Л. Рон Хабърд
Катастрофа (32)

Трета глава

След обяд жестокостта им прехвърли всякакви граници.

Те ме изложиха за публично посмешище!

Графиня Крек се увери, че събраните от мен записи се побират в сак, затова го окачи на врата ми. Понеже трябваше да ходи насам-натам из базата и да събира клетвените декларации (сигурно и да злослови зад гърба ми), тя ме остави в хангара, вързан на стол до корпуса на влекача, по който работеше Хелър.

Чиновници и работници постоянно си намираха разни поводи да минават през хангара и макар двамата стражи до мен да ги подканяха да не спират, те въпреки това ме зяпаха. Шушукаха си и дочух един стар чиновник да казва:

— Лицето издава всичко — я го виж как се е озъбил!

Щях да му отговоря, че този белег не е признак на свирепост, а последица от падането ми върху скейтборд, но преди да изрека и две думи, стражите ми заповядаха да млъкна.

Беше много потискащо. Базата имаше персонал от около двеста души и мнозина сред тях не бях виждал досега. Питах се дали не са уредили специална екскурзия и за хората от нашия офис в Ню Йорк.

Не беше лесно да привлека вниманието на Хелър. Помагаше да довършат по-бързо ремонта на влекача. Намери време да похвали котарака, който довлече уловен плъх, за да се изфука, но нямаше и намерение да спаси един страдащ арестант от неприязнени погледи.

Накрая все пак убедих единия страж, че се налага спешно да говоря с Хелър.

Хелър дойде. Попитах го:

— Аз какво съм? Цирков изрод ли? Чувствам се като някое от чудовищата, създадени от Кроуб! Защо ме държиш тук пред очите на всички?

— Ами не е защото много се радвам да ми правиш компания — сопна ми се Хелър. — Но нали ти дадох дума, че ще заведа на Волтар, за да бъде съден. Обаче тук има няколкостотин турци и около двеста души от базата, които по един или друг начин вече изразиха желанието си да те убият. Затова хората, които те пазят, поискаха винаги да си пред очите на графинята или аз да съм наблизо.

— Какво?

Единият страж ми обясни:

— Те твърде много уважават офицера и неговата дама, за да те връхлетят в тяхно присъствие. А ние не искаме да се поддаваме на съблазънта да те пречукаме. И стига си губил времето на офицер Хелър. Можехме ние да ти кажем каквото те интересува.

Разбира се, бяха съчинили цялата историйка, за да ме сплашат. Отнасях се досега с хората наоколо, както заслужават едни отрепки. Все пак разбрах, че напразно съм се надявал на тяхното добродушие.

Прахд дойде да провери пред всички как заздравяваха раните ми и тълпата остана разочарована, когато обяви, че вече съм добре. Но отново се развеселиха, щом той потвърди пред Хелър, че мога да пътувам.

Към четири часа един от работещите във влекача електронни инженери излезе с видеофон в ръка.

— Сър — обърна се той към Хелър. — Това нещо звъни постоянно. Настроено е на една от земните честоти и на бележката до него пишеше „Само за Хелър“.

Хелър си взе видеофона и мъжът му отдаде чест със скръстени ръце пред гърдите. Тези „бибипани“ типове наистина се надуваха напоследък!

Хелър се насочи към най-близкия сандък, увери се, че зад него се вижда само черната повърхност на корпуса и седна. Натисна бутона за връзка.

— О, слава Богу, намерих ви, мистър Джет — каза Изи.

— Нещо да не се е объркало? — попита Хелър.

— Не, само исках да ви съобщя, че всичко върви добре. Но прекрасната новина, че мис Джой е жива и здрава може да е раздразнила апетита за нещастия на Съдбата. Как е тя? Още ли е добре?

— Чувства се великолепно, Изи, както винаги. Ще я помоля да ти се обади вечерта и сам ще се убедиш.

— О, би било превъзходно, но аз не заслужавам такава чест.

— Е, докъде стигна?

— Ами нека първо ви кажа лошите новини. Когато Русия се изпари от картата на света, това премахна всички възможности за глобална катастрофа, така че цената на златото падна. Исках да продам големите количества, които ми оставихте, но сега ще мога да взема за тях само около шест милиона долара. Как мислите, да изчакам ли?

— Ти решаваш — каза Хелър. — Толкова ли е лошо положението в Русия?

