Л. Рон Хабърд
Обречена планета (25)

Глава втора

Много колеги-офицери често се бяха шегували с Хелър за „вродения му компас“. Понякога, на палубата на някой военен кораб, той усещаше, че жирокомпасите грешат. По-старшите не му обръщаха внимание, но той беше много настоятелен и в края на краищата, за да бъдат оставени на мира, караха някой техник да провери. Винаги се намираше грешка, но понякога тя беше не по-голяма от една хилядна от градуса. И макар че това щеше много да се отрази на курса при седем пъти по-голяма скорост от тази на светлината, никой не вярваше, че той е открил грешката. На всеки жирокомпас, казваха те, може да му се случи да се отклонява с една хилядна от градуса.

В този момент за голяма своя изненада той откри, че няма никаква представа накъде се движи. Би трябвало да може да разпознае, независимо от дима, северния и южния магнитни полюси на Волтар. Той обаче не можеше.

Тогава си даде сметка, че никога преди не се беше опитвал да навигира в рамките на времево или пространствено изкривяване, а в момента се намираше точно в такова. Черната дупка, която теглеше или не теглеше зад себе си, разширяваше сферата си на влияние дотам, че да обгърне и влекача.

Хелър не знаеше с каква скорост се движи, нито дори дали въобще се движи.

Целта му беше да отдалечи планинския връх на няколко километра от Палас сити. Ако успееше да направи това, командната зона на Волтар щеше да се лиши от тези тринайсет минути в бъдещето и да се окаже в същия часови пояс, в който беше самата планета. Тогава, освен ако не се случеше нещо друго, бунтовническите сили можеха да организират нападение и с малко късмет да преминат през защитния периметър и да завземат мястото.

По това време той не знаеше за намерението на Хист да удари бунтовниците в гръб с помощта на силите на Апарата от изходните бази. Единствената му цел се състоеше в това да открие дворците и парковете така, че бъдат достъпни за директна фронтална атака. Охранителната мрежа вече нямаше да работи, ако той беше отстранил източника на всичката енергия, използвана в Палас сити.

Точно в онзи момент той не мислеше за нищо друго, освен къде, по дяволите, се намира.

Влекачът гореше. Можеше да експлодира. Ако изтървеше товара си, той можеше да падне обратно върху останалата част от планината, ако въобще не се беше преместил.

Хелър си сложи едни защитни очила, за да спрат да сълзят очите му.

Смъкна се надолу и се приближи до един екран. Може би пък щеше да успее да види нещо на него. Завъртя няколко копчета. Екранът оставаше празен. Електронните устройства се бяха повредили.

Теглещите двигатели ръмжаха от напрежението при тегленето. Двигателните механизми „Бъдеще-минало“ гърмяха, със или без пожар. Планетарните мотори пищяха. Димът се стелеше.

През счупеното предно стъкло не изглежда да влизаше никакъв въздух, така че това не можеше да служи​ като индикатор за движение напред: това по-скоро означаваше, че въобще не се движат наникъде.

На колана си Хелър имаше един пистолет. Внезапно му хрумна някаква идея и той го извади. Без да има възможност да вижда лостовете му, той го нагласи на ударна експлозия.

Протегна се през счупеното предно стъкло и стреля право надолу.

Би било чудо да се чуе нещо при всичките пищящи машини. Той обаче се вслуша внимателно. Броеше.

Когато зарядът на ръчния пистолет стигнеше до дъното, където и да беше то, щеше да експлодира с пукащ звук. Броят на секундите, умножен по разстоянието, което звукът изминаваше на Волтар за една секунда, щеше да му даде височината, на която се намираше.

Не чу нищо.

Отново стреля и започна да брои.​

Още веднъж — нищо!

Хрумна му странната идея, че може да лети с главата надолу: това можеше да се случи при антигравитационни спирали.

Ставаше прекалено горещо тук вътре. По пътечката пълзяха огнени езици, които облизваха всичко.

Може би беше преместил планината. Може би не беше.

— Цилиндърът на конвертора „Бъдеще-минало“ от дясната ми страна се топи — каза влекачът. — Искрено ви​ препоръчвам да се приземите някъде и да го погледнете.

Тая машина щеше да изгърми цялата!

Хелър знаеше, че просто трябва да се осланя на възможността да е отнесъл върха на планината.

Той затвори клапите на „Бъдеще-минало“ двигателите.

Усети отпускане.

Спря и теглещите двигатели.

Планетарните мотори понесоха с писък влекача напред като светлинен лъч!

Хелър беше завладян от гаденето при преминаване от един часови пояс в друг!

Прелетя в планетарното време!

Пустинното слънце блестеше!

Хелър бързо затвори клапите на планетарните двигатели. Влекачът незабавно започна да пада.

Тогава той видя каква е причината за част от всичко това.

Беше вдигнал планинския връх на петнайсет хиляди метра височина. Обхватът на изстрелите му беше твърде голям и те също бяха излезли от пространственото изкривяване.

Личният му вроден компас все още не работеше и той нямаше представа къде се намира.

Сграбчи контролните уреди на влекача, за да го изправи.

Те не реагираха!

Хелър заопипва отзад. Беше паркирал въздушната шейна на пътечката. Намери я.

Нямаше време да внимава.

Скочи отгоре й и излетя през разбитото предно стъкло!