Петър Бобев
Възмездието на Кали (13) (Фантастично-приключенски роман)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2023)
Допълнителна корекция
Karel (2023)

Издание:

Автор: Петър Бобев

Заглавие: Възмездието на Кали; Диадемата на орангутана

Издание: първо (не е указано)

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

Редактор: Мирослава Бенковска

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Ани Бобева

Коректор: Валя Калчева

ISBN: 978-954-398-372-8; 954-398-372-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17507

История

  1. — Добавяне

Жалкият властелин

Призрака на джунглата се обърна да види дали е преследван чак когато достигна отсрещния бряг. Хората бяха изчезнали. Значи нямаше защо да бяга повече.

Навън беше страшен пек. Затова не излезе на брега, ами потърси по-спокойно място за онова, което му хрумна. Намери го в панданусовия храсталак. Навря се сред кокилестите му корени. За всеки случай, на по-сигурно.

Подсъзнателно в душата му почваше да се прокрадва съмнение в собственото му всемогъщество.

Натопи се във водата, като остави само главата над повърхността. Приготви се за обичайната си всекидневна баня. Отпусна се с доволно мъркане като огромна котка в предчувствие на насладата от хладината.

Този път очакваното блаженство не го споходи. От влагата кракът го загложди още по-жестоко. А и гладът застърга корема му по-мъчително. Поколеба се дали да остане още в приятната баня, или да се надигне, за да потърси храна.

Тогава на стотина метра надолу по течението видя рибар, седнал на дървено скеле, проточил нозе във водата. А до него — един корморан с халка на шията. Човекът го побутна с ръка и птицата се гмурна в реката. След по-малко от минута изплува, подскочи и пусна уловената риба в ръката на стопанина си, който я прибра в кошница до него.

Ясно за какво била халката! Да не глътне плячката си.

После отново се гмурна. Отново изплува и втора риба тупна в кошницата.

Но странно! Както седеше, лицето на рибаря би трябвало да бъде обърнато към реката. А то? А то — към гората!

Куцият тигър примираше от глад. Отсреща на скелето имаше месо. Достатъчно не само за едно засищане, а и за две и повече. Оставаше му само да пропълзи през шубрака, докато се озове зад него. И да скочи… Такъв беше обичаят му — атакуваше откъм гърба. А къде беше гърбът на този? Там, където трябваше да се намира, имаше лице, което гледаше направо, спокойно и безстрастно.

Разсъдливостта му не достигаше — в природата не му се бе случвало подобно нещо — там и главата, и гърбът са си на местата.

Отде можеше да допусне, че това беше малка човешка хитрина — поставена на тила маска именно за такъв случай — рибарят да е спокоен, че докато ловува, хищник няма да му връхлети изотзад.

Не дръзна и Белия. Колеба се дълго — да рискува ли? Не се осмели — ококорените очи на тила го смущаваха.

Звярът накрая заотстъпва безшумно, припомнил си, че тези двукраки същества са опасни. Че гърмят, че невидимите им нокти като мълнии поразяват отдалеч, причинявайки дълбоки рани.

Трябваше да търси по-достъпна плячка! Предвидливостта — обичайното обяснение на необичайната интуиция — го поведе обратно.

Не бе забравил натежалия корем на Тъпорогата. Дали вече се бе отелила? Той толкова обичаше крехкото месце на новородено носорогче! Белия преплува реката обратно и пое по слонската пътека нататък, накъдето го водеше усетът му или — безпогрешният инстинкт…

Но виж, това не можеше да пропусне! На малката поляна пасеше познатата му антилопа нилгау. Огладнелият хищник се запромъква тихо срещу неуловимия вятър откъм гърба й с надежда да се приближи достатъчно, незабелязан. Но не, забелязан беше. Видя как с обърнатата леко глава жертвата му го следи с крайчеца на окото си. Той прибави още няколко крачки, но вече разколебан в успеха си. И когато я приближи на разстояние един тигърски скок, тя тръгна. Но не както друг път ужасена, а спокойно и самоуверено. Не побягна, само отстъпи. И отново спря. Даже не прекъсна пашата си, като само не го изпускаше от поглед. Пъстрият ловец продължи, антилопата също се отмести, колкото да запази нужната дистанция и пак спря.

Белия най-сетне проумя безсмислието на действията си. Тази, която смяташе за сигурна плячка, по някакъв начин бе осъзнала недъга му. И като че ли се гавреше с него. А той не понасяше подигравката.

