Петър Бобев
Възмездието на Кали (6) (Фантастично-приключенски роман)

Прегръдката на Кали

Звънецът го събуди още по тъмно. Рам скочи от леглото, наметна халата и отвори. Пред вратата стояха двама полицаи. Единият, види се старшият, запита:

— Доктор Чандра?

— Аз съм! Какво обичате?

Полицаят обясни с малко смутен, неприсъщ глас:

— Лабораторията ви е опожарена. Нужен сте ни да посочите дали в нея няма опасни взривни или отровни вещества.

— Как? — Рам усети, че му прилошава.

Лабораторията му! Делото му! Няма ги! Вече ги няма! Онези изпълниха заплахата си.

Облече се за минута. И тръгна с тях.

Още с влизането в колата шофьорът подкара бързо.

Така и трябваше! Да стигнат навреме!

Ученият не можеше да овладее отчаянието си. Трудът му за толкова години… Смисълът на живота му… Опожарени!

Въпреки това забеляза:

— Ама ние не отиваме към института.

Пазителят на закона понечи да го успокои:

— Първо ще се отбием в управлението. Подозираме умишлен палеж. Да ни дадат известни указания. — И се обърна предразполагащо: — Имате ли врагове?

— Какви врагове, като от работа глава не мога да вдигна?

Но след още няколко минути, вече с известно съмнение, озадачен, запита пак:

— Накъде? Отминахме и управлението.

В същия миг усети хладината на опряното в тила му дуло.

— Не мърдай! Иначе…

Той разбра начаса в чии ръце е попаднал. Ала не можеше да мълчи:

— Къде ме водите?

— Не е твоя работа, мръсен парий!

Нямаше място за съмнения. Значи тъй, гадателят! Не губеха време.

Пътуваха дълго. Поне на него тъй му се стори. Отклониха се от магистралата, навлязоха в някакъв горски път — достатъчно широк, та да мине всъдеход като техния. Спряха пред светата обител. Измъкнаха го навън. Въведоха го в храма, а оттам — в издълбаната скална килия.

— Стой тук! — изръмжа похитителят. — Няма да чакаш дълго!

Пленникът се заразхожда тревожно. Пет крачки напред, пет крачки наляво. Такива бяха мерките на затвора му.

Чувал бе за „удушвачите“, за злодеянията им, но все му се струваше, че слуховете са преувеличени. Сравняваха ги с „черните ескадрони“ на Запад, които си присвояват правото да съдят. И да наказват по своя преценка. Дори с Ку-Клукс-Клан. Но сега, когато…

Не беше вярващ, както твърдеше и в интервюто, но беше възприел догмите на будизма. Париите са будисти. Чувстваше, че цялото битие е страдание. Причина — привързаността към живота, жаждата, стръвта за живот. Страданието ще изчезне, когато изчезне и тази жажда. Но съзнаваше, че едно е да изповядваш една истина, съвсем друго — да живееш с нея. Не му се умираше. Защото имаше Амрит.

Досега не бе живял истински, само се бе трепал, единствено труд без щастие. От дете. В бедност. Баща му беше продавач на тръстиков сок. Майка му бе умряла отдавна. Будисткият проповедник го научи да чете и пише. Той вдъхна в сърцето му любовта към знанието. Той му внуши главното правило — че съвършенство се постига с праведно поведение, когато не причиняваш никому зло. Тогава ставаш архат — светец, отшелник, познал истината. Тогава постигаш Нирвана, което означава край на преражданията. Човек сам я постига. А тя, уви, си оставаше все още твърде, твърде далече. Предстояха му още изпитания, тежки изпитания!

И спомените отново нахлуха в съзнанието му. Разправят, пред бесилката човек преживявал като на филм целия си живот.

Баща му умря. Рам трябваше сам да се прехранва. Стана кули, общ работник. Парий трудно намира друг поминък. Но и оттам го изгониха. Другите работници бяха от кастата на шудрите, най-нисшия слой на признатото общество. Въпреки това и те се гнусяха от него. Не искаха да бъдат наравно с парий. Нае рикша. Най-долното занятие. Все едно добиче. Само че без конска амуниция. И още една разлика — каруцарят храни кончето си, подслонява го в обора. А тук? Тук никой не го е еня какво ядеш, имаш ли въобще нещо за ядене, къде спиш. Това си е твоя грижа. Цял ден разхождаше паралиите, вечер връщаше рикшата на наемодателя. И му плащаше наема. А за него самия — каквото остане от припечеленото. Така всеки ден — и делник, и празник. Даже в празник повече, защото има повече желаещи за разходка. Денем впрегатно добиче, нощем — над книгите. Жаждата да чете, да се учи все не го напускаше…

Грозната мисъл отново проряза съзнанието му. Изгорени… Лабораторията… Документацията… Смисълът на живота му… Толкова!

Паметта отново го пренесе в миналото… Една вечер го нае заможен чужденец. Прищяло му се да разгледа отблизо забележителностите на града. Разговаряха на английски. Рам го бе понаучил добре. От други клиенти, от разговорниците, от учебниците. Неусетно се озоваха в един от крайните квартали. Рам побърза да го предупреди:

— Вечер по тези места е опасно.

