Яна Телер
Нищо (8)

VIII

В кабинета по биология имаше шест неща, които си струваше да разгледаш: скелет, който наричахме Господин Хансен, половин човек с органи, които се вадеха, плакат върху стената с женски детеродни органи, леко напукан човешки череп, който обозначавахме като Приятелката на Хамлет, една препарирана невестулка и змията във формалдехид. От тях определено най-интересна бе змията във формалдехид и затова хрумването на Малката Ингрид си беше направо блестящо.

Хенрик не беше съгласен.

Не на последно място защото змията бе кобра и баща му беше вложил в нея много време, дълга кореспонденция и безкрайни увещания, докато я осигури за училищната колекция. Другото интересно при змията беше, че бе отблъскваща и направо те побиваха тръпки, ако я погледнеш. С праисторическата си шарка и застъпващите се люспи тя лежеше, нагъната на безкрайна спирала, на дъното на стъкленицата, беше извила настървено врат и бе вдигнала глава, сякаш се канеше всеки момент да блъвне изпод розовите си като плът съскащи зъби отрова, която на мига ще те парализира.

Никой не се и докосваше по своя воля до стъкленицата.

Освен ако не получеше поне десет крони.

Хенрик твърдеше глупаво и вироглаво, че змията във формалдехид няма какво да търси върху купчината смисъл. Все пак помогна малко това, че в междучасието Хюсеин вдигна стъкленицата със змията над главата на Хенрик (десетте крони ги плати Оле) и се закани да я разбие в черепа му, ако той не я сложи върху купчината.

Останалите също настояхме нетърпеливо да го направи незабавно. Трябваше да приключим с това, за да запушим веднъж завинаги устата на Пиер Антон. Сливите вече бяха узрели и сега той плюеше по нас лепкави костилки, докато крещеше:

— Какво си въобразявате, момичета, с тия ваши срещи, по които ходите? — провикна се той сутринта, когато аз минавах, хваната за ръка с Рике-Урсула, покрай „Теринг“ 25. — Първо се влюбвате, после тръгвате по срещи, след това пък преставате да сте влюбени и късате.

— Млъквай, Пиер Антон — ревна с все сила Рике-Урсула.

Сигурно се почувства много жегната, защото тъкмо обсъждахме Ян-Йохан и цялата тази история с чувствата, които все не можехме да проумеем и да обуздаем.

Пиер Антон се засмя и продължи по-мило:

— И това продължава отново и отново, докато не ви писне и не решите, че единствен и неповторим е онзи, който по една случайност се е озовал най-близо до вас. Вятър работа!

— Млъквай де, чу ли! — извиках и аз и хукнах.

Не ходех по срещи и нямах представа кого ще предпочета, ако се наложи да избирам бързо, но наистина ми се искаше скоро да го направя. Нямах никакво намерение да допускам Пиер Антон да ми провали любовта още преди тя да е започнала.

Ние с Рике-Урсула продължихме да тичаме чак до училището, не помнехме някога и двете да сме били едновременно толкова вкиснати. Не се поободрих дори когато Хубавата Роза ни напомни, че навремето Пиер Антон е излизал половин месец със Софи и че двамата дори са се целували, преди да скъсат, а после Софи се е срещала със Себастиан и Пиер Антон се е хванал с Лаура.

Тази история ми дойде в повече. Само потвърждаваше онова, което бе казал и Пиер Антон.

Не знам кога точно Хенрик е улучил момента и е измъкнал от кабинета по биология змията, нито как е успял да я пренесе в дъскорезницата, без да го забележат. Знам само, че Денис и Рикард са му помогнали и че когато те вдигнаха стъкленицата и я сложиха върху купчината, змията се загъна гнусно, все едно е жива.

На хамстера Оскар Малък също не му хареса.

Той зацвърча жално и се сви в най-далечния ъгъл на клетката, а Герда се разплака и каза да увият стъкленицата с вестници, за да не ни се налага на всички да гледаме змията.

Но от цвърченето на Оскар Малък тя придоби още по-голям смисъл, затова не се съгласихме да бъде опакована.

Вместо това се извърнахме с очакване към Хенрик.