъртвото вълци и чакали.

Преследвачите вече го настигаха, когато Белия достигна реката. С два скока премина над дремещите на тинестия бряг тънкомуцунести гавиали (знаеше, че са безобидни рибояди, затова не се боеше от тях) и се хвърли във водата.

Слоновете спряха на брега. Изглежда, бяха преценили добре възможностите си. Или пък бяха забелязали отсъствието на майката, затова свърнаха назад.

Тигърът бързо преплува реката. Само дето течението го отвлече доста надолу. Видели го навреме, орляците ибиси и бели щъркели се разлетяха с уплашени крясъци. С оглушителна врява го посрещна и орда макаци, които подскачаха по клоните на надвисналото над плитчината дърво.

Белия изръмжа сърдито подире им, ала те не дочакаха да повтори. И с изумителни скокове се прехвърлиха от клон на клон навътре в гората.

Стария бивол, Сприхавия, не побягна, а продължи да се излежава в тинята. Беше единак, изгонен от чардата заради гневливостта си. Не се уплаши. Свикнал беше да се среща с такива врагове, докато беше неоспорим водач. Само го изгледа с кръвясали очи и леко поклащане на рогатата глава. А то рога ли бяха, или цели клонаци, избуяли върху челото му, същинска разлюляна черна канара.

Белия дори не помисли да се задява с него. Опасен противник изглеждаше. Предпочете да продължи пътя си.

И чу ядно скимтене и съскане. Погледна.

Счепкалите се в двубой на живот и смърт мангуста и едра кобра въобще не го забелязаха. Продължиха да се дебнат, нападайки неочаквано и отдръпвайки се светкавично.

Призрака на джунглата не се спря. Тяхната вражда не го засягаше. Мангустата беше гладна, змията бранеше живота си. Толкова просто и естествено. До тънкия му слух достигна далечна човешка глъчка. Виж, това заслужаваше внимание!

Отбягваше хората. Не се бе срещал лице в лице с тях, но предчувствието му подсказваше, че са трудно достъпна плячка. Опасна плячка. Затова мигом свърна встрани и забърза.

И все пак, макар още непрегладнял, не престана да мисли за ядене.

Гората е пълна с месо. Но живо. Бягащо, мушкащо с рога, ритащо с копита. Трябва не само да го намериш, но и да се приближиш неусетно до него, да го надхитриш. Чак тогава идва яденето. Засищането.

И все пак като че ли най-трудно е промъкването. По целия ти път все ще се намери някой да те издаде: я крясък на фазан или паун, на дива кокошка или сврака, я измучаване на елен, я маймунска врява, я грухтене на глигани.

Днес не му досаждаха много и той успя да се приближи до пасящия край блатото женски носорог. Белия я знаеше като Тъпорогата — ощетена от природата с къс, тъповръх рог.

Всичките й сродници бяха тежки, наглед тромави дебелаци, макар да бягаха толкова бързо, че тигърът няколко пъти едва се бе отървавал, като се бе покатервал на първото попаднало му дърво. Тази беше още по-дебела, което издаваше, че е бременна и че съвсем скоро й предстои да ражда.

Призрака на джунглата съвсем не възнамеряваше да се задява с нея. Допускаше каква е силата й. Носорозите и тигрите обикновено се уважават взаимно. При случайна среща се разминават на разстояние, сякаш без да се забелязват.

Сега друго привлече вниманието му. На пет-шест крачки от нея пасеше антилопа нилгау, която явно смяташе, че е в безопасност под закрилата на тази великанка.

Това искаше да използва хищникът, под прикритието на съседката да се промъкне до антилопата.

И той запълзя безшумно, почти слял се със сенките на слонската трева, каквито наподобяваха шарките по тялото му. Разчиташе на това, че Тъпорогата няма да се занимава с него.

Навярно усетила идването му, навярно чула почти безшумните му стъпки, навярно доловила с острото си обоняние опасната воня на кръволока, тя само го проследяваше от време на време с крайчеца на късогледото си оченце. С нищо не издаваше, че присъствието му й е отдавна известно.

Нилгау продължаваше да си хрупа трева почти безгрижно.

Белия прецени, че вече е време. Понадигна се. След два скока щеше да се стовари върху набелязаната жертва.

За проклетия тъкмо тогава се разврякаха маймуните, които досега се бяха спотайвали на съседното дърво.

Повече не беше нужно. Антилопата помръдна глава и зърнала Белия призрак, се втурна като изстреляна през поляната.

Нападателят падна върху мястото, където бе стояла допреди миг точно тогава, когато тя отскочи. За малко да одере бута й. Не направи опит да я преследва. Даваше си сметка, че не може да се сравнява с бързите й крака в бягането.

С недоволно изсумтяване я проследи, докато тя се шмугна отсреща в гъсталака. Не погледна повече и към размърдалата се най-сетне Тъпорога, а се озъби срещу объркалите плана му маймуни и се запъти към мястото за водопой. Там най-лесно издебваше плячката си.

Насред път спря. Ослуша се. Гневно джавкане. Добре познато.

Глутница вълци си поделяше улова. По врявата се досети, че са малко на брой. Затова без колебание се отправи натам.

Скоро доближи кървавата гощавка. Наистина, вълците бяха убили елен и вече ръфаха трупа му, като не спираха да ръмжат с оголени бели зъби.

Последен поглед, за да се убеди напълно. По навик изрева заплашително и налетя.

Макар и изненадани, пируващите мигом се извърнаха срещу опасния предизвикател. Дори се втурнаха към него, но сражението завърши бързо. Белия посрещна първия, който се бе метнал право към гръкляна му, и със зашеметяващ удар на мощната си лапа пречупи гръбнака му. В същия миг раздра със страшните си нокти корема на втория. Без да погледне към двамата повалени неприятели, се метна върху третия. Ала онзи не устоя. Обърна се и хукна назад. Докосналите го нокти само одраскаха бедрото му. Останалите се разпръснаха.

Едва на стотина крачки от полесражението те се спряха да погледнат дали опасният враг не ги преследва. И като се увериха, че той повече не се занимава с тях, а се е заловил с тяхната плячка, се наредиха в полукръг и задебнаха, наежени, озъбени, неспиращи да ръмжат и да пролайват злобно.

Ясно, по навик изчакваха да дооберат трапезата на горския властелин. Този път — своята законна плячка. Но тук закони не важат. Тук властва правото на силния.

Тигърът им нямаше доверие. От горчив опит знаеше, че по хитрост те не му отстъпват. Опасяваше се от тяхно изненадващо отмъщение.

Колкото и да се насилваше, не успя да се справи с целия елен. Половината остана. Но не я изостави, както друг път. Предпочете да си я скъта за утре, когато пак щеше да огладнее. Събрало му се бе ядене за няколко дни поред: остатъкът от елена и двамата вече издъхнали вълци.

Полегна и замърка доволен като огромна котка.