Л. Рон Хабърд
Катастрофа (35)

Първа глава

— Чуй ме, Солтан — каза графиня Крек. — Не искам никакви номера. Кога си отиват хората от твоя отдел?

Надеждата ме заля като вълна, но не позволих на лицето си да ме издаде.

— В шест.

— Значи по залез-слънце. Никой ли няма да остане вътре?

— Никой. Веднага се пръсват по домовете си.

— Слушай ме внимателно. Ще те отведем там, за да вземем копията от Имперските прокламации. Само една стъпка накриво и ще ти счупим краката. Разбра ли?

Кимнах, без да проявя нетърпението си. Всичко вървеше точно според плана.

Тя държеше флотска електрическа кама. Преметна през рамото ми ремъка на сака със записите от архива. И това стана, както го исках.

— Когато си вземем прокламациите — продължи графинята. — Ще те предадем в Имперския затвор. Обаче помни — не съм ти обещавала да стигнеш до там жив. Ще трябва да ни помотаеш в намирането на документите.

— Нима ще ме убиете? — промълвих аз.

— Че как, след като се опита да заколиш Джетеро. Не забравяй, че те видях. Ти не заслужаваш съдебен процес. Какво избираш — да кротуваш и да ни помагаш? Или да проверя веднага дали е изправна тази електрическа кама?

Беше я включила. Чувах бръмченето. Но аз само се опитах да прикрия усмивката си. Играта се развиваше според моите желания.

Крек ме побутна да сляза по стълбичката. На земята ме поеха двама флотски щурмоваци и грубо ме повлякоха към цивилния аерокар.

Пилотът също беше щурмовак, а до него седеше друг, насочил към мен иглен пистолет.

Седнах отзад. Хелър се настани от едната ми страна, Крек от другата.

Хелър махна на Круп и аерокарът скочи към небето.

Волтар се простираше под нас в избледняващите лъчи на слънцето. Минахме край главната база на Флота и се смесихме с обичайното въздушно движение. Пилотът идентифицираше аерокара със своята електронна карта — поредната групичка щурмоваци, тръгнали да се позабавляват.

Наближихме Правителствения град и отбягвахме вечерния поток от напускащи служители. Река Уийл се виеше като златиста пътека край отвесните скали, върху които бяха кацнали рушащите се сгради на Отдел 451.

Тогава ме нападнаха опасенията.

Бях напрегнат като изпъната до скъсване струна. Щях ли да се справя? От това зависеше животът ми, също и смъртта на Хелър.

Ако сбъркам, ще ме натикат в Имперския затвор. Там властваше Съдът на Волтар и дори Ломбар не можеше да се меси в решенията на тези мрачни пазители на закона. Апаратът можеше да отмъква осъдени престъпници от затворите на местната полиция, но не и от Имперския затвор. Съдиите там спазваха сурови и строги традиции, защото се занимаваха само с най-зловещите престъпници, които бяха прегрешили спрямо самата държава. Ако ме пъхнат вътре с подобни обвинения, даже Ломбар не би успял да ме измъкне.

Поемах сериозен риск.

Дано Ломбар поне оцени всички опасности, на които се излагах заради него.

Доближихме бавно, за да се уверим, че никой не е останал в канцелариите. Бях заповядал да убият старшия чиновник Боуч заедно с двамата фалшификатори. Така че нямаше опасност да се натъкнем на някой, който да разкрие неистинността на документите.

Смрачаваше се.

— Май вече са се разотишли — каза пилотът.

— Хайде, кацай — реши Хелър.

Пилотът откри свободно място между два аеробуса и намести машината, после изключи двигателя.

Хелър излезе и се огледа. Никой не се мяркаше наоколо. Сградата беше заключена. Той извади инструмент от чантата си. Плъзна го по стената нагоре-надолу. Оголи част от главната комуникационна система.

Преряза кабела и свърза частите с парче куха изолация. Наглед всичко беше наред, но алармената инсталация вече не можеше да се задейства. Освен това вече никой не можеше да се обади от сградата.

Молех се безмълвно на всеки известен Бог хитростта ми да успее.

Хелър повика двамата щурмоваци. Те вече бяха насочили оръжията си към мен.

— Това е отделът, който нашият арестант ръководи. Ще влезем вътре, за да вземем някои документи. Но току-виж му хрумнало да напипа някое скрито оръжие. Освен това тук е територия на Апарата и той сигурно ще се надява неговите приятелчета да го измъкнат, преди да го отведем в Имперския затвор. Така че при първото подозрително движение го зашеметете.

Хелър ми махна заповеднически и аз притиснах електронната си карта към ключалката.

Вътре всичко беше както винаги — тъмно, задушно, овехтяло, а и наситено с онова, което хората подигравателно наричаха „аромата на кърканите“. Нямах време да оглеждам подробно, побутнаха ме с оръжията към кабинета ми в дъното.

