Петър Бобев
Възмездието на Кали (10) (Фантастично-приключенски роман)

Бягство през джунглата

Амрит и Рам успяха да се измъкнат от подземието незабелязани. Разлютените пчели бяха забавили хайката, която иначе щеше да ги последва начаса. А не се съмняваха, че ще има преследване. Нямаше да ги изтърват. Опасни свидетели бяха. А удушвачите не търпят очевидци. Трябваше колкото може по-скоро да се отдалечат от заплашителната близост на скалния храм. Колкото може по-скоро!

А това съвсем не беше лесно. Трудно се напредва из екваториалната гора дори с обикновен ход, а при тичане това се превръща в изтезание. Опадалата шума бе разстлана в неравен, но достатъчно дебел слой, влажен и хлъзгав, в който нозете им затъваха, сякаш газеха в пръхкави снежни навеи. Дъсковидните корени и падналите клони ги препъваха, а лианите се омотаваха около главите и телата им.

Но те не спираха. Отнасяше се за живота им. Падаха, ставаха и пак забързваха.

Понякога пред краката им изпърхваше фазан или дива кокошка, пресрещаше ги със съскаща глава змия, пробягваше уплашен варан, изгрухтяваше стреснат глиган, стрелваше се антилопа.

Макар и с очила, ученият пръв видя увисналата от клона бяла опашка. Пантера! Естествено, не спряха. Само я заобиколиха.

Дори глиганите, дори вълците, дори леопардите не бяха тъй страшни като удушвачите. Но това, виж, беше различно! И двамата едновременно чуха и обърнаха погледи назад, в търсене на път за отстъпление. През гората минаваше някакво голямо животно, което кършеше дънерите и ревеше оглушително. Все едно ураган!

Не го дочакаха, а по плетивото на лианите се изкатериха като маймуни на най-близката разкривена смокиня. Едва успели да се сместят сред възлестите й клони, съгледаха изтичалия под тях слон, който тръбеше пронизително със заплашително размахвания хобот. Единият му бивник беше преполовен.

Бегълците се спотаиха в укритието си с надеждата, че няма да ги усети. За беда ги усети. Закова се на място точно под тях, протегна хобот дано успее да ги достигне. И тъй като това не му се удаде, освирепя. Натисна с чело стъблото, което се заклати под напора му, но все пак не се прекърши. Устоя.

Рам и Амрит се вцепениха от страх. Такъв бяс не бяха виждали. Не само сред питомните слонове. Не бяха чували за такъв и сред дивите. Отде да знаят, че зъбът отново бе почнал да го боли — тъй както боли зъб.

Дебелокожият гигант сега се скиташе из гората сам, обиден и унижен, измъчван до полуда от болка. И само диреше кому да излее насъбраната злоба. Намерил бе и нямаше намерение да ги остави. Затъпка на място. Зарева още по-настървено.

Колко ли време бе вилнял? Най-сетне се поукроти. Замлъкна. Ала не си отиде. Остана да пази, да ги дебне отдолу.

Двамата нямаха избор. Знаеха, че вече трябваше да се намират надалеч, по-далеч от преследвачите, а бяха принудени да стоят безпомощни в такава заплашителна близост с враговете. Притихнаха съвсем, да не го дразнят.

Но и мълчанието не помогна. Дебелокожият не изоставяше обсадата си.

Доктор Чандра се замисли гласно. Какво друго му оставаше?

— Мечтаем за несъпротивление на злото. А то. И сега пак с насилие…

— Какво насилие?

— Пчелите — твоето оръжие!

— А как иначе щях да те измъкна?

— Така е… Как?…

Млъкнаха пак, заслушани в пръхтенето на слона на три метра под тях.

След малко ученият отново проговори:

— Мечтаех… Като не е принуден да убива, за да се храни, човекът ще стане, трябва да стане по-човечен… А то…

— А то?

— Убеден съм в еволюцията: космична, химична, биологична, техническа. Следва, трябва да следва — етична.

Амрит не отговори. Загрижена повече за това, което ги очакваше занапред.

Той се доизказа:

— Човечеството ще преуспява. Ще регулира раждаемостта, ще произвежда толкова блага, колкото са му нужни, ще отпадне най-голямото днешно зло — вещоманията. Всеки иска да владее всяка вещ: дом, вила, мебелировка, автомобил, яхта, дори частен самолет, телевизор, мобифон, телефон, домофон и още, и още. И завижда на този, който вече се е сдобил с тях. А завистта ражда омразата. Омразата пък е първопричината за насилието.

