Л. Рон Хабърд
Катастрофа (16)

Пета глава

Хелър се върна в пилотската кабина. Бе се избръснал и изкъпал, бе се и преоблякъл. Все още изглеждаше мрачен и блед, но с възстановени сили.

— Корки, обърна се той към влекача, — не бива цялата маса, която влачим, да ни се изплъзне. Намаляваш ли скоростта?

— Да, сър. Сега задържам черната дупка с притискащ лъч, през последните три часа се движим с отрицателно ускорение.

— Добре — каза Хелър.

Извади от джоба си листче и прочете на влекача поредица от координати и скорости. В този миг с лек ужас осъзнах, че носеше не съвсем обикновени работни дрехи, а цял работен екип на Флота, аленочервеното подсказваше, че предпазва от радиация.

— Нима този кораб е вече просмукан от смъртоносна радиация? — заеквайки, попитах аз.

— Всички маневри ще извършим осемстотин мили над повърхността на планетата — отговори Хелър. — Радиационният пояс, който хората от Земята наричат пояс на Ван Алън, свършва шестстотин мили над повърхността. А ние ще се движим двеста мили по-нагоре, защото там няма никакви изведени в орбита апарати. Но в момента пространството около кораба е доста наситено с излъчване. Затова включих отразяващото покритие и закрих илюминаторите.

— Ей, я почакай — прекъснах го аз. — Сигурно предполагаш, че може да има пролуки, иначе нямаше да облечеш такава дреха. А аз не съм защитен от нищо! Да не искаш да ме направиш стерилен?

— Благодаря, че ми обърна внимание — каза Хелър.

Взе котарака и го отнесе в каютата на първия помощник и когато се върнаха, котаракът бе увит с алено покривало.

— Ти душа нямаш ли! — изръмжах.

— А, не знаех, че си толкова угрижен — отвърна Хелър.

Но все пак ме отвърза от тръбата, отведе ме в една от каютите за инженерите и ми позволи да вляза в тоалетната. Нахрани ме с някакви изсушени аварийни порции, като ги хвърли на масата, сякаш съм куче. Този жест ми подсказа по-ясно от всичко, че животът ми беше в опасност — всеки миг можеше да му хрумне, че е по-добре да ме заколи.

Даде ми еднократен гащеризон за предпазване от радиация. Облякох го, макар и да подозирах, че Хелър е пробил дупчици или е изтъркал защитния слой.

Върна ме в пилотската кабина и пак ме прикова към тръбата. Свих се и се напънах да съставя план за освобождението си.

Той се заприказва с Корки за някакви орбитални вектори, по някое време изключиха главните двигатели „Бъдеще-Минало“ и се чу тихият тътен на помощните.

Последваха още разговори с Корки, изведнъж спря шумът и от помощните двигатели. Настъпи тревожна тишина.

Хелър включи всички обзорни екрани. Земята ми изглеждаше страхотно голяма. Намирахме се над някакъв червеникавокафяв район. Но ми се стори, че картината беше необичайна, като че трептеше.

Хелър пак провери координатите и по появилата се на един от екраните карта намери Лос Анджилис, после Лас Вегас, накрая и Барстоу. Пръстът му се премести на изток до пустинна местност на име Дяволско игрище. Завъртя се към друг екран и го нагласи да показва отблизо мястото точно под нас. Що за нещастна пустиня! Само камъни и пясък. И никакви облаци над нея. Хелър нагласи екрана на още по-близък план. Забелязах скупчени сгради, изглеждаха току-що построени. В центъра на екрана се появи обширна черна плоскост.

Тогава Хелър започна да осъществява замисъла си. Като се ориентираше по екраните, той освободи „чадъра“ от осигурителните въжета. И сякаш вдяваше игла, той прокара притискащ лъч през клетката под купола.

Включи още притискащи и бутащи лъчи, цялата конструкция се измести зад кораба.

Изтласкваше я все по-далече зад кърмата на влекача.

Внезапно устройството трепна. Дръпна се рязко и всички насочени навътре пръти на клетката си застанаха на местата.

