Яна Телер
Нищо (20)

XX

— Виждали сме го и преди — ревна Пиер Антон и от устата му под тъмносинята шапка на мразовит бял облак излезе дъхът му. — Сега това е в новините и цял свят гледа Теринг. След месец Теринг ще бъде забравен и светът ще гледа друго.

Пиер Антон се изплю презрително на тротоара, но не уцели никого.

Нито с плюнката, нито с думите си.

— О, я млъквай — кресна му високомерно в отговор Ян-Йохан. — Просто завиждаш, и толкоз.

— Просто завиждаш! Просто завиждаш! — заповтаряхме и ние като победоносно ехо.

Бяхме прочути и нищо не можеше да ни обезсърчи.

Нищо не можеше да ни обезсърчи, защото бяхме прочути.

Това се случи в деня, след като дойдоха и от първия британски вестник, и не ни вълнуваше особено, че Пиер Антон не иска да е част от смисъла и славата. Беше ни все тая. Чудо голямо, да не идва в старата дъскорезница, щом не иска.

Чудо голямо, чудо голямо, чудо голямо!

Чудо голямо и че някои в Теринг и в пресата в страната и чужбина бяха против нас и смисъла на купчината смисъл, защото онези, които ни подкрепяха, ставаха все повече и повече. А толкова много хора нямаше как да грешат.

Много! Още повече! Истината!

И това стана още по-очевидно, когато ни поканиха в Атланта, за да участваме в телевизионно предаване, излъчвано не само в САЩ, но и в цял свят.

Всички в Теринг обсъждаха само едно: дали да ни разрешат да ходим в Америка. Онези, които не приемаха смисъла на купчината и новопридобитата ни слава, бяха категорично против: в никакъв случай не бивало да ни пускат да пътуваме в чужбина и да излагаме пред цял свят и себе си, и Теринг, и тях. Така и така положението не било никак розово. Останалите жители на Теринг се гордееха с поканата, с нас и със смисъла, защото никога дотогава никой не бе обръщал такова внимание на града.

Повечето подкрепяха смисъла.

Въпреки това ни забраниха да заминем.

Колкото повече хора ни подкрепяха, толкова повече причини виждаха те да бдят над нас и купчината смисъл. Каквото и да говорели от телевизионната станция, никой не можел да бъде сигурен какво точно ще ни се случи там, от другата страна на Атлантическия океан.

Това ни натъжаваше. Но не особено. Фактът, че хората се чувстваха длъжни да бдят над нас, ни правеше още по-значими. Поне така си мислехме ние.

Докато не отидохме отново на „Теринг“ 25.

Беше понеделник сутринта, бе мрачно, студено и ветровито и не ни беше особено приятно да ходим на училище, добре че беше смисълът, който още засенчваше математиката, датския, немския, историята, биологията и всичко скучно в Теринг. Вървяхме с Рике-Урсула, Герда и Госпожа Вернер и както се бяхме навели, за да се предпазим от вятъра, обсъждахме дали сме достатъчно значими, та водещата на телевизионното предаване в Щатите да се вдигне и да дойде в Теринг, щом ние не можем да отидем при нея.

Госпожа Вернер бе повече от убеден.

— Bien sur^[1] — кимна той. — Bien sur, че ще дойде.

И аз мислех, че е сигурно, но още преди да сме обсъдили къде в Теринг е най-добре да запишат предаването и какво да облечем, бяхме прекъснати от Пиер Антон.

— Ха! — провикна се той така, че въпреки вятъра го чухме горе от клона на дървото. — Дрън-дрън, не ви пускали да заминете, защото се притеснявали за сигурността ви. Ха-ха! — засмя се той състрадателно. — Колко според вас ще спечели Теринг, ако се вдигнете и отидете при онези журналисти и фотографи, вместо те да дойдат тук, да напълнят хотела и всички празни стаи, а също така да се хранят, да купуват бира, шоколад и цигари, да дават обувките си за поправка и така нататък. Ха-ха! Колко сте тъпи!

Пиер Антон размаха шапката си на вятъра, така че и тя се превърна в част от смеха му.

— Най-добре се смее, който се смее последен — кресна на свой ред Рике-Урсула. — Само почакай и ще видиш. Щом смисълът не може да отиде при телевизионната програма, телевизионната програма ще дойде при смисъла!

— Да бе, да — прихна пак Пиер Антон. — Който се смее последен, се смее най-добре.

И после се засмя толкова силно, че прозвуча повече от убедително.

Ха-ха! Хо-хо! Прав съм!

Не знам дали Пиер Антон е бил наясно за какво говори, или просто е налучквал, но се оказа прав.

Така и не се появихме по телевизията пред САЩ и целия свят, нищо че сега бяхме важни и толкова значими — водещата на предаването се оказа по-важна и дори по-значима. И нямаше време да идва в Теринг и да разговаря с нас тук.

Това вече само по себе си беше лошо.

Още по-лошото бе, че пося в мен неприятното подозрение, че Пиер Антон е разбрал следното: че смисълът е нещо относително и оттам безсмислено.

Не казах на никого за подозренията си.

Страхувах се от Софи, но не бе само това. Беше приятно да си обгърнат от слава, от вярата в смисъла и не исках да ги напускам, защото извън тях имаше само нищо. Затова продължих да се разхождам и да си придавам важности, сякаш наистина бях намерила смисъла и нямах никакви съмнения.

Беше доста лесно да се преструвам. Със сигурност още имаше много хора, които бяха против нас, но самата разпаленост на битката около смисъла на купчината смисъл вече показваше, че въпросът е от изключително значение. И щом нещо е от значение, то има смисъл, а ако е от изключително значение, това ще рече, че има изключителен смисъл.

Само дето се съмнявах мъничко.

Съвсем мъничко. Още по-мъничко. Нищо.

Спечелихме битката за смисъла и у дома, и в световния печат.

Странното бе, че накрая усетихме победата си като поражение.