— Нищо! — усмихна се самоуверено клиентът. — Нека видя и това!

Още на следващата пресечка ги спря бандит. Но лумпен. Само с нож.

Оказа се, че чужденецът няма никакво оръжие.

— Давайте портфейла! — заповяда нападателят.

Пасажерът се направи, че се бърка за парите. В действителност възнамерявал друго. Скочи на земята и се метна да избие ножа от ръката на злодея, който обаче се оказа по-пъргав. Преметна го с ловка хватка по гръб върху паважа. Вдигна ножа.

В такива случаи рикшите обикновено изоставят пътника си на произвола на съдбата. Не и Рам. Той съобрази начаса. Измъкна се от впряга и се хвърли върху крадеца. От тежкия труд беше заякнал като добиче, мускулите му бяха придобили изключителна сила. Успя да отнеме оръжието от бандита и да го насочи веднага към него. Победеният не посмя да се бори и с него. Защото в това време и пасажерът съобрази. Завъртя се и го стисна за гърлото. Крадецът прецени, че не би могъл да се справи с двама противници, от които единият — със собствения му нож. Отскубна се от стискащите гръкляна му пръсти и хукна да бяга.

Не го преследваха. Нямаше нужда, пък и нямаха никакви изгледи да го догонят в лабиринта на предградието. Заеха местата си: единият в креслото, другият между тегличите. Поеха веднага обратно към центъра на града. Любителят на силни преживявания беше изгубил охота да види всичко.

Пред хотела, слязъл от двуколката, след като бе мълчал през целия път, той заговори решително:

— Вие ми спасихте живота.

Рам отговори стеснително. Придобитото покорство на пария беше прерасло в добродетел — скромност.

— Хм! Обикновено задължение на всеки човек към другия човек. Буда забранява убийството.

Пасажерът извади от джоба си някаква книжка и написа нещо.

— Вие мечтаете да се изучите, нали? Ето ви възможност! Вземете чека! Ще стигне, вярвам, за едно следване.

Погледнал бегло и зърнал огромната според неговите представи сума, Рам се смути:

— Но… Аз не мога да приема.

— Защо пък?

— Много е… За един кули…

— Вие ми спасихте живота! — повтори чужденецът. — А той май че струва повече.

Така на Рам не му се налагаше да се блъска повече с рикшата. Върна я на стопанина й и се отдаде с цялата си жар на учението. Колежа завърши като частен ученик. И на всеки изпит получаваше отличен. Тогава, полунаистина-полунашега, му прикачиха прозвището „феномен“ — толкова бързо и толкова много знания!

Постъпи в университета. Същият успех — все блестящ. Получи стипендия, та спести и малко пари. Когато се дипломира, все като „феномен“, не стана нужна да търси служба. Няколко от професорите му го поканиха за асистент. Той избра сегашния институт при бившия си преподавател по физиология. Предпочете го, защото той, въпреки че беше брамин, най-малко държеше на кастовите предразсъдъци. При другите все се прокрадваше някакво пренебрежение. Абе, може да е феномен, но все пак си остава парий.

Отдаде се на изследвания в областта на тъканните култури. Оказа се, че не е сгрешил… Съсредоточи се върху работата с хибридоми…

Спомените внезапно прекъснаха…

Вратата се отвори и двама стражи го изведоха навън. Вкараха го в обредната зала, най-просторната и най-величествената.

Той неволно се спря на входа, потресен от видяното.

За пръв път влизаше в индуистко светилище. Парий няма право да припари там. Линчуват го още щом го открият.

Беше смаян от претрупаността му. Колони, подпори, арки, по стените скулптури и барелефи, сложни орнаменти, фрески. Всичко — грозно, заплашително, създадено да вдъхва страхопочитание, чувство за безпомощност у редовия богомолец, да внушава смирение пред величието на божествата.

На стената отсреща най-горе — статуя на Брама. Внушителна, издаваща всемогъществото му. От брадата му висеше медена пита, върху която се бе струпал рой пчели, от онези големите, черните, най-опасните. Долитаха и отлитаха с тревожно бръмчене, смутени от човешкото множество.

Под него вдясно беше Вишну, вляво — Шива с тризъбец, оръжието на боговете, в десницата и кобра на челото като диадема. А край тях Ганеша, богът на мъдростта като слон, и Хануман като маймуна.

Отдолу, върху бял пиедестал, блестеше статуята на Кали с демонично лице, с четири ръце, във всяка от които държеше отрязана човешка глава, и огърлица от черепи на врата. Изящество, съчетано с ужас! А пред нея, седнал, подобно на божествата, първенецът, навярно гуру, сипаничав мъж в бяло одеяние и с червени и жълти петна по челото.

Наоколо чакаха прави двадесетина души също с тризъбци, навярно стареите, които (Рам беше слушал) единствени имат право да участват в най-тържествените ритуали. Така се носеше мълвата — ритуали оргии.

Обвиняемият не можеше да откъсне поглед от зашеметяващия разкош на „стадото“ от идоли, както си ги наричаше наум. Сепна го гласът на Сипаничавия:

— Падни на колене, презряна твар!