Тя слушаше. А той не спираше:

— Незадоволените стремежи раждат страданието. Преминаването в Нирвана изисква отказ от тях. Но не Нирвана след смъртта, а тук на земята. Буда значи „Просветление“. Всеки сам е длъжен да го постигне. Хомо етикус ще задоволява поравно всички потребности на всеки човек. Хомо етикус ще укроти ламтежа си. Когато Диоген видял момчето, което пиело вода от шепа, захвърлил канчето си като ненужно.

Мечтаеше на глас:

— Тогава вече ще сме успели да се преборим с всички болести, дори с рака и атеросклерозата… Задоволил всичките си желания, то се знае, без излишества, преодолял лакомията си за „още и още“, хомо етикус ще намери Нирвана приживе… Вярвам… Ще ми се да е така…

Счупеният бивен пак избоботи. Зъбоболът бе станал непоносим. Прекъсна размислите на мечтателя, който изчака малко, колкото онзи отдолу да попритихне, и продължи:

— Мъдрувам си за несъпротива. А какво правим ние, какво правя аз?

— Защо пък ти?

— Защото, щом научих от теб за гадателя, вместо да се въздържа, направих презапис от компютъра си на цялата документация и депозирах касетата в трезора на банката. За по-сигурно. С нареждане, в случай че изчезна, тя да бъде предадена на института.

Амрит стисна ръката му:

— Чудесно! Значи засега загубата е само материална.

Той смръщи вежди:

— Но не малка…

Неочаквано живата грамада под тях разпери уши, вирна хобот, смукна шумно въздух. Слонът беше усетил нещо. Какво ли?

Обсадените на дървото се ослушаха. Доловиха далечно кучешко джафкане, което бързо се засилваше. Скоро доловиха и човешки говор. Кой друг — само потерята. Тях диреха. Затова — и куче.

Лаят приближаваше. Счупения бивен настръхна. Запристъпва отново напред-назад с вирнат хобот, готов да протръби заплахата си. Същинска скала от страдание и злост.

Ето, кучето изскочи между дънерите. Усетило слона, то притихна в ловджийска стойка. Разколебано. Ала не за дълго. Внезапно се озъби злобно и се хвърли в атака. Нападна живото препятствие, което бе стъпило тъкмо върху дирите, които то проследяваше. Чувството за дълг, тъй присъщо на рода му, го бе накарало да забрави стократното надмощие на оказалия се насреща му непредвиден противник.

Слонът не очакваше такава наглост от едно мъниче! Само протегна хобота, към който се бе метнало гончето, и го сграбчи. Сетне, все едно нищо, го тръшна на земята и стъпи с единия крак върху му. Толкова!

Удушвачите се опомниха, но късно. Опитаха се да спасят кучето си. Извадиха оръжията. Проехтяха няколко безредни изстрели. Едни рикошираха в дебелата кожа, други, два-три, само го одраскаха. На такъв лов не се ходи с пистолети.

И без това озверял от болка, Счупения бивен озверя съвсем. Изрева и се втурна напред. Докопа онзи, който се оказа на пътя му, вирна го във въздуха, след което със замах го запокити настрана. Нещастникът не стана повече. Слонът не го и погледна, а се спусна подир пръсналата се тълпа.

За минута хайката и гонителят й изчезнаха в гората. Утихна и гълчавата им.

Бездейни зрители досега, изумени от разигралата се пред очите им драма, двамата бегълци стояха слисани. Потресени. Ала слисването им скоро премина. На негово място изплува все още неосъзнато доволство.

Всичко се бе развило така, както не бяха и мечтали. Потерята беше разбита, главният им враг, кучето — мъртво под тях. Без неговата помощ вече не биха могли да ги открият.

Това правеше допустима надеждата им за спасение, която доскоро им се струваше, макар и да не го признаваха гласно, недостижима.

— Май вече можем да слизаме? — зададе въпроса повече на себе си ученият.

Без да отговори, Амрит се свлече по лианата. Стъпи на земята, изчака го да слезе и той, след което двамата продължиха пътя си, то се знае — в противоположната посока на тази, в която бяха поели удушвачите.

Сепна ги заплашително съскане. Неволно се отдръпнаха.

Амрит се опомни първа:

— Трябва да ме уволнят! — разсмя се тя. — Аз, змиедоячката за пример, да се уплаша от такава гадинка…

Доктор Рам Чандра също се бе окопитил. Опасността беше фалшива. В гъстата папрат се бе навил като пожарен маркуч един мрежест питон.

Амрит каза това, което и той си бе помислил:

— Безобиден! Само ни предупреждава да не се завираме повече до гнездото му.

И Рам го знаеше — тези влечуги мътят сами яйцата си като птиците, не ги оставят да се излюпят сами от топлината на гниещата шума.

