Петър Бобев
Възмездието на Кали (11) (Фантастично-приключенски роман)

Сприхавият бивол

Карлос Гонсалес и двамата му стражи — Чанд и Рабиндра, минаха напряко към гаража. Да спестят време.

Обикновена пътека през джунглата. Отстрани — колонада от дънери с различен ръст, омотани в лиани, непрекъснато разкъсвани от преминаващите хора и животни.

Мълчаха и тримата, всеки обладан от своите грижи. Вглъбени в онова, което им предстоеше. Забравили, че все пак се намират сред дивата природа — с нейните изненади и заплахи.

Затова нападението на Сприхавия ги завари съвсем неподготвени. Старият бивол самотник връхлетя изневиделица с наведена застрашително глава, с кръвясали от злоба очи, измършавял, с изпъкнали ребра и настръхнал като скалист зъбер гръбнак. Побеснял, готов да помете всичко живо, което му се изпречи. Стихия от злост към целия свят.

Неочаквали такава среща, изумени, хората не успяха да съобразят начаса. Забравиха оръжията си. Пък и си даваха сметка, че сега те са безполезни — някакви си пистолетчета срещу брониран с дебели рога череп и кожа, по-яка от гьон. Не им остана време и да се отдръпнат. Сприхавия налетя върху Рабиндра. Подхвана го с рогата си, подобни на лира на великан. Те разпраха корема му, после го подхвърлиха настрани вече труп. Оръжието падна от ръката му, преди да даде един изстрел.

Това не го задоволи. Втурна се и срещу Чанд. Наведе чело. Не успя да довърши замисъла си. Попречи му Карлос.

Гаучото неочаквано се бе пробудил у него. (Не се забравят преживяванията на младини.) Така се бе оформил като човек, като гаучо. От сутрин до вечер и цяла нощ все с добитъка.

За да катурнеше набелязаното за дамгосване говедо, той издебваше сгоден момент да е в удобна стойка, когато повдига задния си крак да направи крачка, хващаше го за опашката и го дръпваше настрана. Изгубило равновесие, животното се катурваше на хълбок и почваше да подритва с крака, напълно обезсилено. Тогава ковачът сядаше отгоре му и притисваше клеймото. Но това е къде-къде по-лесно. Трудно е да се стигне до там, това, което прави гаучото — повалянето. Там са нужни сила и сръчност.

Както се вижда, това не бе забравил Карлос Гонсалес. Насреща си имаше едно говедо, едно огромно говедо. Огромно, но мършаво. Безсъмнено изгубило предишната си мощ.

Някогашният гаучо докопа нападателя за опашката и издебнал удобния момент, я дръпна настрани. Колкото и да беше голям и силен, биволът не устоя на тази подла хватка. Строполи се на земята с безпомощно размахани копита.

Предоволен, че въпреки напълняването и застаряването не е забравил всичките си умения, Карлос грабна изтървания пистолет на Рабиндра.

Насочи го към най-уязвимото място, което познаваше добре, и натисна спусъка.

Втори изстрел не беше нужен. Сприхавия трепна, изпъна нозе. Подритна във въздуха. И се отпусна безжизнен.

Стрелецът се изправи с гордо изражение на лицето. Пак беше победил. Все победител.

Видя проснатия на земята Чанд, който се гърчеше сред локва кръв с разпрани гърди.

— Помощ! — изхриптя той. — Помощ!

Доскорошният му арестант сякаш не го чу, сякаш не го и забеляза. Имаше по-голяма грижа от ролята на „милостивия самарянин“. Самото Провидение му беше изпратило дивия бик. Нима щеше да се откаже от шанса, който му предлагаше това?

Без да се обръща, продължи в първоначалната посока. Но съобрази. Ако беше чула изстрела, насам щеше да се юрне цялата хайка. Затова свърна встрани, нагази в гъсталака.

Беше ловувал и в други гори. Но винаги — без особено удоволствие. Предпочиташе полето. Тези дънери колони, тези дъсковидни корени подпори, тези плетеници от лиани го потискаха. Приличаха му на затвор, на решетка на гигантска тюрма.

И този листен потон над главата му — ще речеш чудовищна пряспа от шума, която всеки миг можеше да се сгромоляса отгоре му. И да го затрупа в зелената си непрогледност.

Той си оставаше гаучо, роден и израсъл в пампасите. Обичаше равнината. Нейната безкрайност, просторът й, който не спираше погледа и полета на мисълта, му напомняха, че е свободен човек, с неограничавани от нищо възможности, и широтата, която му позволяваше да открие навреме всяка заплаха и да се подготви за срещата с нея.

А тук?

Кой впрочем съска в бухналата папрат? Змия ли, или безобидна горска котка? Кой се спотайва зад подобния на стобор плосък корен отсреща — тигър или кротка антилопа, несварила навреме да избяга? Кой реве в шумака над главата му — маймунски самец или дебнеща пантера?

