Петър Бобев
Възмездието на Кали (7) (Фантастично-приключенски роман)

Дъщерята на удушвача

Амрит Каур тъкмо излизаше за работа, когато телефонът я върна назад. Обаждаше се асистентът на Рам:

— Лабораторията е опожарена! А доктор Чандра е изчезнал!

Дъхът й спря:

— Как изчезнал? Къде е изчезнал?

Гласът измънка неуверено:

— Съседите видели как двама полицаи го отвели нанякъде с кола.

Тя едва можа да запита:

— Нещо друго? Повече подробности?

— Нищо… Само това… Няма я лабораторията… Няма го доктор Чандра…

С поставянето на слушалката Амрит изтича навън.

Как успя да се промъкне тъй бързо през обичайната навалица, не разбра. Опомни се пред полицейското управление.

Влетя вътре при началника.

— Къде е доктор Рам Чандра? Знаете ли?

Той я посрещна със скръстени ръце:

— Това се чудим и ние.

Тя избухна:

— Как така не знаете? Отвели са го униформени полицаи. Със служебна кола.

Началникът стана:

— Успокойте се, доколкото е възможно! Известно ни е само това, предполагам, което знаете и вие. Провеждаме разследване. Вече ни искат обяснение и от министерството… Освен журналистите…

Амрит сметна за уместно да спомене и за онова, което, изглежда, те не знаеха:

— Вчера ме заплашиха, че ще му се случи нещо лошо.

Полицаят се приведе, явно заинтригуван не от празно любопитство:

— Кой ви заплаши?

И тя му предаде подробно целия разговор с гадателя. Завърши така:

— Аз съм дъщеря на удушвач. Познавам целите им и знам как действат. Те следят за кастовата чистота. Тъкмо затова ме заплашиха.

— Искате да кажете?

Тя довърши мисълта му:

— Че това е тяхно дело… Да накажат и мен, и него…

Началникът си записа всичко в дневника.

— Сведенията ви са особено ценни. Повтарям, ще направим всичко по силите си.

И съвсем доверително й пошушна:

— Макар че и сред нас има техни уши.

Амрит излезе съвсем обезверена. Щом имат свои хора… Значи… Значи, няма да допуснат… Оставаше една-единствена възможност. Тя самата да се оправя! Ако тя не успее, не бива да разчита другиму!

Властта ще бъде натикана в глуха линия. Дори да има желание да успее, както личеше в началника.

Трябваше да действа сама! Имаше нещо предвид. Както спомена, беше дъщеря на удушвач, знаеше нещичко за похватите им.

Първо — налагаше се да се вмъкне в светинята им! В тяхното свърталище. Усетът й не я лъжеше. Знаеше как да проникне там. Да подслуша. И ако може…

Все още помнеше пътя. Още в родния си дом слушаше да казват: „Това дете не е добре!“ Защото й липсваше обичайното чувство за страх. По-право имаше го, но съвсем притъпено. Момичетата, щом видеха мишка или змия, изпадаха в ужас. А тя почваше да ги наблюдава и разучава с необяснимо за другите любопитство.

Като малолетна съпруга беше забелязала, че старият й мъж често се губи нощем. И една вечер го бе проследила с велосипед. Не от ревност, каква ревност у едно хлапе, още непознало любовта! Повече — от детско любопитство.

Така беше видяла как той пропълзя в едно подземие, чийто отвор сред джунглата беше затиснат със скален къс. Беше видяла и къде го натисна, за да се отмести. И да го пропусне.

С разтуптяно сърце го бе последвала.

Вътре беше тъмно, влажно и задушно. Тя бе внимавала да не изостава от него, като се бе възползвала от светлината на свещта му, която проникваше до нея. Бе отскачала много пъти, когато забележеше или усетеше пропълзяла змия, а там гъмжеше от змии, и скорпиони, и какви ли не гадини.

Най-сетне бяха достигнали края на тунела, залостен с подобен камък врата. Мъжът й бе отместил и него по същия начин.

Така Амрит бе надзърнала през пролуката. И бе видяла вътрешността на храма с каменните изваяния на животни и божества полуживотни. Бе изпитала чувството, което той трябваше да внушава на богомолците.

Бе видяла и струпаните стареи, прехласнати в злокобния обред. И осъдения.

Ужасена, тя бе побягнала обратно…

Това не се забравя, помни се цял живот.

Амрит този път нае такси, за да стигне по-скоро. Докато пътуваха, поглеждаше през прозореца навън.