— Ой, мистър Джет, Русия я няма. И всички зависими от нея държави вече се отърваха от потисниците си. Това е знак, че все пак има Бог в небето.

Хелър побърза да попита:

— А какво става с опциите?

— Всичко е наред. Вече стигнахме до добрите новини. Цената на петролните акции рухна надолу като през Черния петък на 1929 година. И в момента можем да спечелим чисти пет милиарда от опциите за продажба. Телефоните ни вече димят от обажданията на брокерите — искат да осъществят сделките, но аз ги възпирам. А мис Симънс направи най-страхотното изпълнение на всички времена. Опитаха се да не й дадат достъп до масмедиите и нейните хора излязоха на улиците във всички държави, с високоговорители в ръце. Никой не иска и да доближи радиоактивен петрол или бензин, а Майсабонго се възползва от опциите си за покупка на петролните резерви, така че това е уредено. Нашите опции за покупка на петролните акции са налице, само чакаме момента да сложим ръка на всяка петролна компания в света.

— Каква е крайната дата за изпълнение на всички тези опции? — попита Хелър.

— Всички са за юли. И последния ден, когато можем да се възползваме от тях, е понеделникът преди първата събота, следваща третия петък през юли. Така е, защото брокерите приключват седмица по-рано с опциите, за да си изчистят баланса за месеца навреме.

— Малко е объркващо — отбеляза Хелър.

— Знам — съгласи се Изи. — Но ако не беше пълен хаос, как щяха да печелят хората, които разбират механизма?

Хелър си погледна часовника.

— Значи този понеделник е само след тринадесет дни. Изглежда няма никакви проблеми.

— Мистър Джет, движим се по график.

— Добре, владееш положението. Изи, известно време няма да се виждаме.

— О, не! Нима има причина да сте недоволен от мен?

— Няма, разбира се — увери го Хелър. — Обаче имам и други задължения, с които трябва да се заема.

— Ами ако нещо тръгне накриво?

— Вече всичко сме обсъдили. За прикритие разполагаш с Роксентър Младши. Освен това си напълно способен да се справиш с всеки трик в бизнеса, който някой може да си представи. Изи Ешцайн, ти така и не успя да ме заблудиш.

— Божичко! — промълви смутеният Изи.

— А, между другото — сети се Хелър, — можеш да се отървеш от апартамента.

— НЕ! Значи съм направил нещо лошо! Вие ми се сърдите!

— Не е вярно!

— Отказвам да продам апартамента!

— Поне освободи прислугата — предложи Хелър.

— Но нали ще имате нужда от тях, когато се върнете! — изскимтя Изи. — Напълниха всяка стая с цветя, за да отпразнуват щастливото избавление на мис Джой! НЕ НИ НАПУСКАЙТЕ, МИСТЪР ДЖЕТ!

Хелър ми се стори опечален. Понечи нещо да каже, но не успя. Накрая изтръгна от гърлото си:

— Изи, пак ще ти се обадя.

Хелър изключи видеофона. Отдалечи се с твърде нещастно изражение.

Фахт Бей тъкмо влизаше в хангара откъм тунела и пресрещна Хелър.

— Сър, не ми се виждате особено весел.

— Трудничко ми е да си тръгна — призна Хелър. — Но не мога да се мотая наоколо още тринадесет дни без причина.

— Заради дамата е, нали, сър? — попита Фахт Бей. — Тя гори от желание да се върне вкъщи и въобще не мога да я виня за това след всичко, което преживя.

— Не — каза Хелър, — не е само заради дамата. Изглежда вече си свърших работата тук и искам да предам отчета си възможно най-скоро. Негово Величество и Лордовете трябва да знаят какво става тук. Нещо ми намирисва на гнило.

— Напълно съм съгласен с вас, сър. От години си мисля за това. Шефът по ремонта Линк току-що ми съобщи, че до залез-слънце влекачът ще бъде готов за полет. Имате ли някакви последни заповеди за мен?

— Да, има още неща за вършене — потвърди Хелър. — Да започнем с онези три стари товарни кораба.

Посочи към отсрещната страна на хангара, където три очукани туловища с размерите на „Бликсо“ бяха отдавна зарязани да се покриват с прашни паяжини.

— Тази сутрин влязох да ги огледам и ако поработите малко по тях, пак ще летят. Приведете ги в пълна готовност.

— Няма да ни отнеме много време — съгласи се Фахт Бей.

