Петър Бобев
Възмездието на Кали (14) (Фантастично-приключенски роман)

Възмездието на Кали

Тримата обречени стояха вцепенени от ужас с опрени гърбове в стената.

Амрит се опомни първа. С простряна напред ръка, изкрещя от радост:

— Но тя… Тя не е опасна…

— Как така? — изфъфли с пресъхнали устни Карлос Гонсалес. — Не е опасна?… Кралицата на кобрите!…

Амрит продължаваше да сочи с треперещи от вълнение пръсти:

— Погледнете устата й!… Погледнете де!

Едва тогава двамата мъже забелязаха, че между челюстите й виси опашката и част от тялото на друга змия, нагълтана до половината.

Амрит не можеше да сдържа ликуването си:

— Налапала е бяла очиларка, поне два метра дълга. И не може да я глътне наведнъж… За наше щастие…

Въздъхна с облекчение и ученият:

— Кралицата на кобрите… Затова… Храни се със змии… Най-често кобри… Затуй е кралица…

Амрит добави:

— Ще си я дояжда навярно още няколко часа… Залъкът й се е оказал не за нейната уста.

От радост подскочи като малко момиче:

— Имали сме късмет.

Карлос съобрази начаса:

— Тогава да не губим време! Да се измъкваме оттук, преди да са се върнали онези диваци удушвачите…

Рам не възрази.

— Прав сте… Трябва!… Но как?…

Отговорът на Карлос, свикнал да съобразява при всяко непредвидено обстоятелство, беше готов:

— Много просто… Един ще стъпи върху гърба на другия… Така ще се залови за ръба на ямата… Ще се изкатери, после ще пусне клон… И ще изтегли останалите.

Това изглеждаше най-приемливо.

Кралската змия, макар и обезвредена, настъпваше към тях с бавни извивки на дебелото си туловище. Дори не можеше да съска със запушената си уста, ала не ги изпускаше от светещите си в зелени отблясъци зли очи.

Близостта й беше непоносима.

— Кой ще се качи пръв? — запита Рам.

Другият и този път имаше готов отговор:

— Най-лека е мис… Мис…

— Каур — помогна му тя.

Светското му възпитание, макар и късно добито, надделя:

— Впрочем, не сме се представили един на друг… Аз се казвам Карлос Гонсалес.

Нямаше защо да се крие. Този, който не биваше да го знае — Ашок Кумар, вече го знаеше… Дано да му е натрошил кокалите бесният слон!

И допълни:

— Бизнесмен. От Аржентина.

Въпреки че не смяташе момента за най-подходящ за етикеция, Рам Чандра каза и своето име.

Карлос Гонсалес едва сдържа възклицанието си. Доктор Рам Чандра! Изобретателят! За чието погубване беше платил толкова пари. А той все още беше жив, редом до него. Непонятни са прищевките на съдбата! Паднал му бе на сгода — време беше да се отърве от него! Още тук! Незабавно скрои план.

Без да ги пита, подложи гърба си.

— Моите рамене са по-яки, както виждам. Ще я вдигна по-нависоко.

Не им оставаше много време за умуване.

Гигантската кобра вдъхваше несдържан трепет в душите им, макар и обезоръжена.

— Хайде, мис!

Рам й помогна да стъпи върху плещите на бившия гаучо, след което тя се залови за скалистия перваз и се прехвърли горе.

Досами нея лежеше изтърваният от змиеукротителя клон, с който бе опитвал да раздразни чудовището. Тя го спусна в дупката.

— Рам, хващай се!

Той посегна да хване долния му край. Ала другият го спря.

— Не, драги докторе! Не така!

— А как?

— Че знам ли какво може да ви хрумне… В такива случаи решава жребият. Нека той покаже!

Рам Чандра нямаше търпение. Защото, докато Амрит беше сама горе, можеше някой от удушвачите да се върне. Можеше да се върне и сипаничавият гуру.

— Добре, но бързо!

Някогашният гаучо се наведе, взе едно камъче от земята.

— Комуто се падне пълната ръка, ще излезе пръв!

— Добре, добре!

Карлос дръпна ръцете си зад гърба и нагласи камъчето. После ги протегна напред със свити пестници:

— Избирайте!

Рам посочи дясната ръка. Карлос разпери пръстите си. Празна!

— Губите!

Ученият беше свикнал с неуспеха. Поначало не се осланяше на късмета. Дори не можеше да допусне, че съперникът му съвсем не по джентълменски беше пуснал незабележимо камъчето на земята и че и двете му ръце бяха празни, все губещи.

