Петър Бобев
Възмездието на Кали (2) (Фантастично-приключенски роман)

Гадателят

Работният ден беше свършил. На минаване покрай серпентариума^[1] Амрит Каур хвърли последен поглед да се увери в обезопасеността му и излезе на улицата.

Шумната тълпа я обгърна начаса като живо наводнение. Такава блъсканица може да се види само тук. Най-многобройни бяха, то се знае, пешеходците, които шляпаха по нажежения асфалт боси или обути в тънки сандали. А между тях, наглед не по-малочислени, хиляди велосипедисти, изглежда, по чудо успяваха да се промъкнат, без да паднат, сред навалицата. Като лодки по клокочещо кално езеро пореха вълните двуколесни рикши, теглени от полуголи кули, а и велорикши, пък и моторикши с по-прилично изглеждащи водачи. Отпуснати в удобните седалки, дремеха самодоволно возещите се по-заможни индийци или любопитно оглеждащи всичко около себе си европейци. Съвсем рядко, все едно, че ги няма, се промъкваха пухтящи автомобили. Личеше, че не им е мястото тук, тъй като по скорост отстъпваха дори на пешеходците. Само увоняваха въздуха с недоизгорелите си газове. Между краката на хората и колелата на велосипедите се провираха бездомни кучета, да се чудиш откъде намират толкова храна да оцелеят. И сред цялото това объркано многолюдие единствени свещените крави успяваха да запазят достойнството си. Те се лутаха почти тържествено, принуждавайки всички: и хора, и велосипеди, и рикши, и автомобили, да им отстъпват път.

По тротоарите странстващи търговци бяха натрупали стоката си върху брезентови чували и тръстикови рогозки: зеленчуци, плодове, платове, сандали, тестени питки, домакински съдове и какво ли не.

Все така, направо върху земята, бръснари стрижеха клиентите си. Готвачите сервираха гозбите си, обикновено оризови каши в плитки чинийки, на седналите кръстато в праха огладнели минувачи.

Отсреща, в сянката на кичестия тамарикс, брадат змиеукротител с представителен тюрбан разиграваше заплашително украсената с белите си очила върху разпънатата качулка кобра, която следваше с поклащане на главата си разлюляната пищялка.

Зрители почти нямаше. Тук хората са свикнали, преситени, с това зрелище. Предпочитаха да заобиколят, доколкото могат, опасната близост.

Само двама европейци наблюдаваха с любопитство екзотичното за тях изпълнение. Навярно бяха тук отскоро, защото иначе и на тях вече не би им правило толкова силно впечатление.

Всичко наоколо беше ежедневие за Амрит. Не можеше да привлече вниманието й. Дори изправилите се насред пътя двама огнедишащи чудотворци, които изригваха от устата си облачета огън и дим.

Амрит имаше своя цел. Тя се приготви да възседне велосипеда си, когато пътя й препречи полугол индиец, мършав, само кожа и кости, с червени и жълти петна по лицето — кастов признак, и с оранжеви устни, между които се подаваха почернелите от дъвчене на бетел зъби.

— Спри за малко! — рече той с протегната ръка.

Колоездачката се досети — беше странстващ гадател. Видял я добре облечена, се надяваше да получи от нея някоя и друга рупия.

— Ще ти предскажа бъдещето!

— Оставете ме! — намръщи се тя и протегна крак към педала.

Но онзи не отстъпваше:

— Моят вътрешен взор е всевластен — натърти той. — Прониква до дъното на душата ти. Чете всичко записано там от Предопределението и миналото, и онова, което предстои.

Отново прегради пътя й:

— Прониквам и в твоята душа. Там съзирам два ужасни гряха.

— Само два ли? — опита се да се пошегува Амрит.

— Два страшни… Не дребни грешки…

И вторачи големите си зачервени очи в нейните:

— Слушай! За да се увериш!

И веднага, недочакал съгласието й, почти изсъска:

— Първият грях… Вдовица, която нарушава родовия закон… Която престъпва и закона на кастата…

Тя трепна. Изгледа го недоумяващо.

А той добави:

— Това не се прощава. И ще бъдеш наказана. Жестоко.

Амрит премисляше бързо. Целият й минал живот профуча през паметта й като забързан филм…

Вдовица!

