Л. Рон Хабърд
Обречена планета (56)

Не е край

Написах книгата дотук и преди да я завия и да я изпратя на издателя, я прочетох цялата на Шафтър (Хаунд не искаше да слуша, защото разбра, че вътре има някаква поезия).

Когато всичко беше готово, очаквах да видя Шафтър абсолютно стъписан, но той не беше. Той остави гаечния си ключ — трябваше да вървя по петите му, докато той си върши рутинните проверки, които бяха отзад — погледна ме и каза:

— Млади ми Монте, в името на космическата любов, та ти си оставил толкова много незавързани нишки, че книгата ти прилича на инсталация, която съм те оставил човъркаш, без да те спирам. Не си споменал и думица за онова, което откри при посещението си на Манко, а също така не си споменал нищичко за всички неприятности, които имахме на остров Рилакс. Дотук книгата е добра, обаче си я оставил на три хиляди метра височина. Приземи я, момче, приземи я. Направи един изискан финал!

И така, понеже Шафтър е най-добрият ми критик — единственият, който съм имал досега — се напънах и добавих една заключителна част. Само заради теб, скъпи читателю, за да не бъдеш оставен на три хиляди метра височина, без да се вижда каквото и да е място за приземяване. Чети. Внимавай да не се разбиеш! Читателите са ценни!