Яна Телер
Нищо (22)

XXII

Беше пролет, но тази година пролетта не можеше да стигне до нас.

Скоро щяхме да преминем в следващия клас и щеше да се наложи да избираме нови училища и нови предмети. Нямахме представа как изобщо щяхме да се справим, при положение че Пиер Антон все ни повтаряше как нищо нямало смисъл. Не след дълго щяхме да се пръснем по четирите посоки на света, щяхме да изгубим връзка със смисъла, който бяхме намерили и пак бяхме изгубили, без да знаем как точно се е получило така.

Сякаш за да ни успокои, че още не е пролет, март току изпращаше остатъци от зимата. Падна късен сняг, който се стопи. После пак натрупа и пак се стопи, този път по-бързо. Кокичетата и зимният кукуряк още не бяха напъпили, бяха се скрили премръзнали под ширналата се от край до край бяла пелена, а после, когато се махна и последният пласт, надзърнаха измежду няколкото стръка трева, презимували в Теринг, за да оповестят началото на обновлението и пролетния цъфтеж.

Ние в нашия клас не виждахме нито обновление, нито пролетен цъфтеж.

Какво беше пролетта, при положение че не след дълго пак щеше да дойде есента и всичко, което сега покълнеше, щеше да изсъхне и да умре? Как да намерим радост в раззеленилата се букова гора, в скорците, които се завръщаха у дома, в слънцето, което от ден на ден се извисяваше все повече в небето? Много скоро всичко щеше да се обърне, да се върне в предишната точка — студена и тъмна, без цветя и листа по дърветата. Пролетта не беше друго, освен напомняне, че и ние скоро ще си тръгнем оттук.

Вдигнех ли ръка, си представях как скоро ще я сваля, скоро тя ще се превърне в нищо. Усмихнех ли се, засмеех ли се, се сещах колко често същата уста, същите очи ще плачат, докато един ден се затворят и тогава вече други ще се смеят и ще плачат, докато и те не бъдат положени да почиват в пръстта. Само пътят на планетите по небето беше вечен, после обаче една сутрин Пиер Антон се разкрещя, че вселената се била свивала и някой ден щяла да изчезне напълно — нещо като Големия взрив, само че на обратно. Всичко щяло да стане толкова малко, че щяло да се превърне едва ли не в нищо. Беше непоносимо да мислим дори за планетите. И така беше с всичко. Всичко бе непоносимо.

Поносимо. Да понасяш. Всичко, нищо.

Живеехме така, сякаш се лутахме.

Всеки ден приличаше на следващия. И макар по цяла седмица да очаквахме да й дойде краят, той пак ни носеше разочарование, а после отново идваше понеделник и всичко се повтаряше отначало — такъв беше животът и нямаше нищо друго. Започвахме да разбираме за какво говори Пиер Антон. Започвахме да разбираме и защо възрастните изглеждат, както изглеждат.

И макар да се бяхме зарекли никога да не ставаме като тях, се случваше точно това. А още нямахме и петнайсет години.

Тринайсет, четиринайсет, възрастни. Мъртви.

Сега само Софи отговаряше на Пиер Антон, когато минехме покрай „Теринг“ 25 и чепатата слива.

— Бъдещето вече е тук! — викна веднъж Пиер Антон и махна с ръка, сякаш за да ни покаже, че вече е било направено всичко и не ни остава друго, освен Теринг и безсмислието на всичко.

Всички сведохме глава. Всички без Софи.

— Бъдещето е такова, каквото го направим — отвърна тя.

— Дрън-дрън! — заяви Пиер Антон. — Каквото и да го направиш, все тая, нищо няма смисъл.

— Страшно много неща имат смисъл! — Вбесена, Софи метна шепа камъни по Пиер Антон. Някои го улучиха, но не силно, изобщо не го заболя. — Ела в дъскорезницата и ще видиш какво има смисъл.

Осъзнах, че Софи говори съвсем сериозно.

За нея смисълът беше купчината смисъл. Или сигурно ще бъде по-точно да кажа, че купчината смисъл имаше за нея някакъв смисъл, какъвто вече нямаше за нас, останалите.

— Вашите боклуци нямат смисъл! Ако имаха, световната преса още щеше да е тук и цялото население на света щеше да се стича като на поклонение в Теринг, за да види смисъла.

— Не искаш да видиш купчината смисъл, защото не ти стиска! — провикна се колкото се може по-силно Софи.

— Ако вашата купчина боклуци имаше някакъв смисъл, щях да бъда страшно доволен — оповести снизходително Пиер Антон.

После добави тихо, почти състрадателно:

— Но тя няма, иначе нямаше да я продадете.

За пръв път от случката с невинността забелязах в очите на Софи сълзи.

Тя ги избърса толкова бързо, че после не бях сигурна дали изобщо съм ги видяла. Но не каза нищо повече на Пиер Антон. И от този ден нататък ходеше и се прибираше от училище по друг път.

До осми април оставаше само една седмица.

Една седмица до деня, когато музеят щеше да опакова и да откара купчината смисъл.

Една седмица, докато се докаже веднъж завинаги, че Пиер Антон не е прав.

Ние, останалите, се бяхме предали без бой, но ни беше непоносимо, че се предава и Софи. А се случваше точно това. Поне така си мислех. Само че Софи не се предаде. Софи изгуби разсъдъка си.