Съобразиха се с предупреждението му. Поеха отново.

Скоро забелязаха как шумнатият покрив над главите им взе да се снишава, да слиза все по-надолу, докато накрая направо легна на земята. Изчезнаха стъблата, сякаш потънаха, останаха само корените. Гъсталак, почти непроходим, през който криволичеше само пътечката им, отъпкана навярно от слонове и носорози.

И напреде им лъсна реката, отразила в ослепителна жарава слънчевия блясък. А точно пред тях, върху напуканата тиня — няколко крокодила, по-точно гавиала с тънки, източени морди. Огромни чудовища четири-пет човешки ръста дълги, но безопасни за човека. Верни на природата си, те побягнаха, понесли тежките си туловища върху късите крака, и се гмурнаха във водата.

Необузданата зеленина наоколо сякаш кипеше. Най-отгоре развяваха перестите си ветрила кичестите палми. Израслият като дървета бамбук и дървовидните папрати опитваха да ги достигнат и надминат. Отдолу, размесени в неразличима маса, протягаха сочни вейки хибискуси и смокини, сред които се открояваха широките нацепени листа на дивите банани. И всичко — оплетено с ротангови и други лиани, с нацъфтели ароматни орхидеи. Под тях показваха разкошните си канички капани непентесите, около които се въртяха неблагоразумни мухи и бръмбари.

Джунглата е тясна за неукротимия живот. Нагазили в плитчината върху кокилестите си корени, панданусите дават вид, че искат да завоюват цялата вода. Но ги спират остролистните камъши — сякаш непроходима ливада от слонска трева. В лъсналите пролуки между тях цъфтят бели лилии, по чиито плоски листа пробягват дългопръсти водни фазанчета, издигат върху дългите си дръжки розови главици тъй възпяваните от поетите лотоси.

Наблизо нямаше други водни птици, навярно подплашени от влечугите. Ятата им пъстрееха като многоцветни облачета нагоре срещу течението, неразличими от далечината и леката пара над водата. Долиташе приглушен само звънливият им хор, също слят и неразличим.

Доктор Рам Чандра се спря възхитен. Рядко напускаше лабораторията си и сега очарователната природна картина го бе зашеметила. Не можа да сдържи въздишката си:

— Все едно Раят на християните, все едно нашата Нирвана! Толкова красота! И покой!

В близост до тях бяха останали само пет-шест патици, които от време на време вирваха опашки, за да ровят с човки из плиткото дъно.

Внезапно едната изкряка. Изпляска с криле. Ала не свари да се вдигне във въздуха. От водата се стрелна дългата тънка муцуна на гавиал, ще речеш гигантски пинсет, и я отмъкна в дълбокото.

Ученият сгърчи чело:

— Прелест и кръвожадност! На едно място, слети, неразделни. Уви, съвсем далеч от Нирвана!

— Така е създаден светът! — сви устни Амрит.

Той поклати глава:

— Мечтаех си човекът да коригира своята майка природата. Изглежда непостижима мечта! Дори ако моето откритие успее, останалите живи твари, поне дивите, ще продължават да се подчиняват на основния природен закон — за взаимното изяждане.

Техните разсъждения, съвсем не на място тук, сред буйството на джунглата, бяха прекъснати от избухналата врява в клоните. Маймуни, пауни, папагали — една оглушителна олелия, към която прибавиха своя крясък и разлетелите се водни птици.

Двамата бегълци обърнаха погледи нататък и видяха излезлия на брега звяр. Познаха го начаса — Призрака на джунглата! Дори и те в своето уединение бяха слушали за него.

Неволно отстъпиха назад, изтръпнали. И все така неволно се хванаха за ръце, да си дадат взаимно смелост.

— Не, само това не! — промълви с пресъхнали устни Рам. — Всеки хищник инстинктивно преследва бягащия.

Знаеше го и Амрит. Закова се неподвижна, макар и с разлудувано сърце.

Видя ги и тигърът. Настръхна озъбен. Пое към тях на три лапи. Но спря.

Какво ли го разколеба? Защо не бяга тази плячка? Може би…

— Само с лице към него! — прошепна Рам. — Не се обръщай!

Не беше ловец, но го знаеше. Този звяр не напада отпред, да речем, като лъва. Той дебне да се метне отзад.

Постепенно самообладанието му се възвръщаше.

— Поначало той избягва човека. Твърде рядко се съобщава за човекоядци.

— Отде да знаем — Амрит се усмихна кисело — какъв имаме насреща?

Намеренията на неочаквания им враг съвсем не изглеждаха миролюбиви.

Отново тръгна насреща им. Изрева…