Нямаше какво да стори, заряза я. Недоволен, обиден, гневен. Пак пое нататък, накъдето бе тръгнал. Забеляза, че не само тя, и другите тревопасни се държаха като нея. Не се втурваха презглава да се спасяват при неговото приближаване, а само се отдалечаваха на разумно разстояние, додето той се махнеше. Направо му се надсмиваха. Очевидно цялата джунгла вече беше предупредена за сполетялата го беда. А как? Най-вероятно със същия усет, с който той преценяваше кое животно от стадото е най-изнемощяло, та да избере тъкмо него, а не съседа му. Вече не се опитваше да ги дебне. Отминаваше ги с гневна гримаса и заплашително изръмжаване. И толкова…

Зърна и Бялата опашка, която опитваше една от многото си ловни хитрини. Скрита в папратта, надаваше зов като елен и почваше да се оглежда дали няма да се приближи някоя подмамена кошута. Друг път отстъпваше. Сега като че ли не го забеляза. Остана на мястото си, без дори да напусне засадата си. Призрака на джунглата (всъщност какъв призрак, куц призрак) не спря. Отмина я.

Най-сетне, верен на вътрешното си чувство, дочу очакваните звуци. Нежно скимтене! И гърлесто, гальовно грухтене. Ето ги — Тъпорогата и малкото й, което едва се държеше на крачетата си и се мъчеше да достигне корема на майка си, за да бозае.

Премалял от глад, при вида на крехката жива мръвка тигърът пренебрегна обичайната си предпазливост. Забрави да провери откъде духа вятърът.

Зорката майка, превърната на слух и обоняние, веднага го усети. Трепереща от страх пред безбройните опасности, които заплашваха безпомощната й рожба, тя не съобрази добре, не прецени коя заплаха е по-голяма. Усетила бе зловонието на стръвника. Това й стигаше! Изсумтя, освирепяла от тревога за детето си, и се втурна срещу наследствения враг.

Белия не устоя при този необуздан налет. Отскочи назад, доколкото му позволяваше раната, и хукна да се спасява. Осъзна начаса. Куцайки, не можеше да се избави от гнева на бронираната грамада. Кракът му беше болен, но съобразителността му още не го бе изоставила. Видял насреща си огромния фикус с високите три метра дъсковидни корени, той прецени мигновено и се шмугна в пролуката между два корена, толкова тясна, колкото само той да се свре там.

Огромната му преследвачка опита да се намъкне подире му. Не й се удаде — много малко се оказа за нейното туловище укритието му. Ала не отстъпи. Продължи да се блъска в яката преграда и да ръмжи заканително. А доскорошният властелин на джунглата, напъхал се като мишка в дупката си, бе настръхнал от страх така, както никога преди в живота си.

Въпреки беса си Тъпорогата разбра какво става зад гърба й. Обърна се рязко и тозчас се втурна обратно. Защото бе видяла глутницата хиени, които се бяха възползвали от свадата й с тигъра и бяха връхлетели стръвно, по обичая си, върху детето й.

Те не удържаха на устрема й. Зарязаха наченатото угощение.

Майката се изправи над рожбата си, готова на всичко, но уви, вече над трупче!

Призрака не пропусна и това. Измъкна се заднишком от укритието си и търти по обратния път, пред угрозата от освирепялата майка, изгубил всякаква охота за ядене.

Най-сетне се поуспокои. Не го преследваха. Можеше да си поеме дъх. Чул друго ядовито грухтене, погледна нататък. И между дървесната колонада зърна глиган, който беше уловил змия. Отровна.

Глиганът не се плашеше от змии, умееше да ги побеждава с пъргавина и разсъдливост. Пък и сланината му спираше проникването на отровата в кръвта му. Змия — змия! Нали е месо?

Белия връхлетя нататък. Разчиташе, че прасето ще се уплаши и ще изостави улова си. Само една хапка — но все пак месо! Наистина, уплаши се, ала не го изостави. Отнесе го със себе си. Изчезна в гората.

Още по-гладен, още по-обезнадежден, Призрака пое отново. Но накъде? Всичко му бягаше. Вече всички се подиграваха с него. Дори маймуните. И преди това крещяха подире му. И преди това го замеряха с клечки, ама все от високите корони, съвсем недостижими. Сега, почувствали се безнаказани, вдигаха врявата си, като подскачаха по най-долните клони, кажи-речи над носа му.

Неусетно той се примири и с това. Даже не се опитваше да изръмжи. Вървеше, все едно не съществуваха. Но успя да долови вика на пауна. Ала не обикновения сигнал към съседите за приближаването на опасния хищник, а друг, различен — предсмъртен вик. Повече не му трябваше. Тозчас се насочи нататък. И видя лисицата, която беше удушила едрата птица. Белия понечи да връхлети както друг път отгоре й. Не успя. Ловджийката побягна, само че без да пуска плячката си. Макар и тежка, повлече я подире си, захапана за шията. Слаба беше, но достатъчно бърза, за да не позволи на нападателя да я настигне. Накрая преследвачът я заряза, убеден в безсмислието на тази безполезна гонитба.

