Л. Рон Хабърд
Обречена планета (27)

Глава четвърта

Прахът се стелеше. Чувството му за ориентация вече работеше. Беше изминал половината път до лагер „Издръжливост“!

Бедният стар влекач си беше вършил работата толкова добре!​

И тогава Хелър видя стълб от прах. Не беше вятърен демон.

Блясъкът на слънцето беше безмилостен, удряше като с чук. Хелър почисти предпазните си очила и си ги сложи. Не един прашен стълб, а цели десет!

Като се вгледа по-надолу, той изведнъж разбра какво вижда: пустинни патрулни коли на Апарата! Вероятно бяха пуснали разузнавачи в голям обсег в тия времена на заплаха.

Хелър провери оръжието си. За голяма изненада то още можеше да стреля. Бяха му останали няколко изстрела, но те не бха достатъчни, за да се справи с десет патрулни коли. Хелър попипа колана си: не разполагаше с резервни батерии. Да, реши той, вече беше много стар. След всичко това, ако успееше да се измъкне жив от него, щеше да си седи пред огъня с одеяло през колената и с разтреперан глас щеше да говори на внуците си никога да не стават военни инженери. Накрая ставаш неспособен. Правиш грешки, които не можеш да си позволиш за нищо на света. И така продължиха мислите за внуците.

Да, една от колите се беше откъснала от останалите и бързо напредваше към него.

Бяха плоски, очукани коли, в типичния за Апарата жълт като горчица цвят, грозни същества, със стоманени навеси, за да се предпазват от слънцето, накачени от всички страни с най-разнообразни джунджурии от оборудването. Колелата с гуми широки по един метър, бяха обвити последователно в меки и метални чепове, които бяха като ножове. Той се надяваше, че нямат намерение да го сгазят, за да си направят удоволствие.

Щеше да разчита на генералската си униформа, за да блъфира. Дори при това положение обаче щеше да е трудно да се обясни какво прави един генерал от Апарата тук, когато жълтата мъгла току-що се е разбила.

И тогава го връхлетя друга мисъл: ами ако това бяха бунтовници, които са завзели коли на Апарата? Сигурно, като видеха „генерал“, първо щяха да стрелят!

Той бързо се огледа наоколо за камък, зад който може да се прикрие.

Нямаше нито един.

Колата вече почти беше стигнала до него.

Хелър държеше оръжието зад гърба си. Опитваше се да види през отворите в бронираното предно стъкло.

И изведнъж смях. Един глас изгъргори:

— Така си и мислех!

БЕШЕ СНЕЛЦ!

Пустинната кола спря встрани от него. Снелц беше поставил ботушите си на стъпенката, клатушкаше се до шофьора и беше на път да се пръсне от смях.

Хелър взе манерката, която му подаде един от десетте захилени войника в задната част на колата. Той изплакна устата си, след което навлажни лицето си.

— Не си си мислел, че ще се въртя наоколо и ще чакам да ми хвръкне главата, нали? — каза Снелц, когато смехът му попрестана. — Ти не си единственият, който познава експлозивите. Поставих радио-дистанционно на едно от копийцата ти, след което поставих механизъм със закъснител, сверен с него, в склада на лагера. Знаех, че ще задействаш копийцата някъде от небето и исках склада да гръмне скоро след това. Всеки глупак би се сетил, че следващата ти мишена ще е Палас сити, та им казах, че генералът ми е наредил да поема пустинния патрул. Взех десет пустинни коли, натоварих хората си и ето ни тук. С какво по дяволите си се занимавал? Това, дето се разби там, не е ли влекачът?

— Бедният влекач — отвърна Хелър.

— Мисля, че го разпознах още докато се въртеше в небето. А онази жълта мъгла там дали не е изкривено пространство? Не ми казвай, че си свалил похлупака на Палас сити.

— Точно там отиваме — отвърна Хелър. — Тръгвайте.

— Не, няма да стане — каза Снелц. — Един полковник от Флота е по-старши от някаква си Десета степен. Сега съм по-висш по чин, така че аз раздавам заповедите.

— Виж какво, аз пък съм в генералска униформа на Апарата! Трябва да се върна обратно в Палас сити!

— Тая генералска униформа не се брои — каза Снелц. — Апарата не може да заповядва на служещите във Флота. Заклевам се в цялата си батарея. Така че аз раздавам командите тук. Ясно?

— Щом така казваш — отвърна Хелър.

— Добре, тоя въпрос го уредихме. Шофьор, дай знак на другите да ни следват и тръгвай към Палас сити.

— Нали и аз точно това наредих — каза Хелър, докато се качваше в колата.

— Не — отвърна Снелц. — Ти предложи това на един по — старши. А аз просто съм в благосклонно настроение. Тръгвай, шофьор.

Докато пътуваха на юг, а после и на запад, Снелц започна да пее, а мъжете отзад се присъединиха, докато накрая цялата колона ревеше следното:

Моряците от Флота,

моряците от Флота

комети имат те отзад.

Моряците от Флота,

моряците от Флота

пият кашица-светкавица те за обяд.

Момичетата тичат все при мама,

а стоката си фермерите бутат в склада.

Понеже знаят, че морячето от Флота

бибипа си тъй гладен носи със охота.

Във битките героите сме ний,

легло щом можем да му осигурим.

Защо моряк съм аз във Флота,

по-добре е да не знаеш.

Лоялен съм към всичките си старши,

докато смелостта им се привърши.

Но едва ли аз ще доживея

до времето, когато ще побелеят.

Елате с мен по пътища небесни

и пейте с мене мойте песни.

Единственото сигурно, що зная,

е, че ако моряк си ти от Флота,

си вечно ти пред края на живота!

Жълто-зелено-червената пустиня летеше под тях. Хелър имаше още една мишена: ЛОМБАР ХИСТ!