— Готово — облекчено въздъхна Хелър.

— Кое е готово? — попитах го.

Нищо не разбирах.

— Поставих черната дупка в средата на клетката, без да пръсна всичко на парчета. Дотук добре, сега да видим дали ще работи и като мотор.

Той придърпа към себе си контролен пулт и започна да натиска бутони по него. По външните краища на прътите се появяваха малките пламъчета на реактивни струи.

— Чудесно — отбеляза Хелър. — Позицията му може да се регулира.

— Как? — попитах го.

— Вграденият сензор се настройва автоматично за предварително зададените координати. Намира се в долния пръстен от тежести. Излишната енергия от черната дупка може да бъде насочвана през прътите и съвсем бавно да придвижва устройството във всяка посока. Трябва да остане в същата точка през следващите няколко милиона години, в стационарна орбита точно над Дяволско игрище.

— А това за какво служи?

— Това е фокусиращо огледало. Енергията от черната дупка се насочва надолу, минава през пръстена на конвертора и се съсредоточава върху енергийния приемник на земната повърхност. Пръстенът от тежести се ориентира по земното притегляне и задържа устройството в нужното положение. — Хелър огледа още веднъж „чадъра“. — Добре. С това приключихме.

Изключи всички лъчи от влекача.

— Корки, прехвърли ни в нормалното време, петстотин мили над повърхността.

— Така ли ще го оставиш тук? — попитах. — Някой може да се блъсне в това.

— Само че никой не се движи тринадесет минути в бъдещето — възрази Хелър. — Поне никой от тази планета. Дори и с телескоп не могат нищо да видят. А и ако някой спътник се натъкне на устройството, не видя ли табелата?

Той посочи екрана.

Наистина имаше табела! Голяма, покриваше цялата обратна страна на купола. Беше на английски:

„Енергия за народа, Инкорпорейтид

Частна собственост

Не пипайте!

ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ“

Преживяхме внезапния блясък и сътресение при скока обратно в нормалното пространство. Винаги съм мразил това.

Сега изображенията на екраните ми се сториха съвсем обикновени. Под нас се простираше Тихият океан. Границата на нощта минаваше на запад от Хавайските острови, значи в Лос Анджелис беше сутрин.

Хелър включи видеофона. Появи се лицето на Изи.

— О, мистър Джет, слава на небесата. Вече се разтревожихме. Надявам се, че не е имало сериозна причина за забавянето.

— А, само се натъкнах на нещо — успокои го Хелър, — но го избутах, където му е мястото. При тебе ли е главният инженер на „Енергия за народа“?

— Да, доктор Фил Ментър е в приемната. Той дори спа там! Толкова се радвам, че сте добре, мистър Джет. Ей сега ще го извикам.

Скоро на екрана се появи мъж с клиновидна брадичка. Изведнъж го познах — присъстваше на курса, изнесен от графиня Крек.

— Феромагнитите на мястото си ли са? — попита го Хелър.

— Да, мистър Джет. Точно според вашия проект.

— Би трябвало вече да са доста горещи — каза Хелър.

Доктор Ментър посегна към телефона до себе си. Явно линията беше включена постоянно, защото не набра никакъв номер. Чуваше се възбуденият глас от слушалката:

— Дяволско игрище, първи наблюдателен пост.

— Горещи ли са феромагнитите? — попита Ментър.

— Исусе Христе, горещи са и още как, шефе. По-горещи не можеше и да бъдат. Цялата „бибипска“ измишльотина изчезна точно според графика. Някой тъпчо беше зарязал до нея камиона си, той също изчезна.

— Много добре — каза Ментор. — Работят ли времевите стъпкови кондензатори?

— Ей сега ще погледна. Толкова се зарадвахме, като изчезнаха феромагнитите…

— Проверете кондензаторите — настоя Ментор.

След малко гласът забърбори оживено:

— Да, сър. Направо потоци от микровълнова енергия! В момента са насочили лъча към небето.

Ментър пак погледна към Хелър.

