Яна Телер
Нищо (23)

XXIII

Стана внезапно, въпреки че, замислехме ли се, си давахме сметка, че от известно време е имало признаци. Случваше се Софи да си стои мирно и кротко с нас в дъскорезницата. А после ни в клин, ни в ръкав да хукне, да започне да си удря главата в стълбовете, да рита стърготини по купчината смисъл, да се опитва да се покатери на нея и сигурно щеше да я събори, ако Оле и Големия Ханс не я хващаха и не я стискаха здраво.

 

 

Оставаше един ден, докато хората от музея дойдат, за да опаковат купчината смисъл, и тогава смисълът — или каквото бе останало от него — щеше да напусне завинаги Теринг.

— Смисълът не е техен, смисълът си е наш — изкрещя Софи и чак тогава се сетихме, че за пръв път от шест дни казва нещо.

— Ние им го продадохме!

— Не можем да продадем смисъла! — заудря Софи с юмрук Оле по гърдите и стомаха и аз видях, че го боли.

Тогава Големия Ханс я хвана за ръцете и ги изви зад гърба й — сега вече я болеше Софи.

Знаех, че е права.

Смисълът не е нещо, което можеш да продадеш. Или го има, или го няма. Това, че бяхме продали купчината смисъл, я бе лишило от смисъл. Ако изобщо е имала смисъл де. Но аз не се замислих за това, защото ако още от самото начало не е имало смисъл, излизаше, че е права не Софи, а Пиер Антон.

— Направихме точно това, няма какво да го обсъждаме сега — кресна в отговор Оле направо вбесен и аз разбрах как и той е осъзнал, че не е трябвало да постъпваме така.

— Но в такъв случай тя няма никакъв смисъл — извика Софи.

— О, я стига, Софи. На кой му пука за купчината — кресна Големия Ханс, а аз си помислих, че с парите от музея той винаги може да си купи нов велосипед, по-хубав от неоновожълтия бегач.

Наистина, защо изобщо да му пука?

— Ако купчината няма смисъл, излиза, че Пиер Антон е прав и нищо няма смисъл — продължи Софи. — Нищо!

— Престани, Софи — кресна Герда.

— Да, млъквай вече, Софи — каза Ян-Йохан.

— Млъквай, Софи — запригласяха Елиз, Хюсеин, Рике-Урсула, Свети Кай и всички останали.

Но Софи нямаше намерение да млъква. Къде ти! Разкрещя се още по-високо.

— Нищо! — пищеше тя. — Нищо! Нищо! Нищо!

Нищо! Нищо!…

Пищеше и пищеше. Пищеше толкова силно и пронизително, че ни заболяха ушите. Но най-лошото бе, че с писъците й всичко сякаш се разпадна. Сякаш купчината смисъл, а заедно с нея и всичко останало вече наистина нямаха никакъв смисъл.

Пролетта, лятото, есента, зимата, радостта, болката, любовта, омразата, раждането, животът, смъртта.

Беше все едно.

Все. Едно. Нищо.

Проумях го не само аз.

И щом го проумяхме, в нас сякаш се всели самият дявол.

Хюсеин се нахвърли на Рике-Урсула, задето го бе накарала да даде молитвеното килимче. Големия Ханс изрита Хюсеин, за да му го върне за велосипеда. Елиз одраска Оле и го ухапа с все сила, после пък Рике-Урсула удари Елиз, а Софи започна да скубе Големия Ханс, докато в ръцете й не останаха големи кичури. Ян-Йохан се спусна към Софи и я замлати с юмруци. Към него се присъедини Свети Кай, защото пак на Софи й беше хрумнало за Исус и палисандровия кръст. Фредерик зашлеви Майкен по лицето и не след дълго те се затъркаляха в стърготините, но после Майкен се отскубна, понеже Госпожа Вернер изрита Фредерик в ребрата. Майкен пък се спусна към Герда, докато Госпожа Вернер бе проснат на земята от Анна-Ли точно когато Малката Ингрид я млатна с една от патериците си по главата, а Хенрик грабна другата и просна Малката Ингрид на пода.

Това бе всичко, което видях, защото Герда ми скочи изотзад, повали ме и двете се затъркаляхме из стърготините, между другите. Юмруците улучваха право в целта — необучени, но силни. Скубех Герда, тя мен също. После хвана обицата ми и я задърпа така, че се разпищях от болка. Беше много учудена, че седи там и държи обицата ми, и това ми позволи да я изтикам и да скоча на крака. Хванах се за ухото, по него имаше лепкава топла кръв. В хаоса от боричкащи се тела зърнах още кръв, кръв, която течеше от лицата на съучениците ми и малко по малко обагряше стърготините и циментовия под отдолу.

Сякаш искахме да се изтребим един друг.

Веднага разбрах, че трябва да отида и да доведа Пиер Антон.

Успях да изритам и да се отскубна от хватката на Герда, която ме стискаше за прасците. Промуших се през навалицата, изчезнах през вратата и хукнах по пътя.

Тичах колкото ми крака държат.

Тичах, както никога дотогава. Задъхах се, усетих как ме пробожда в хълбоците, гърлото и краката ме боляха, но продължавах да тичам. Не знаех какво ще кажа на Пиер Антон, за да го накарам да се върне заедно с мен в дъскорезницата. Знаех само, че той трябва да дойде на всяка цена.