Поле — от хоризонт до хоризонт, заето до последната педя земя с ниви и пасища. Пшеница, ориз, просо, ечемик, памук, юта, царевица, фъстъци, рицин, лен, пипер. И хора, плъзнали като мравуняк, които вършеха едновременно всички селски работи. Тук винаги е топло. Едни жънеха, други прекопаваха градините, трети оряха с рала, запрегнати с дългороги биволи, четвърти поливаха оризищата, като вадеха вода от напоителните канали с кожени чували.

И плантации с банани, ананаси, цитруси, захарна тръстика. После се ширна саваната — безбрежно тревисто море, сред което се издигаха като самотни островчета единични баняни с огромни корони, подпирани от врасналите в земята въздушни корени, придавайки им вид на отделни горички с многобройни стъбла. И разпръснати на китки на китки палми: финикови, арека, палмира с огромни ветрилоподобни листа. И други, и други.

Не след дълго поеха по черния път за храма. Когато достигнаха мястото, откъдето се отклоняваше пътечката за тайния проход, Амрит спря шофьора, плати и пое по нея. Лъхна я упойващият аромат на дървесина, на гнило, на безброй цветове. Врявата на макаките и орляците папагали почти я оглуши.

С навлизането навътре задушаващата влага нарастваше. Сякаш струеше отвред: от листната настилка върху почвата, от обраслите с мъхове и лишеи дънери, от въздушните корени на епифитите, от плътния листак, от който се отцеждаха излишните водни капки.

Не й остана време да забележи всичко в този величествен олтар на природата — тропическата гора, събрала в себе си сякаш цялата мощ на битието. Сега имаше друга задача — да издири позабравените знаци по скритите с нови папрати балвани, по израслите високо някогашни фиданки, по изгнилите вече счупени клонки. Най-добре я насочваха горските гиганти с дъсковидните корени. Като че ли само те не се бяха променили, само те не я оставяха да се заблуди.

Най-после го откри. Побърза да натисне блока там, където помнеше. И той плавно се отмести. Проходът зейна, едновременно примамващ и заплашителен.

Още невлязла, отвътре изпълзяха едра пепелянка и преследващата я по опашката кобра. Но Амрит се бе подготвила донякъде с високи обуща и електрическо фенерче, мушнато в джоба. Тя го включи и навлезе в подземието.

Едва сега при неговата светлина забеляза пълчищата змии, гущери, паяци и скорпиони. Но нямаше право да губи време, да прекъсва това, което бе решила.

Ето, най-сетне достигна края! Последно колебание. Но само за секунда. После натисна камъка врата, който се плъзна безшумно вдясно.

Амрит погледна в отвора. В миг видя всичко: танцуващите мъже с тризъбците и заплашително вирналия глава питон. И този, заради когото бе дошла. Изправен, дързък, готов за всяко изпитание. Рам Чандра!

Позна, гигантското влечуго беше раздразнено, вече вбесено от тропота на краката и дръжките на оръжията. Нямаше време! Трябваше да решава! Бързо, светкавично. Но как? Как?

Неочаквано зърна пчелния рояк под брадата на Брама и съобрази. Изскочи изненадващо, застана смело пред Божествения удушвач, между озъбената му глава и обречения. Не напразно бе прекарала цялото си детство с домашния питон. Някога бил див, после опитомен. Познаваше нрава му. Не току-тъй и сега работеше със змии. Не се плашеше от тях, предугаждаше поведението им.

Струпаните удушвачи не свариха да се опомнят от изумлението си. Прекъснаха танца си, сякаш се вцепениха по места.

Амрит простря ръка към зъбатите челюсти. Завъртя я в бавни кръгови движения. Огромната змия откъсна поглед от досегашната си жертва, вторачи го в изневиделица появилата се ръка. Очите й сякаш залепнаха за нея. Цялата глава покорно я последва. Завъртя се в унисон с нея. Не бяха нужни много, само няколко кръга. Питонът застана като вцепенен.

Така змиеукротителите „хипнотизират“ своите кобри, а после дори ги премятат върху раменете си. Галят ги, целуват ги.

Амрит съзнаваше, че не разполага с излишно време. Грабна подпрения до стената тризъбец и го протегна, изправена на пръсти. Ето, достигна рояка! С рязко дръпване го срина от опората му. Разлютените едри пчели се разлетяха с ядно жужене и се нахвърлиха върху всичко живо, което им се мернеше насреща.

Ужасени, стареите начело с гуру хукнаха да се спасяват навън, сподирени от бръмналия зад тях жилещ шлейф.

Нямаше повече време. Амрит хвана Рам за лакътя и го повлече, все още неопомнил се, към зейналия проход. Влезе и тя след него и залости изхода с подвижния камък.