Яна Телер
Нищо (21)

XXI

Всичко се нареди благодарение на един голям нюйоркски музей. Наричаха го със странно съкращение, което звучеше така, сякаш малко дете не може да го произнесе правилно. Но колкото и смешно да беше името му, той сложи веднъж завинаги точка на ожесточените препирни, като предложи за купчината смисъл три и половина милиона долара.

Изведнъж всички научиха, че купчината смисъл е изкуство и че ще го отрече само непосветен невежа. Дори художественият критик от най-големия местен вестник би отбой и заяви, че е разгледал по-внимателно купчината и тя наистина е почти гениална творба, свеждаща се до съвсем новаторско и самобитно тълкуване на смисъла на живота. Първия път — пишеше той — бил видял произведението само отпред.

Помислихме си, че три и половина милиона долара си звучи като доста пари, но не бяхме в състояние да преценим колко всъщност са. Чрез адвоката, когото наехме да ни представлява, все пак настояхме, че купчината смисъл струва три милиона и шестстотин хиляди долара — доводът ни беше, че човек никога не трябва да продава нещо за сума, по-малка, отколкото може да получи. Всъщност накрая поискахме три милиона и шестстотин хиляди долара, за да имаме достатъчно да платим и на църквата за Исус върху палисандровия кръст, който вече бе в такова състояние, че не можеше да бъде върнат.

Музеят прие и сделката беше сключена.

Единственото, за което оставаше да се разберем, бе датата, когато ще вземат купчината смисъл.

При всички положения, имаше много документи, разрешителни и други неща, които трябваше да се уредят, преди купчината да бъде изнесена от страната. В същото време обаче въпреки необичайно студената пролет нещата в купчината, които подлежаха на разваляне, от ден на ден се разваляха все повече. Накрая музеят се спря на осми април, след четири и половина седмици. После служителите на музея и адвокатите, а заедно с тях и журналистите от световните и от нашите национални всекидневници си тръгнаха от Теринг. Теринг изведнъж си стана такъв, какъвто е бил винаги.

Скучен. По-скучен. Най-скучен.

Беше много странно.

Бяхме намерили значението, а оттам и смисъла на всичко. Какви ли не спецове се впуснаха да обясняват колко грандиозна е купчината смисъл. Един американски музей плащаше за нея милиони долари. А никой вече не я смяташе за интересна. Бяхме направо смаяни.

Купчината или беше смисълът, или не беше смисълът. А щом всички бяха единодушни, че именно тя е смисълът, просто нямаше как да престане да бъде смисълът. Или имаше?

Ходехме и се прибирахме от училище, а нямаше нито една камера, нито един журналист. Отбивахме се и в старата дъскорезница. Купчината смисъл не се беше променила (изобщо не личеше, че тленните останки на малкия Емил са били извадени от ковчега с напуканата му боя и са били прехвърлени в друг, нов, който след това бе заровен и сега се напукваше — също като първия). Нищо не се бе променило и това, че купчината изглеждаше по-малка, вероятно бе зрителна измама. Нали така?

Истината обаче беше, че януари заедно с цялата ни слава и значението, дошло с нея, най-неочаквано изчезна през първата седмица на март.

Пиер Антон се забавляваше.

— Смисълът си е смисъл. Затова, ако наистина го бяхте открили, той пак щеше да си е там. И журналистите от световните медии още щяха да са тук и да се опитват да разберат какво точно сте намерили. А тях ги няма, затова, каквото и да сте намерили, то не е било смисълът, защото смисъл няма!

Опитахме се да не му обръщаме внимание, вирехме носове и се държахме високомерно, бяхме нещо и някой.

В началото ни се получаваше толкова добре, че за малко да си повярваме сами. Донякъде помогна и това, че изчетохме отново всички изрезки от вестници и изгледахме всички интервюта, взети от телевизиите от най-различни държави и записани от родителите ни. Не след дълго обаче всички изрезки започнаха да избледняват, интервютата се превърнаха в уморени комедии, а Пиер Антон продължаваше да си се забавлява сам.

Един по един ни обзеха съмнения.

Един. Двама. Всички без един.

Това си беше предателство, но ние не го признавахме един пред друг. Ала си личеше: усмивките ни изчезнаха и бяха заменени от маски точно като маските, които носят възрастните, а от това се видя пределно ясно, че може би наистина няма много неща, които наистина са важни.

От нас само Софи се държеше. Накрая именно бледото й лице и пламналите очи ни спираха да не се откажем.

И да признаем, че Пиер Антон е прав.