— Така, всеки товарен кораб, пристигнал тук, трябва да бъде задържан. Не им позволявайте нито да товарят наркотици, нито да отлитат.

Забелязах как Фахт Бей трепна.

— Ще възразяват.

— Когато се върна у дома — каза Хелър, — ще докладвам за всичко това на Негово Величество или на други власти, ще им обясня какво съм направил и защо. В подобни случаи това е обикновена формалност — никой всъщност не го интересува какво става на още незавоюваните планети. Почти винаги одобряват действията на бойните инженери, ако са създали или превзели бази. Както и да е, имате писмените ми заповеди за прехвърлянето ви и обещавам най-сериозно, че ако нещо се обърка, ще ви измъкна.

— Сър, това ми стига — заяви Фахт Бей. — Нали разбирате, аз и повечето ми хора мразим наркотиците. Забелязахте ли, че никой в базата не ги употребява? Те са ужасни!

— Напълно съм съгласен с вас. Вече имат опит как съсипват хората.

— Трябва да решим още нещо — каза Фахт Бей. — Какво да правим с онези престъпници, на които променяме външните белези?

— Е, обещанието трябва да се спазва. Нямате нужда от излишни врагове. Свършете си работата с тях. Но не приемайте никой друг.

— Добре. Бихте ли поне намекнал по какъв начин да ръководя базата отсега нататък?

— Сприятелявайте се с тукашните хора — посъветва го Хелър. — Побързайте с обучението на земните лекари за премахването на заразните болести. Поискайте от Прахд да сподели с тях знанията си за лечението на наркоманите. Помогнете на околните стопани да преминат към отглеждането на нещо по-полезно.

Фахт Бей вече се смееше.

— Значи наистина да ги учим в селскостопанското училище?

— Че защо не? — учуди се Хелър. — Разбира се, Флотът на Негово Величество може да има и други заповеди за вас. Биха могли дори да заповядат евакуацията на цялата база. Кой знае? Но най-добре да оставим бъдещето само да се погрижи за себе си.

— Сър — промълви Фахт Бей, — на секундата ще се махнем от тази пустош, ако ни дадат шанс.

— Е, животът не е само сладкиши и розова искряща вода. Поне знаете, че някой ден ще можете да се приберете по домовете си.

— Благодарение на вас, офицер Хелър. Вие ни вдъхнахте нов живот. До последния си ден аз и моите хора ще ви благославяме.

Едва не повърнах, докато слушах хвалбите му за този „бибипец“ Хелър. Колкото до последния им ден, щях да им доведа един Смъртен батальон, за да го изживеят много скоро!

Замислих се за всички гадости на Хелър, които трябваше да премахна. Вече не беше достатъчно да пръсна на парчета неговия излъчвател на микровълнова енергия. Да, бих могъл да бомбардирам Детройт, Очокичоки и Емпайър Стейт Билдинг. Но май и това не стигаше. Освен Смъртния батальон, предназначен за тази база, сигурно щеше да се наложи и използването на нападателна ескадрила от космическите сили на Апарата, за да ликвидирам всички военни бази и правителствени центрове, които откажат да капитулират. Но нямаше защо да организирам мащабно нахлуване, имаше достатъчно хора тук, които да използвам като марионетки управници.

Лесно си представях как щеше да изглежда Роксентър. Ето го пред мен, изоставен и облечен в дрипи, свил се в задния двор до кофите за боклук, а аз вървя към него във великолепието на своята волтарианска униформа, заобиколен от чудесни помощници — престъпници от Апарата. Казвам му:

— Делбърт, помниш ли ме?

Той ме зяпва.

— Боже милостиви! Инксуич, моя семеен „шпеонин“!

— Ами да, Роки, кой друг? Дойдох да ти върна властта над Земята, която ти отнеха.

А той ще се задави от благодарност, докато един от помощниците ми му подава вода, а друг почиства раните му.

И тогава рамо до рамо ще тръгнем към славата, глухи за жалките писъци на осакатените и умиращите и ще подложим отрепките на такова изтребление, каквото никой досега не е виждал.

И от канавките, залети с кръв, мис Пинч ще надигне бледа ръка, за да извика последните си думи:

— Прости ми, Инксуич! Прости ми, аз не знаех…

Някой ме раздруса.

— Събуди се — Беше Хелър. — Влизай във влекача. Вече се здрачава и след час отлитаме към Волтар.

Усмихнах се. Точно от това имах нужда, за да осъществя мечтите си.