По-право предпочете друго. По пътеката премина чарда настръхнали биволи. Не би им обърнал внимание, ако не беше забелязал сред стадото едва тътрещо се малаче. Навярно болно! Изтощено докрай! Нямаше да издържи дълго. Усетът на кръвника не го подвеждаше — скоро щеше да падне. И възрастните, щат не щат, щяха да го изоставят. В стадото няма място за слабите, за негодните в живота. Не вървяха бързо. Белия, макар и хром, успяваше да не изостава. И той не преставаше да ги следва. По едно време се досети, че вече не чува стъпките им и куркането на коремите им. Ала не изостави следите им. Миризмата им му стигаше да не ги загуби.

Опита да избърза, та да ги настигне. И тогава те връхлетяха изневиделица отзаде му — десетина рунтави грамади, само сила и бяс, навели към земята грубите си наглед недодялани главища, въоръжени с двуметрови рога. Едва сега улисаният в гонитбата звяр си даде сметка, че е забравил противния им навик да се отбиват изненадващо встрани, да правят завой като дъга, за да се озоват зад гърба на доскорошния си преследвач. Трябваше да се откаже и от това угощение! За да опази собствената кожа!

И добре че неотдавнашният тайфун беше съборил доста дървета, та подплашеният хищник успя да се изкатери с невероятни усилия на здравите си крака по един повален дънер и така да се спаси от ровещата с копита, настръхнала и мучаща черна лавина.

Стадото явно нямаше време да чака. Пое отново по пътя си, който трябваше да го отведе по неговите си биволски задачи.

Разтреперан, Призрака слезе отново, по-право се свлече на земята. Почти под носа му профуча охранен варан. Тигърът замахна с ноктеста лапа. Обикновено не би пропуснал. Сега пропусна. И огромният гущер се стрелна като зелена мълния по най-близкия дънер. Отърва се.

Белия достигна реката. Все с някаква надежда. Добър плувец беше, умееше да лови и риба. Щеше да опита и сега. Във водата недъгавият крак не му пречеше толкова.

Но това, виж, заслужаваше. Без да го усети, едра костенурка изплува от водата и се провлече по нацепената тиня. Той се метна отгоре й. Преобърна я по гръб, за да откърти по-уязвимата й коремна черупка.

Уви, пак неудача! Без да забележи, улисан да се справи с яката броня, не забеляза изпълзелия от реката крокодил, който тозчас захапа улова му. Тигърът не мислеше да я отстъпи без борба. Запъна се, придърпа я към брега. Единият — към сушата, другият — към водата.

Накрая пак куцият не устоя. Огромното влечуго ведно с костенурката го повлече към дълбокото и той, волю-неволю, трябваше да изостави плячката си.

Огорчен, засрамен, отчаян, се измъкна към гората. Просна се върху гнилата шума, задъхан, почти без сили. Както лежеше, зърна бързащия да се свре в шубрака обикновен гущер. Сега му се удаде да го затисне. Начаса го налапа жив, усети дори как продължава да мърда в стомаха му.

Но какво представляваше една такава мръвчица за глада на едрия звяр? Трошичка! Но, изглежда, вече щеше да се задоволява и с трошички! Почваше да осъзнава това, налагаше му се да се примири! Ето, например това! Докопа с нокти подскачащата наблизо жаба. Лапна и нея. Видя едър скакалец. Хвана го само с език, глътна и него. Още един, и още един. Няма що, налагаше се да яде! Каквото и да е! Само да е живо, да се движи. Да не е трева! Но както беше прегладнял, струваше му се, че ще опре и до нея.

А това? По-голяма мръвка. Но опасна! Пред муцуната му премина на късите си крачета бодливо свинче. Съзнаваше преимуществото си, затова не бързаше.

Доскорошният Призрак задебна. Опасно наистина, но все пак месо! Приготви се да го задържи с лапа. Добре че се позабави. Бодливецът внезапно вирна иглите си — не игли, ами направо шишове, затрака предупредително с тях и рязко подскочи заднишком, премерил се с тях в муцуната му.

Белия мигновено изгуби всяка охота. Веднъж се бе опитал да хване такова животинче. И се бе набол болезнено. За щастие съвсем леко, но въпреки това няколко дни лежа в реката, след като измъкна със зъби счупения шип, докато лапата заздравее.

Не бе забравил урока. Щеше да го помни цял живот. Предпочете скакалците. Заряза свинчето. Този път хвана бръмбар носорог, който бе имал непредвидливостта да кацне тъкмо пред устата му. Наистина рогчето поодраска езика и глътката му, но все пак успя да премине през хранопровода. Не го засити, то се знае, само възбуди още повече апетита му. Стомахът му се заусуква още по-мъчително.

Стори му се, че една шумка на земята мръдна особено. Отмести я и налапа едра бяла личинка. Продължи да рови дано открие и друга.

Няма що, трябваше да се задоволява и с това! А все не можеше да се примири. Принуден беше да търси нещо по-голямо, подходящо за неговия глад. И щеше да търси! Гладът, най-лошият съветник, му го налагаше.

Тръгна. С подгъващи се от изтощение нозе…