— Излизайте! По-скоро!

Дори му помогна да се изкатери.

Едва стъпил горе, Карлос захвърли надалеч клона, с който Амрит го бе изтеглила. С внезапно променен глас заповяда.

— Долу! Веднага долу! В ямата!

Тя гледаше слисана. Какво му стана?

— В ямата! — изкрещя той. — Чувате ли?

И преди тя да разбере, я блъсна долу. Видял всичко, Рам я пое в ръце.

Двамата се изправиха в пълно недоумение до стената, пред продължаващата да настъпва, макар и засега безопасна змия.

Карлос се огледа. На петдесетина крачки видя това, което търсеше — един труп на смазан от Счупения бивен удушвач. И до него — наганът му!

Револвер — това му трябваше сега! Щеше да застреля и двамата! Бизнесът му не позволяваше да остави жив изобретателя. А жената беше опасна свидетелка, която също нямаше право да живее.

Забърза нататък.

Не предвиди едно — Сипаничавия.

При нападението на слона Ашок Кумар бе успял да се покатери на най-близкото дърво. И сега се спусна на земята. Препречи пътя му с насочено дуло. С вдигнат предпазител.

— Назад! — изръмжа той. — Назад в дупката!

Карлос се слиса. Тъкмо това не бе очаквал. А нямаше обичай да отстъпва.

Ашок го приближи, уверен в превъзходството си и посегна да го блъсне.

— Веднага! В…

Не довърши.

С удесеторени сили от обхваналия го ужас Карлос скочи напред, с отсечен замах изби оръжието от ръката му и замахна с юмрук. Врагът му избегна удара. С пъргавината на диво животно се метна напред и вкопчи в гърлото му коравите си пръсти. Пръсти на удушвач!

Но и другият не мислеше да се предава и тъй безславно да се раздели с живота. И той имаше сили и воля за борба. Полузадушен, успя да сграбчи нападателя си през кръста. И да натисне. Та да пречупи, ако може, гръбнака му.

Не успя да го пречупи, но го катурна на земята. Двете преплетени тела се завъргаляха в сухата шума като два диви звяра. Ту единият отгоре, ту другият. Натискаха, ритаха, хапеха, блъскаха с лакти. Ту единият отгоре, ту другият.

Карлос усещаше, че повече не ще издържи. Гърлото му хърхореше, задушено. Ала не се предаваше. От някогашните побоища с гаучосите му бе останал някакъв спомен.

Удар в корема! Под лъжичката! Онзи се присви. Карлос се възползва от това мигновено отпускане. Извъртя се отгоре му и когато усети коляното си върху адамовата му ябълка, натисна с все сила. И усети. Усети как изпращя хрущялът на гръкляна му. Усети как захърка задушеното гърло.

Нов напор! И още един! И още… Продължи да удря с коляното и след като неприятелят му вече бе отслабил хватката си. И след като бяха омекнали всичките му мускули.

Победителят най-сетне осъзна какво бе станало. Сипаничавия беше мъртъв! Убил го бе той, Карлос Гонсалес. Бизнесменът, джентълменът.

Изправи се залитащ. Не само от изтощение. И от нещо друго… Нещо, което не искаше, което не можеше да възприеме. В краката му лежеше проснат като дрипа страшният гуру. Удушен! Един удушен удушвач. Убиецът му би трябвало да тържествува. Пак победител! А не можеше. Трепереше цял. Беше лишил от живот човек! Убиец! Физически убиец! Като наемниците… Наистина беше давал нареждания да премахнат някого, който му пречеше много. Но отдалеч, лично той не беше убивал. Само едно задраскване в черния списък. А то било страшно — ти да бъдеш физическият извършител. Физически извършител!

Потресен, заотстъпва назад. По-далеч от мъртвия… който го гледаше, сякаш заплашително, с изцъклените си безжизнени очи. Още по-далеч! По-далеч…

Мерна как, възползвала се от свирепия двубой, Амрит Каур се измъкваше от цистерната. Щеше да изтегли и годеника си. Да се измъкнат!

А не опита да попречи — най-важното беше това, че е убиец.

Не видя, само усети как върху гърба му се срина някакво тежко тяло, същинска скала от мускули, нокти и зъби. Как тези зъби се впиха във врата му. Чу как изпращяха натрошените прешлени. В предсмъртния си ужас зърна дерящата плътта му лапа с кафяви ивици. Призрака на джунглата!

За частица от секундата помисли това.

Възмездието на Кали!

И толкова…