Л. Рон Хабърд
Катастрофа (36)

Втора глава

Когато се уверих, че съм в пълна безопасност, вдигнах капака на люка, смъкнах се по стълбичката, минах през тайната врата и се върнах в своя кабинет.

Натиснах превключвател. Осветлението беше повредено, сигурно заради прерязания кабел. В едно чекмедже намерих фенерче и го включих. Доста добре се бяха справили с прикриването на следите от обиска.

Кипях от възбуда. Отървах се от тези злосторници.

Но сега трябваше да се обадя.

Само да кажа няколко думи на Ломбар Хист и всичко ще бъде спасено!

Насочени оръдия към точката, откъдето ще се появи влекачът, един залп — и те ще рухнат в дълбоката цяла миля пропаст до стените на крепостта. Невъоръжен влекач без никаква броня — лесна работа!

Грабнах един свързочен уред.

Нямаше сигнал.

Втурнах се към главната канцелария на отдела и натиках електронната си карта в огромния компютърен пулт, който би могъл да ме свърже с всеки.

Нищо!

Хелър бе прекъснал всички връзки, а после не ги е възстановил!

Все едно. Ще притичам до някой комуникационен център на улицата и ще се обадя по гражданските линии.

Веднага препуснах в нощта.

Насочих се към мъждиво светещата табела на комуникационния център. Бързо се шмугнах вътре.

Бръкнах в джоба си за монети.

Напипах турска монета от пет лири.

Не ми свърши работа.

Извадих четвърт долар.

И той беше неподходящ.

Опитах се да натикам насила в процепа монета от десет цента. Ударих с юмрук и тя се заклещи.

Трескаво обръщах портфейла и джобовете си.

НЯМАШЕ И ПОМЕН ОТ ВОЛТАРИАНСКИ МОНЕТИ!

Огледах пода с надеждата, че все някой е изтървал дребна монета. Нищо.

Я да видим. Ске. Да. Бившият ми пилот Ске може би живееше наблизо.

Не. Той не би трябвало да живее, където и да било. Дадох му фалшиви банкноти и сигурно отдавна са го екзекутирали за това.

Мийли! Бившата ми хазяйка. Само на няколко квартала от тук!

Не. На нея също платих с пари, за които екзекутираха, без дори да задават въпроси.

Наоколо беше тъмна пустош. Никакви хора. А и никъде нямах приятели.

Какво да правя? Какво да правя? Трябваше незабавно да предам съобщението на Ломбар!

Полицейско управление!

Не, Хелър може би е предупредил за мен „кенефните мухи“ и току-виж ме арестували.

Моят аерокар!

Но нямах и представа къде го пазят, нито дали още ми е зачислен.

Оглеждах се диво. И тогава се натъкнах на нещо. До сградата бе оставен аерокар. Ще го открадна!

Прокраднах се до машината. Не забелязах никой наблизо.

КЪСМЕТ!

Вратата беше отключена!

Пъхнах се в кабината.

КЪСМЕТ!

Нямаше блокировка на контролното табло.

КЪСМЕТ!

Двигателят се включи мигновено.

Литнах право напред и нагоре в нощта. Погледнах надолу. Дори никой не си подаде главата през прозореца, за да види какво става.

Така, къде се намирах в момента?

Вдясно от мен беше градският офис на Ломбар. Спуснах се натам.

Дори една светлинка не различих в мрака.

Завих наляво — към мястото, където Ломбар отсядаше при идването си в града, нещо като леко порутен дворец.

Всичко беше тъмно, нямаше и охрана.

Добре, защото това означаваше само едно — ЛОМБАР БЕШЕ В СПИТЕОС!

Пак късмет!

Насочих аерокара нагоре към линиите на въздушния трафик. Под себе си виждах целия Правителствен град. Издигнах се още по-високо. Някъде вдясно от мен останаха Нафуканите хълмове. Но очите ми се стараеха да проникнат през тъмнината — към неясните очертания на планините. Зад тях беше Голямата пустиня. А оттатък тази пустош беше Спитеос!

Пресметнах набързо. Хелър трябваше да стигне до базата с мобилизационния резерв на Флота, а оттам щеше да отлети до Спитеос с влекача. При това със страхотна бързина.

Отново всичко висеше на косъм.

Но аз вече устремно напредвах към целта!