Петър Бобев
Възмездието на Кали (12) (Фантастично-приключенски роман)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2023)
Допълнителна корекция
Karel (2023)

Издание:

Автор: Петър Бобев

Заглавие: Възмездието на Кали; Диадемата на орангутана

Издание: първо (не е указано)

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

Редактор: Мирослава Бенковска

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Ани Бобева

Коректор: Валя Калчева

ISBN: 978-954-398-372-8; 954-398-372-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17507

История

  1. — Добавяне

Кралицата на кобрите

Амрит и Рам отстъпваха бавно назад, без да губят от поглед готовия за нападение тигър.

Той изрева повторно. Скочи.

Какво стана? Скочи не върху тях, а във водата. По-право не скочи, куцият крак не му позволяваше, а се протътри. Гмурна се, изплува и забърза към отсрещния бряг.

Двамата стояха все още вцепенени от ужас. А сега — вече и от изумление.

Защо ги заряза? Защо?

Тогава чуха човешките викове. И видяха излезлите от гората удушвачи. Ясно, звярът ги бе чул преди тях. Навярно му бяха напомнили за онзиденшното настъпление на гончиите и последвалия гърмеж, и непоносимата болка в бедрото, и окуцяването, и неуспехите вследствие на това. Предпочел бе да избяга. Хората, особено когато са много, са опасни. Нямаше да забрави.

Амрит, пък и Рам съжалиха за спасението си. Защото разпознаха в шайката на спасителите си Сипаничавия. Участта, която ги очакваше в неговите ръце, не беше по-добра от мигновената смърт от зъбите на хищника.

Но кой беше мъжът с европейския костюм? Блондин, не-индиец. Дали можеше да помогне? И щеше ли да иска това?

Ашок Кумар излезе крачка напред:

— Имали сме щастието да се видим пак! — повтори той приветствието на Карлос Гонсалес.

Ученият не отговори. Само проклинаше съдбата си.

Страданието е спътник на цялото битие. За да се премахне то, трябва да се премахне самото битие. Не можеше да се примири с тази философия тъкмо сега, когато му предстоеше мъчителната раздяла с битието. Блажени вярващите, които разчитат на сладостите в задгробния живот. Които жадуват за Нирвана. А той беше учен, и то биолог.

Гуру изръмжа:

— Хайде назад! Бързо!

Що да сторят? Без оръжие срещу цяла банда озверени фанатици!

Тръгнаха, все така хванати за ръце. Свързани пред смъртта.

А тревожната врява на маймуните, на папагалите и свраките не заглъхваше. Човешкото множество ги дразнеше не по-малко от тигъра.

Стигнаха дървото, на което се бяха спасили от побеснелия слон. Минаха покрай останките на кучето, което чакалите вече бяха довършили. Малко по-нататък намериха сгърчения от болка удушвач с натрошените нозе. Ашок нареди да стъкмят носилка от клони и да го отнесат в храма.

За по-напряко минаха по една пътека, която обикновено не се ползваше. Спряха до издълбана в скалата яма, дълбока повече от три метра, широка два метра, дълга четири. Навярно цистерна за дъждовна вода, но сега, след сухия сезон празна. Впрочем не, не съвсем празна! На дъното й се гънеше огромна кралска кобра! Четири-пет метра дълга! Гигантът сред отровните змии.

Нарочно ли беше пусната там или бе паднала сама, подхлъзнала се случайно, когато е пропълзявала покрай ръба на ямата, и повече не могла да се измъкне?

Изглежда, такава мисъл можеше да се роди само в мозъка на фанатик като този удушвачески главатар. Той посочи гънещото се туловище:

— Предпочитате ли я?

Въпросът беше отправен към пленената двойка.

Мълчаха.

И той довърши:

— Очиларките са свещени змии. А кралската кобра е най-свещена. Посветена на Кали, богинята кралица.

Те все не искаха да приемат това, за което намекваше върховният удушвач. Занемели, претръпнали след всички ужаси, които бяха преживели.

Сипаничавия се обърна направо към доктор Чандра:

— Прегръдката на Кали! Няма да ти се размине! Тази блудница — и посочи с поглед Амрит, — те отърва от Свещения удушвач. Сега няма да успее!

Ученият хапеше устни в предчувствие на онова, което го очакваше.

— Нечестивецо, обречен си на удушване. От задух да се пресели душата ти в някоя нисша твар. От отровата на свещената змия на Кали умира всеки след четвърт час. От задушаване — и натърти: — Чу ли? От задушаване!

И преди да осъзнае ориста си, Рам усети, че се сгромолясва в ямата, избутан от няколко чифта яки ръце.

Падна на нозете си, без да си счупи никаква кост. Опита се да стане, вторачил ужасен поглед в изправената змийска глава в отсрещния ъгъл на цистерната.