— Сър, искате ли да проверим нещо друго?

— Не, всичко е наред засега. Нека пак говоря с Изи.

Изи зае мястото пред камерата.

— Много се радвам, че всичко работи, мистър Джет. Поздравявам ви.

— Благодаря. А ти докъде стигна с договорите?

— Е, някои от градските управи са настроени доста недоверчиво, но ще подпишат, щом насочим микровълновата енергия право в електрическите им системи. Мисля, че спокойно можем да започнем работата по изграждането на релейните станции.

— Енергийният поток няма да спре изведнъж, нали?

— Поне не през следващите няколко милиона години — успокои го Хелър. — Значи и в това нямаш проблеми?

— Обикновено делово ежедневие. Мисля, че потребителите ще се радват да плащат по един цент на киловатчас. Определих цена за промишлеността четвърт цент на киловатчас. Обаче има един проблем — как да реинвестираме всичките си печалби, защото енергията нищо не ни струва, имаме само разходи по поддръжката.

— Сигурен съм, че все нещо ще измислиш — каза Хелър.

— Ще опитам — обеща Изи. — Има и още нещо. Мистър Роксентър никак няма да се зарадва, когато всички започнат да прекратяват договорите си с него за доставка на петрол и въглища.

— И аз така предполагам — съгласи се Хелър. — А ти сдоби ли се с опции за продажба на акциите на петролните компании?

— Разполагаме с опции за продажба — потвърди Изи. — По своя инициатива включих и доста от националните и по-малките петролни компании. Имаме опции за продажба на практически всяка петролна акция в света.

— Добре — каза Хелър. — А със следващия ми проект ще им смъкнем цената.

— Ами разбира се, цената им ще падне заради нашата мрежа за евтина микровълнова енергия.

— Вярно е. Но когато казвам да я смъкнем, говоря за страшно падане.

— В момента средната цена на акция е осемдесет долара за номинал от сто — осведоми го Изи. — Според вас докъде трябва да се смъкне?

— С около петдесет цента на долар.

— Ой! — възкликна Изи. — Мистър Роксентър ще бъде направо разорен.

— Точно това е идеята — потвърди Хелър. — А после остава само една крачка до пълен банкрут. Затова сега искам да се сдобиеш с допълнителен комплект опции за покупка на всички петролни акции в света на цена един долар за акция.

— КАКВО?

— Вече чу какво казах. Твоите опции за продажба ще успееш да продадеш за цяло състояние. А когато цената на акциите падне на самото дъно, твоите опции за покупка ще ти позволят да контролираш всяка петролна компания в света.

— Ой — въздъхна Изи: — Значи ще се сбъдне нашата мечта за планета, управлявана от корпорациите! Надявам се, че Съдбата не ни подслушва в момента.

— Все някак ще успеем — ободри го Хелър.

— Мистър Джет, само с продажбата на евтина енергия на градовете няма да смъкнем акциите чак толкова.

— Знам. Но следващият ми проект ще ги довърши. Изи, имаш ли още нещо за мен?

— Да, мистър Джет. Не искам да се забърквате в нищо опасно. Тревожа се за вас.

— А, при мен всичко е съвсем спокойно — увери го Хелър. — До скоро.

Екранът на видеофона угасна.

А умът ми заприлича на ураган. Тази система за микровълнова енергия, изчерпвана от черната дупка, означаваше гибелта на „Октопус“! Евтина енергия за цялата Земя? Немислимо! Ах, каква съсипия за горкичкия мистър Роксентър!

Изведнъж се сетих, че руснаците отдавна усъвършенстваха своите спътници-разрушители. Започнах да умувам как да се измъкна, за да накарам руснаците да намерят устройството и да го пръснат.

О, ТОВА би решило всичките ми проблеми! Щях да се превърна в героя на деня!

Все някак бях длъжен да се освободя! Сегашното положение беше абсолютно нетърпимо за Роксентър, за Хист, за мен. Но можех да спася всичко, ако си напрегнех мисълта. Но как, как да направя това?