Яна Телер
Нищо (7)

VII

Герда не беше особено изобретателна и само каза, че Майкен трябва да даде телескопа си. Всички знаехме, че тя е вложила в него две години и всичките си спестявания и стига да няма облаци, всяка вечер наблюдава звездите, защото смята да става астрофизик. Въпреки това изборът ни разочарова.

Оказа се обаче, че Майкен е по-склонна да рискува.

Не й се наложи да умува дълго: обърна се право към Фредерик и каза:

— Националният флаг на Дания.

Фредерик сякаш се смали: стана по-слаб и дребен, изчерви се и заклати яростно глава.

Беше с кестенява коса и кафяви очи и винаги ходеше облечен в бяла риза и син панталон с ръбове, които другите момчета правеха всичко възможно да намачкат. И той като родителите си, които бяха женени, а не разведени, и никога нямаше да се разведат, вярваше в Дания и в кралското семейство и му беше забранено да играе с Хюсеин.

Твърдеше, че гордият ни флаг, гордият флаг на Дания, бил спуснат от небесата през хиляда двеста и не знам коя си година, та датският крал да надделее над врага в Латвия. Не беше в състояние да обясни какво е търсел датският крал в Латвия, но и да знаеше, това едва ли щеше да му помогне.

При всички положения, нас не ни вълнуваха никакви крале и Латвии.

— Датския флаг, датския флаг, донеси ни, Фредерик, датския флаг.

Песента не беше особено интересна, но ние я пеехме отново и отново и се забавлявахме страхотно. Ала най-забавен беше ужасът върху лицето на Фредерик.

В градината на малката червена къща, където Фредерик живееше с женените си и неразведени родители, се издигаше най-високият в Теринг пилон. Датският флаг се вееше на него от изгрев до залез-слънце всяка неделя, а също по специални поводи, например рождения ден на кралицата и на самия Фредерик^[1] и обичайните празници. В семейството на Фредерик бе задължение и привилегия на мъжа да вдига флага и тъй като Фредерик бе отпразнувал наскоро четиринайсетия си рожден ден, той се бе съгласил гордо да поеме от баща си и задължението, и привилегията.

От само себе си се разбираше, че Фредерик няма никакво намерение да ни дава флага. Ние обаче бяхме непреклонни и безпощадни и на другия ден датският флаг зае мястото си върху купчината смисъл.

Запяхме националния химн и стояхме мирно, докато Фредерик привързваше червено-белия символ за железния прът, който Ян-Йохан бе намерил в другия край на дъскорезницата и който сега бе забит здраво насред купчината.

Отблизо датският флаг беше много по-голям, отколкото когато се вееше горе на пилона, и аз се посмутих от цялото начинание — ами историята, ами нацията! Тези неща обаче не притесняваха другите и когато се замислих за смисъла, си дадох сметка, че Майкен е улучила право в целта: с датския флаг отгоре купчината смисъл приличаше много повече на нещо.

Нещо. Много. Смисъл!

И през ум не ни беше минавало, че и Фредерик може да е гадняр. Но той се издигна значително в очите ни, когато поиска дневника на Госпожа Вернер.

Госпожа Вернер беше… как ли да се изразя? Ами, Госпожа Вернер.

А дневникът на Госпожа Вернер наистина си беше нещо много специално, бе с тъмна кожена подвързия и старателно запълнени страници, тънки като оризова хартия, само че много по-хубава.

Госпожа Вернер започна да ахка и да охка, не можело да даде дневника, дори закърши ръце по начин, който ние, момичетата, после се опитахме да повторим — направо щяхме да се пукнем от смях.

Това не помогна.

Дневникът беше сложен на купчината смисъл, пък било то и без ключето, което Фредерик бе забравил да поиска, затова ни падна в очите точно толкова бързо, колкото и се беше издигнал.

Госпожа Вернер оповести носово и доста снизходително, че след като сме добавили дневника, купчината смисъл е достигнала съвсем ново niveau — умираше си да употребява думи, които са дошли от френския и които ние, останалите, не разбирахме. Каквото и да означаваше това niveau, именно заради него Госпожа Вернер се извини на Анна-Ли, задето ще й се наложи да даде акта си за осиновяване.

Въпреки че беше датчанка, Анна-Ли всъщност бе корейка и от двете си семейства познаваше само датското. Никога не казваше и дума, никога не се месеше в нищо, ако някой я заговореше, само премигваше и забиваше поглед в земята. И сега си замълча. Вместо нея възнегодува Рике-Урсула:

— Това не се брои, Вернер. Актът за осиновяване е като акта за раждане. Няма как да го дадеш.

— Е, ужасно съжалявам — възрази възмутен Госпожа Вернер. — Дневникът е моят живот. Щом той може да бъде пожертван върху купчината, там може да отиде и един акт за осиновяване. Нали идеята беше купчината да има смисъл?

— Не по този начин — отговори Рике-Урсула, като заклати глава, така че шестте й сини плитки се разлетяха във въздуха.

Госпожа Вернер пак настоя вежливо, а ние наистина не знаехме как да го опровергаем, затова продължихме да стоим там и да умуваме какво да правим.

Точно тогава, за наше изумление, Анна-Ли се разприказва:

— Няма значение — подхвана тя. — По-точно, има огромно значение. Но нали точно такъв беше замисълът? Иначе купчината смисъл се обезсмисля напълно и ще излезе, че Пиер Антон е прав и всичко е безсмислено.

Анна-Ли беше права.

Актът за осиновяване бе добавен отгоре върху купчината и когато Анна-Ли заяви, че Малката Ингрид трябва да донесе новите си патерици, не възрази никой.

Налагаше се Малката Ингрид да използва старите.

Ставаше все по-забавно с този смисъл, а въодушевлението ни беше безгранично, когато Малката Ингрид прошепна най-невъзмутимо, че Хенрик трябва да донесе змията във формалдехид.