Наистина бе останала вдовица… На ненавършени още дванадесет години. Срамно е да си неомъжена девойка. Стара мома — това е направо позор. Затова родителите бързат да задомят дъщерите си колкото може по-рано. Дори на пет години.

От краткото си детство беше запазила малко спомени като разкъсани кинематографски кадри. Домашният питон, който изтребваше плъховете; свещената крава, която пасеше в градината им и никой не смееше да я изпъди; свещената маймуна от близкия храм, която крадеше всичко, годно за ядене. Маймуната се плашеше само от питона, а кравата и него не зачиташе. Кажи-речи само това.

Докато дойде сватбата. Запомни я, защото обядва заедно с този, когото нарекоха неин мъж. Съпругата има право да се храни със съпруга си единствено на венчавката.

Тогава започна пустотата. Край на детските игри, край на безкрайните разговори с другарчетата. Остана в една стая и в кухнята, където свекървата я учеше да готви.

Сетне връхлетя „голямата смърт“. Тъй наричаха чумата.

Един ден намериха на двора няколко трупа на плъхове. Всички се завайкаха, а Амрит не знаеше защо. Много по-късно разбра — мъртвите гризачи са предвестниците на „голямата смърт“.

Подир една седмица се разболя мъжът й и умря. Само той, другите останаха незасегнати. Майка му преболедува, но оздравя.

Амрит не успя да си обясни много неща след това. Защо например строшиха червената й гривна? Отде можеше да знае, че тя беше знак на омъжена жена? Защо й обръснаха главата? Защо я омотаха изцяло в бяло? И това разбра късно — че значи траур.

Още по-късно проумя и защо смятат за щастливка онази жена, която си отиде от този свят преди съпруга си. Затуй, че е длъжна да се лиши от всякакви развлечения. От общуването с други хора, от празните приказки, от хубавите дрехи. Все едно монахиня, като тези от християнския манастир наблизо.

И все пак тук беше по-добре. На други места изгаряли вдовицата върху кладата на покойника…

Гласът на предсказателя скъса лентата на спомените:

— Това е първото… По-страшно е второто… Второто… Нарушеният закон на Ману… Искаш да се свържеш с мъж извън кастата ти… С парий…

Законът на Ману — неписан сборник от правила за поведението на кастите… За безпрекословното спазване на разделението им.

Тя неволно отвърна:

— Може да е парий, но — световноизвестен.

За другия това не звучеше убедително:

— Кастите са създадени от Брама. Париите не произхождат от него. Те са калта под нозете му… Всяко докосване до тях, даже пиенето на вода от един и същ извор, дори настъпването на сянката му е осквернение…

Забързаната кинематографска лента отново завладя съзнанието й.

Останали без издръжка след смъртта на мъжа й, бяха обречени на глад. Пратиха я да търси работа. И тя постъпи като тъкачка в текстилната фабрика, където беше работил съпругът й.

Работа като работа. Уморителна и досадна. Цял ден на крака притичваш от стан до стан, следиш качеството на плата, наглеждаш машините да не са се повредили, свързваш скъсаните нишки.

И все пак по-добре, отколкото отшелничеството на вдовица. Срещаш се с хора, разменяш някоя и друга дума със съседката, с надзирателя. Остава време и за поклюкарстване през закуската и почивката.

И главното — печелиш пари. Ти печелиш. Печелиш дори самочувствие. Престана да бръсне главата си, почна да се грижи за външността си. Реши да се отърве от белите дрехи. Купи си зелено сари от тези, дето ги носят момичетата. Като я видя така, свекърва й едва не припадна. Но се примири — нали Амрит ги хранеше?

Но предприятието фалира. И работниците му се озоваха на улицата.

Наложи се отново да си търси работа.

Дочу, че има място за доячка в института за производство на противозмийски серум. Поколеба се, но не за дълго. Не само защото в Индия всички хора по-малко се боят от змии, отколкото другаде по света, но и защото от дете беше свикнала с домашния си питон.

При проверката я одобриха. Имаше вярно око и бързи рефлекси. И усет за това. Преценяваше мигновено поведението на змията.

Постъпи на работа. Не тежка както във фабриката, но несъмнено по-опасна. Не позволяваше никакво отпускане, никаква небрежност.