 

 

Пиер Антон седеше на клона си и гледаше невиждащо към нищото.

Видях още отдалеч пуловера му — синееше се сред нежнозелените пъпки. Тичах, докато стигнах при дървото, после спрях като закована на тротоара и в началото не можех да кажа и дума, можех само да кашлям, да се давя и да се опитвам да си поема въздух, който все не искаше и не искаше да запълни белите ми дробове. Пиер Антон загледа усилията ми учуден и развеселен.

— На какво дължа тази чест, Агнес? — попита вежливо, макар че в гласа му се долавяше и присмех.

Направих се, че не съм забелязала.

— Софи полудя — изпелтечих веднага щом си поех достатъчно въздух, за да мога да говоря. — Всичките полудяха. Трябва да дойдеш.

Канех се да продължа и да се опитам да го убедя, макар и да не бях сигурна в какво. Но Пиер Антон се плъзна от клона, без да казва и дума, повися малко на ръце, после се пусна и стъпи на тревата долу. Изчезна в двора и след малко се появи отново със стария си велосипед, с който отпраши, така че не ми остави възможността да го догоня.

Когато се върнах в дъскорезницата, велосипедът лежеше на пътя, където Пиер Антон го беше оставил, а от него нямаше и следа. Всичко бе потънало в гробна тишина.

Бутнах предпазливо вратата и влязох вътре.

 

 

Пред мен се разкри зловеща гледка.

Класът стоеше в полукръг около Пиер Антон.

Имаше счупени носове, разкървавени вежди, избити зъби, пукнати издути устни, насинени кървясали очи, едно скъсано ухо, един-двама едвам се държаха на крака. Всички бяха в кръв и стърготини.

Но аз видях друго. Аз видях омраза.

Омраза. Още омраза. Всички срещу всички.

Затворих вратата и влязох покрай стената в дъскорезницата.

Пиер Антон местеше очи ту към един, ту към друг.

— Какви малоумници! — възкликна той. Поклати глава и пристъпи малко напред. — Щом нищо няма смисъл, не си струва да се впрягате за нищо. А щом не си струва да се впрягате за нищо, не си струва и да се биете за нищо! — Пак ни огледа, сякаш ни приканваше да го опровергаем. — И какво според вас правите тук? — Пиер Антон изрита стърготините, обърна се към купчината смисъл и се изсмя пренебрежително. — Заради тази купчина боклуци ли? — посочи той презрително, после обаче вниманието му бе привлечено от нещо, макар и да не се разбра от какво.

Приближи се до купчината и я обиколи бавно. Дълго разглежда ковчега на малкия Емил с разложеното тяло на кучето отгоре. Взря се в главата му, после плъзна поглед от телескопа към националния флаг на Дания, към осквернения Исус върху палисандровия кръст, боксовите ръкавици, змията във формалдехид, шестте сини плитки и неоновожълтия велосипед, сетне към молитвеното килимче, патериците, мъртвия Оскар Малък и вкочанения показалец на Ян-Йохан. След това съгледа нещо, което го озадачи.

— Какъв е този парцал? — попита, като сочеше карираната носна кърпа.

— Това е смисълът! — изпищя истерично Софи. — Това е смисълът!

Пиер Антон премести очи от нея към нас. Явно му беше хрумнало нещо.

— А, така значи, това бил смисълът! — избухна гневно и сграбчи Софи. Хвана я за раменете и я поразтърси, така че тя спря да пищи. — Затова ли го продадохте?

— Смисълът — прошепна Софи.

— Смисълът, моля ви се! — изсумтя презрително Пиер Антон. — Дори и тази купчина боклуци да е имала някакъв смисъл, тя го е изгубила в деня, когато сте я продали за пари. — Той се изсмя отново. Пусна Софи и погледна Герда. — Колко струваше Оскар Малък, а, Герда?

Тя не отговори. Само се изчерви и сведе поглед.

Пиер Антон се взря в националния флаг и се извърна към Фредерик.

— Родината! — ухили се той. — Наистина ли си я продал за шепа монети, а, Фредерик? — Пиер Антон поклати глава. — Пак добре, че няма да отида на война и ти да си ми пълководец.

Очите на Фредерик се напълниха със сълзи.

— И молитвеното килимче, а, Хюсеин? Не вярваш ли вече в Аллах? — Пиер Антон се взря в Хюсеин, който стоеше със сведена глава. — По колко се продава вярата ти?

Пиер Антон продължи да изброява вещите в купчината смисъл — една по една, и един по един ние посървахме все повече.

— Ами ти, Ян-Йохан, защо не жертва цялата си ръка, щом си готов да продадеш пръста си на онзи, който дава най-висока цена? И ти, Софи, какво ти остана, след като се продаде?

Всички мълчахме.

Само стояхме и пристъпвахме в стърготините — не смеехме да се погледнем един друг, не смеехме да погледнем и Пиер Антон.

— Ако наистина имаше смисъл, нямаше да я продадете! — заяви в заключение на тирадата Пиер Антон, като разпери широко ръце по посока на купчината смисъл.

 

 

Пиер Антон беше победил.

Но после допусна грешка.

Обърна ни гръб.