Л. Рон Хабърд
Катастрофа (40)

Шеста глава

И последната бледа искрица на надеждата угасна в мен. Чак до този момент, въпреки всички доводи на разума, аз се бях вкопчил отчаяно в шанса Ломбар Хист, щом отмине шокът от катастрофата, да се отърве от пристъпа на параноична шизофрения и да разбере, че съм се опитвал да го спася.

Но не, това нямаше да стане.

Навсякъде около мен се простираше непреодолимата пустиня. А да се върна в Спитеос с неговите килии за изтезания беше решение, което щях да взема само в последните гърчове на мазохизма.

Гледах нещастно картината, разкрила се пред очите ми под бледите лъчи на луната. Буквално стотици войници гъмжаха наоколо. Не се и опитвах да преброя колите.

Осъзнах, че нямаше спасение. Та аз дори не можех да ходя!

ЧАКАЙ!

Щом не мога да ходя…

Вляво от мен, само на петдесетина фута, беше спрял аерокар, един от последните долетели!

Пилотите се запътиха към катастрофиралия кораб.

Казах си молитвата.

Запълзях натам под прикритието на дерето. От време на време поглеждах нагоре, уверен, че някой ще забележи подаващата се глава и ще се развика да събере останалите.

Накрая се озовах срещу аерокара. Трябваше да прекося двайсетина фута открито пространство.

Осветлението беше слабо. Районът беше препълнен с движещи се хора.

Чувствах се като човек, изминаващ последните крачки към наказателния взвод. Но се изправих.

Тръгнах със старателно безгрижие и доближих машината.

Посегнах към вратата.

Отворих я.

Плъзнах се на седалката пред контролното табло.

Друг аерокар тъкмо кацаше, може би докарваха резачката.

Чаках.

Когато докосна пясъка, аз излетях.

Бавно и безгрижно издигах аерокара.

Насочих се към Спитеос.

Изведнъж долу закрещяха.

Мощни залпове!

Сигурно пилотът на това нещо бе забелязал как му го задигнах.

Преследваха ме!

Изстисквах цялата мощност от двигателя.

Аерокарът фучеше напред с цялата скорост, на която беше способен.

Накъде?

Към планините Блайк?

Не. Пазачите на ловните резервати щяха да бъдат вдигнати по тревога и бързо щяха да организират хайка.

Към Спитеос?

Пълна лудост!

Изведнъж осъзнах, че имах избор. Съд и бърза екзекуция. Или да бъда заловен от Апарата, за да преживея цял месец непоносими мъки. Всъщност не беше никакъв избор!

Насочих бягството си към Правителствения град, преследван от изстрели, зад мен ускоряваха множество аерокари, въздухът край мен сякаш кипеше от взривовете.

Изключих всяка светлинка в кабината. Сниших се близо до повърхността на пустинята.

Идеше ми да умра от болката в ръцете. Ужасните въздушни вихрушки при скорост петстотин мили в час толкова близо до пясъка едва не чупеха моите вкопчени в лостовете пръсти.

Разчитах на екраните на преследвачите изображението на моя аерокар да се смеси със скалите и храсталаците.

Вече стреляха по-рядко. Сетих се защо. Разчитаха да бъда пресрещнат!

Сигурно по радиото бушуваха заповеди до полицията в Правителствения град!

Включих радиото в аерокара на общата честота. Ами да — съобщаваха номера му! Всички „кенефни мухи“ получиха заповед да ме спрат! Прегърбих се от отчаяние. Но мисълта за тридесет дни нескончаеми страдания бързо ме изправи. С издадена напред глава, без да мисля дали машината ще се взриви от претоварването, аз се устремих към тъмните масиви на планините, изправили се между мен и целта ми.

На лунната светлина различих клисура отпред. Мушнах се в нея и започнах да се плъзгам на няколко педи от дъното и стените й.

Излетях между два планински върха.

Още една клисура се разтвори пред мен, тясна, но спускаща се надолу. Стрелнах се в нея.

Вече усещах как кръвта се стичаше по прежулените ми длани. Бях сигурен, че едната ми китка е счупена. Но не пусках лостовете.

Напредващ с повече от петстотин мили в час, забелязах стремително наближаващия град.

Там, на хълма, беше Имперският затвор, сурова и грозна крепост, зловеща на зелената лунна светлина. Но за мен беше убежище.

Вляза ли вътре, Ломбар не може да ме измъкне.

Изведнъж крепостта започна да нараства. Твърде бързо!

Включих двигателя на обратна тяга.

И паднах точно пред портите на Имперския затвор!