С лявата ръка отклоняваш вниманието на опасното влечуго, а с дясната със светкавичен замах го хващаш зад главата, като натискаш отстрани челюстите да се отворят, масажираш жлезите и изцеждаш в чашката стичащата се по зъбите отрова. Не по-малко внимание се изисква и когато трябва да се върне „издоената“ гадина в сандъка, откъдето си я извадила. Защото по зъбите й все още остава достатъчно отрова, колкото да убие човек. Въпреки че до доячката винаги се намира инжекция с противозмийски серум.

Продължи да учи — все така вечер.

В лабораторията се запозна с доктор Рам Чандра, който беше дошъл да вземе конски серум за неговите опити.

Щом свърши работата си, той хвърли бегъл поглед към нея. Заприказва я. Уж да му обясни всичките манипулации, които извършва.

След два дни пак дойде. Трябваше му още кръвна плазма. Тогава се застоя при нея малко повечко.

Дойде трети път. Четвърти.

Колегите й взеха да подмятат, че напоследък нуждите му от серум пораснали необичайно.

Петия път дойде късно, тъкмо преди края на работния ден. Случайно и тръгна едновременно с нея. Случайно и двамата едновременно излязоха от института. Случайно пътищата им съвпадаха.

Оказа се, че имат желание да гледат един и същ филм.

Така започна дружбата им. Съвсем естествено.

Решиха да се оженят…

Гласът на гадателя отново я върна в действителността:

— Слушаш ли? И кажи вярно ли е, което ти говоря! Повярва ли, че чета в душата ти? Сега ще предскажа и бъдещето ти.

— Оставете ме! — махна тя с ръка.

— Не, не! Изслушай ме докрай! Защото виждам там страшни беди, които те очакват. Записани са от Предопределението. Да знаеш…

Тя губеше търпение:

— Не ме интересува!… При това, щом са предопределени, ще станат… И да знам, и да не знам…

Ясновидецът я прекъсна решително:

— Не… Щом си предупредена, можеш да се противопоставиш. Да заобиколиш… Да притъпиш удара…

Амрит нямаше време да слуша повече. Подкара велосипеда. И чу зад гърба си:

— Ако не го зарежеш, ако не се разделите, и то завинаги… Дори ни дума повече… Ще го сполети, него ще го сполети страшно зло… Това виждам аз — бял траур…

Догониха я последните му думи:

— Ману не прощава!

Пак й напомни суровия закон за разслоението. Тя не остана да чуе с какво още я заплашваше. След дълго криволичене из множеството, след спиране, изчакване и отново тръгване стигна до института на Рам Чандра.

Намери го в лабораторията му, залепил око в окуляра на микроскопа.

Той не стана да я посрещне, не прекъсна заниманието си, само махна с ръка за извинение да го изчака. Тя седна на съседното столче.

След не повече от две минути той се обърна. Стана, прегърна я.

Беше сух, изпечен, подчертано мургав, с очила заради вродено далекогледство, които правеха изразителните му очи да изглеждат още по-големи.

— Прощавай! — рече той. — Наблюдавах интересно делене на тъканна клетка… Не можех да прекъсна.

Амрит се отдели от него:

— Развълнувана съм… Един вещател ми предрече… Страшна беда ще те сполети…

Рам се усмихна:

— Вярваш на такива измамници!… Все още…

Тя отвърна замислена:

— Вярвам не на предсказанието, а на… Предупрежденията му.

— В смисъл?

— Моята каста няма да ми прости. И ме заплашва с това, което най ме засяга… Нещо, което се отнася до теб…

И отново се притисна към него:

— Направи нещо!… Пази се!

— Какво да направя? Да си купя револвер ли?

— Нещо…

Рам опита да се засмее ободрително:

— Ще си останат със заплахата. В днешна Индия законът на Ману не важи…

И добави:

— Не съм религиозен, знаеш. Но споделям основните правила на будизма. Едно от тях е несъпротивлението на злото. Насилието е зло. Борбата срещу него е също насилие. Значи пак зло. Да воювам срещу злото със зло, така ли?

Посетителката възрази неубедително:

— Как иначе?

— Как… С несъпротивление. Така прогонихме и англичаните… Тази самозащита е позната и в природата. Когато се сбият два вълка, този, който почувства, че е по-слаб, ляга и предлага на победителя оголения си врат, най-уязвимото място…

Но и така не я убеди напълно.

— При вълците може… Не при хората…