Всичко му беше чуждо и непознато, а това значи заплашително. Не както при сафарито от „трона“ върху слона и професионалния ловец до рамото. Дори миризмата, която лъха в спарения въздух. В родната селва ухае на ванилия, тук — на индийско орехче. Приятен, наистина, но чужд аромат. Там, в равнината познаваше всички зверове, изучил бе привичките им. Наричаха ги по навик зверове, но безопасни за човека. И оцелотът, и гривестият вълк, и храстовото куче. Дори пумата, възвеличавана от народа като леоне — лъв, всъщност му се струваше като голямо кротко коте. Кротка и игрива. Почти не закача домашните животни, а за нападения над хора изобщо не бе чувал.

А тук? Тук само за човекоядци говореха. И тигри, и леопарди. А и тревопасните, без да са месоядни: слонове, носорози, биволи — все страхотии.

Какво го накара да вдигне нагоре поглед? Зърна една увиснала бяла опашка. Вторачи се. Разпозна я с мъка сред листака — пантера. Дали дебнеше него, или той случайно се бе озовал под засадата й и в следващия миг тя щеше да се стовари отгоре му? Дочу и нервното й покашляне. Слушал бе, че това означава, че ще нападне.

Без да се замисля дълго, тъкмо това беше силата му — да атакува пръв, Карлос вдигна пистолета. Натисна спусъка. Стори му се, че дори чу удара на куршума в тялото й. Но, изглежда, не бе улучил. Бялата опашка скочи на земята и се скри зад дървесната колонада. Такава жизненост — издръжлива като истинска котка!

Беглецът нямаше защо да се бави. Ако му хрумнеше, хищникът можеше да го нападне, където пожелае, не само тук. Забърза отново в набелязаната посока, впрочем, без да знае къде ще го отведе. Най-важното беше да се движи, да се отдалечи колкото е възможно повече от зловещото удушваческо сборище. Хлъзгаше се в мократа шума, спъваше се в падналите клони и щръкналите корени, понякога падаше. Но тутакси ставаше, за да продължи пътя си.

Така и не усети кога го бяха наобиколили преследвачите. Видя ги в полукръг пред себе си с насочени пистолети. Начело със Сипаничавия. Всички все още подпухнали от ужилванията, но не по-малко настървени.

Ашок Кумар, или гуру, беше чул изстрела, с който уби бивола. И бе повел част от останалите в храма заговорници да провери какво се е случило. Така бе намерил агонизиращия Чанд, който бе успял да ги насочи с няколко едва чути думи накъде е поел пленникът им. Потерята навярно щеше да продължи по пътя към гаража и да го изгуби, ако не бе чула стрелбата по пантерата.

Карлос прецени ситуацията начаса. Всяка съпротива изглеждаше излишна. Затова прибра обратно в джоба си изваденото вече оръжие. Дори му хрумна да се пошегува, както смяташе, че му подобава:

— Имали сме щастието да се срещнем пак.

Сипаничавия също опита да се усмихне. Но усмивката му излезе различна, повече такава, каквато си беше — злорада гримаса.

— Е, драги! Вярно е, доживяхме и тази среща. Кали не изпуска това, което й се полага.

И понеже пленникът мълчеше, зашеметен от вероломството на Съдбата, добави:

— Имаме уговорка. За телефона.

И зае обвинителен израз:

— Да зарежеш умиращ човек! За да отърваваш кожата си. Как не те е срам!

Карлос отвърна дръзко. Друго не му оставаше:

— А вие, мистър Кумар, как бихте постъпили?

Гуру не отговори. Направи се, че не го чу.

Тогава видяха излезлия от гората Шипара — Сянката на гуру. Изподран от шиповете на лианите и храстите, изнемощял, с подгъващи се нозе, задъхан до задушаване.

— Помощ! — промълви той с последно усилие. — Помогнете и на останалите!

— Къде са те? — запита, вече съвсем разтревожен, Сипаничавия.

На езика хинди Сянката обясни, доколкото силите му позволяваха, как бяха следвали дирята на двамата грешници, как ги бе пресрещнал побеснелият слон, който беше убил кучето им и бе разпръснал цялата хайка. И сега Шипара не беше в състояние да каже кой къде е.

Гуру нареди на двамина да го отведат до светилището, а той с останалите се отби от пътя за гаража и ги поведе към пътеката на другите бегълци.

— Предстои ни по-важна работа! Ще свършим първо нея, а сетне ще ходим към телефона. Надявам се, че този път не ще ти се удаде да избягаш.

Нагазиха отново по мъчителния път през девствената гора. С гъстата дънерна колонада. С бодливите лиани. С опасните змии и сухоземни пиявици. Без повече приказки. Неразговорливи. Забързани.

Срещнаха още трима от хората на Шипара. Взеха ги със себе си. Макар и омаломощени, все щяха да бъдат полезни. Ако не с друго, то поне с това, че знаеха пътя.

Най-сетне, издраскани и те, с раздрани дрехи, достигнаха полесражението със слона. При идването им се пръсна глутница чакали, които вече бяха захванали да се гощават с мъртвото куче. Без да се бавят, хванаха пътеката, по която би трябвало да е минала догонваната двойка.