И понеже парият не беше свикнал да коленичи, Шипара — Сянката на гуру, го натисна надолу.

Ашок изсъска, без да крие злобата си:

— Как дръзна, богохулнико, да престъпиш закона на Ману?

Рам преглътна.

— Този закон не важи за париите. Те вярват в Буда. А той го отрича.

Гуру повиши глас:

— Осмеляваш се да сквернословиш и тук, в дома на безсмъртните? — И добави със същия заплашителен глас: — Не си ли чувал как наказваме този грях?

Рам намери още смелост да възрази:

— Повтарям, вашият закон не засяга будиста.

Гуру изкрещя:

— Знаеш ли какво те очаква?

Науката лишава от упованието в религията. Вярващият все се надява поне за безсмъртието на душата си. Примирил се беше с неизбежното. Дързък в безсилието си, Рам отвърна:

— Не се боя! Битието е страдание.

Сипаничавият сякаш не го чу. Заговори уверено:

— Да се вслушаме в словата на Богинята майка, на Всемогъщата!

И навел глава зашепна тихо:

— О, Кали, носителко на зараждането и тлението, подкрепи безпомощния си слуга!

Отново се поклони до пода:

— Милостиви са твоите ръце, о, Кали! Защо се бавиш? Надари ме с мъдростта си!

И замълча, вслушвайки се напрегнат. Притихнаха всички. Такова затишие, че се чуваше бръмченето на пчелите в брадата на Брама. Най-сетне Ашок вдигна глава:

— Слушайте, слушайте! През моите уста говори Кали.

Всички коленичиха с кръстосани ръце пред гърдите.

Сипаничавият продължи:

— Кали е разгневена, Кали пита защо протакаме. Не губете време! — нарежда тя. Накажете нищожеството, което е дръзнало да не зачита ведите! — Задавен от злоба, изсъска: — Изпълнете нейната воля! А тя е една: „Прегръдката на Кали!“

Рам вече беше претръпнал. Нямаше какво повече да губи. Досещаше се, че става дума за нещо жестоко — Кали прегръща, за да убие. Стана. Отново заговори:

— Насилието е зло. Съпротивлението на злото също е насилие. Значи пак зло. То нараства, набъбва, издува се като мехур. И накрая ще се спука. Тогава ще платите и за моята смърт.

— Говори, гадна твар! Това са последните ти думи!

Рам пак замълча. Наистина нямаше смисъл.

Ашок Кумар се надигна:

— Жертвоприношението е храна за боговете. Нахранете богинята!

Протегна нагоре двете си ръце:

— Нека влезе Божествения удушвач!

Отдръпна се и се смеси с останалите.

Двама от тях избутаха осъдения пред постамента на медното изваяние.

Рам дори не се опита да се противопостави. Пошепна, повече на себе си:

— Не се съпротивлявай на злото! — Не вярваше, но си помисли: — Да постигнеш Нирвана!

Застана изправен, в неособено успешен опит да се покаже твърд.

Трима души, водени от танцуващ жрец, довлякоха една желязна клетка върху колелца. И вътре — нещо голямо, пъстро… Живо!

Обреченият с тръпка на погнуса и ужас го разпозна — тигров питон! Огромен! Такъв, какъвто не бе виждал другаде. Значи… това е той, Божествения удушвач! Така тези змии убиват жертвите си.

Гуру отново извиси глас:

— Нахранете богинята!

Укротителят, танцуващият жрец, подхвана някакъв особен неразбираем напев, нечленоразделен, както се стори на Рам. Заподскача, завъртя се в самозабрава.

Затропаха по каменния под в унисон с него с крака и с тризъбците си и останалите. Укротителят, все така шляпайки отмерено с крака, вдигна вратичката на клетката.

Помощникът му донесе вързана за прът кокошка. Подаде му я. Той я вдигна пред отвора. За примамка.

Примамката успя. Отвътре се подаде зъбата глава, обърна се наляво, обърна се надясно, като опипваше въздуха с раздвоения си език. Подир нея бавно се източи цялото тяло. Запълзя подир стръвта към застиналия в ужас под пиедестала нещастник.

Рам не успя да се владее повече. Понечи да избяга. Но протегнатите напред тризъбци го върнаха обратно.

Значи това беше „Прегръдката на Кали“!

Питонът го достигна, вирна глава наравно с неговата. Засъска, без да прибира езика си, като го гледаше вторачено с безизразните си студени очи. Раздвоен.

Множеството не го остави да се колебае дълго. Затропа още по-екзалтирано с крака. Укротителят приближи с кресливата си песен.

Ученият знаеше — змиите са глухи. И тази също. Тя усещаше шляпането на нозете по пода, привиквана отдавна да разбира какво се иска от нея.

Отново се насочи към предопределената жертва. Залюля глава. Грозно озъбена, зла, настървена. Може би повече раздразнена от тропота.

А тъкмо такава беше целта на палачите.

Рам чакаше, затаил дъх. Кога щеше да се нахвърли? Нека да се нахвърли, да свършва всичко по-скоро! А му беше тъй мъчно… Непоносимо… За изобретението… За Амрит…