Сега Сипаничавия се обърна към пленницата:

— И ти, вероотстъпнице! И ти ще споделиш участта на възлюбения си! Нали мечтаехте да се съберете? Ето, Кали ще ви събере в смъртта!

В следващия миг и тя полетя надолу.

Рам свари да я поеме навреме в ръце и да притъпи удара. Съвсем невредима, тя се изправи до него.

Тогава Ашок Кумар посочи с очи третата жертва:

— Кали не забравя и теб. Майката на сътворението и унищожението е неудовлетворена. Иска жертви.

Карлос гледаше и сякаш не чуваше, потресен от това, което ставаше пред очите му. И от онова, което предчувстваше, че ще стане и с него.

Гуру прибави:

— Богинята е размислила. Казва, че не ще парите ти. Иска смъртта ти — и натърти злорадо: — Чуваш ли, не ти ще парите! Има си.

Поле посочи с ръка надолу:

— И него! При тях! При кралицата на кобрите! Кали иска човешка жертва, достойна жертва!

И додето си даде сметка какво му готвят, осъденият усети, че пропада в дупката, тласнат от няколко послушни изпълнители.

Все още беше достатъчно пъргав, та и той не строши костите си. Само дланите му се ожулиха при падането.

Надигна се, избърса се в ризата си. Застана до другите двама.

Ашок Кумар се наведе отгоре им:

— Изчакайте малко! Не губете търпение! — подиграваше се. — Ако пълзящата кралица не бърза, можем да я подканим. И не забравяйте, че отровата й стига за стотина като вас. Предостатъчна е за трима.

— Чудовище! — изкрещя отдолу Амрит. — Ще отговаряш!

— Аз отговарям само пред богинята закрилница. Подчинявам се само на нея. Не аз съм ви осъдил, осъди ви тя самата. Такава е божествената й воля.

Карлос Гонсалес все не искаше да приеме, че съдбата, толкова благосклонна доскоро, вече го е изоставила, че този път няма никаква надежда да се отърве.

— Мистър Кумар! — провикна се той в последен опит. — Размислете! Това са пари, много пари!

Опита да хитрува, уви, на дребно:

— За втори храм на Кали… Послушайте!… Удвоявам дарението!

Сипаничавия се поколеба за миг. Но скоро самоувереността му се възвърна:

— Не проумяхте ли, вие тримата, че за вас няма спасение?

Не се опита да се прикрие. Направо изръмжа:

— Не толкова заради греховете ви. И за още нещо. Който знае тайната ми, тайната на мистериозния гуру, няма право да живее…

Виж, тези думи бяха най-убедителни. От страх да не го издадат щеше да ги погуби. Нямаше да се поколебае. От страх за кожата си! Кожата му беше по-скъпа.

Той се ухили жлъчно:

— А теб, сеньор, можех да пратя на телефона. И после пак да те унищожа. Ала не исках да рискувам. Кой знае какво още може да се случи? Ново бягство… Така, както го реши Кали, е най-мъдро. Покойниците не говорят. Само мъртва уста пази тайната.

Не спираше да злорадства:

— Ще загинете! А ние отгоре ще се забавляваме с предсмъртните ви мъки. Насладата на Кали — върховната наслада! Кралицата на кобрите не прощава.

И махна с ръка:

— Пък и да се позабави, ние ще я подсетим да избърза. Ето!

Мъчителите заподскачаха на място. Рам Чандра познаваше този ритъм. Така дразнеха и питона, който беше предопределен да го удуши.

И понеже змията не се подчини веднага на тази им подкана, първият от тях, навярно змиеукротителят, откъсна един клон и с него сръга огромното влечуго, но за учудване на пленниците — не с такова страхопочитание, каквото се полагаше на една божествена любимка.

Сипаничавия като че ли изсъска, все едно не той, а змията:

— Пригответе се, безверници, за преселението на душите ви в предопределената ви плът на нисши твари! Пригответе се за…

Не довърши. Последователите му се пръснаха, след тях отскочи назад и той. Чу се яростен рев. Амрит го позна:

— Бесният слон!

Такъв глас не се забравя.

Наистина, горе ставаше нещо страшно. Счупения бивен се мяташе подир обезумялата от ужас, съвсем неочаквала такава развръзка тълпа, като не спираше да тръби бойния си призив, който заглушаваше отчаяните викове на бягащите и предсмъртните стонове на онези от тях, които бе успял да настигне.

Тримата осъдени, долепили гърбове към тясната стена по-далеч от вирналата глава змия, не можеха да видят жестоката драма, която се разиграваше горе на поляната. За сметка на това пък притежаваха достатъчно въображение да си я представят по трополенето на човешките нозе, по виковете, по слонския рев и глухите удари на тежките му крака по твърдата земя.

Чак сега като че ли гигантската кобра се опомни от досегашната си апатия. Запълзя към тях с вирната глава наравно с техните.