Хелър постави лампа на страничната масичка. Нищо не се бе променило — дебел слой прах, празна — кутия от главотръс, където я бях захвърлил.

О, стая на горчиви спомени и страдания, на кошмари и преумора, на работа до изтощение. През цялото това време не ми бе липсвала нито за миг.

Вратата към личната ми тоалетна беше затворена.

— Е, къде са? — попита графиня Крек.

Разбира се, не съществуваха никакви копия на онези фалшиви прокламации. Казах й:

— О, не си мислете, че се опитвам да ви преча. Само че трябва да си припомня под точно коя дъска на пода ги скрих.

Нямаше особено значение коя дъска щях да надигна първа. Под всяка от тях се криеше изобилие от материали за изнудване, защото от първия си ден в Апарата събирах информация, с която да подпомогна кариерата си. Това е единственият начин човек да си пробие път и да наложи волята си.

Успях да си придам леко разсеяно изражение на лицето. После се хванах за корема и примижах като от болка. Понаведох се леко и хванах края на една дъска. Виждаше се, че под нея са наредени листове. Пуснах дъската.

— Не, не е тази. Не ми се ще да разбиваме всичко тук на парчета… — Пак направих гримаса. — Ако не ме напъваше толкова да отскоча до тоалетната…

— Какво? — каза Хелър.

— Имам диария — обясних. — Заради по-силното притегляне е. Космонавт като тебе въобще не би забелязал, но тук отново тежа с една пета повече, отколкото на Земята, организмът ми още не се е приспособил. Ако ме пуснете да вляза в тоалетната, сигурно ще успея да се съсредоточа.

Като притисках корема си с едната ръка, с другата посочих вратата.

Хелър заповяда на един щурмовак да провери помещението.

Войникът отвори вратата, зашари навсякъде с фенерчето си и сви устни от застоялата воня. Лъчът се отрази от прозореца, щурмовакът долепи лице до стъклото, за да погледне надолу към тъмната река Уийл, виеща се петстотин фута по-надолу. Увери се, че прозорецът е запечатан и не се отваря. Накрая излезе.

Влязох много припряно, за да не събудя подозренията им. Погледнах през рамо графиня Крек и затворих вратата.

Съвсем безшумно я залостих.

Внимателно напипах тайното лостче, с което се отваряше страничната стена. Плоскостта се плъзна гладко и тихо. Видях водещата към горния люк стълбичка.

Отправих смирена благодарност към Бъгз Бъни, който често ми даваше вдъхновение.

Стъклото в прозореца на тоалетната беше от онези, които се чупят без никакъв звук. Вдигнах сака с моите записи. Стоварих го върху прозореца.

Дори не се чу дрънчене.

Останалите в рамката назъбени парчета изглеждаха много убедително.

Шмугнах се в спасителния отвор и плъзнах стената на мястото й.

Безшумно се изкачих по стълбичката.

Ловко отворих горния люк.

Стъпих на покрива, осветен само от звездите. Заключих люка.

Без да причиня никакъв звук, пропълзях до един навес, за да се прикрия срещу въздушно наблюдение.

Наблизо имаше отвор на вентилационна тръба, спускаща се до канцелариите на отдела, затова си дръпнах главата настрани.

И НАДАДОХ ЗАТИХВАЩ ПИСЪК!

Още секунда долу беше тихо.

После се надигна страшна врява.

Някой напъна вратата на тоалетната.

Приклад се стовари върху ключалката.

Трясък на изтръгнато резе.

— ИЗЧЕЗНАЛ Е!

Шум от преобърнат стол. Тропот на обувки.

Нечий глас прозвуча, сякаш човекът беше промушил глава през прозореца:

— Ей, до долу има стотици футове!

— Виждаш ли тялото?

— Да се обадим ли на речния патрул?

— Забелязваш ли стълба или въже? — попита Хелър.

— Сър, само отвесна скала. Ето ви моето фенерче.

Чух гласа на графиня Крек през отвора на вентилационната тръба:

— Ах, този нещастен тъпанар. Предпочел е да се самоубие, вместо да го съдят.

— Ами не мога да го виня за това — намеси се Хелър. — Неизбежно щяха да го осъдят на смърт.

Отново Крек:

— Добре, хайде да намерим прокламациите. Нали затова сме тук.

Трясък от откъртвани дъски. Шумолене на хартии. Пак шум от дъски.

Някой от щурмоваците каза:

— Сър, още нищо не се вижда в реката.

Хелър:

— Помогни ни в претърсването.

Крек:

— Може да ги е скрил зад стените.

Запукаха още дъски. Рязко дърпане на чекмеджета.

Щурмовак:

— Ама че „бибипска“ работа, сър, я вижте тук. Тоя май е смятал да изнудва половината хора от Апарата.

Друг щурмовак:

— „Кърканите“ така си оправят работата.

Първи щурмовак:

— Сър, какво да ги правим тия гнусотии? Дезинтеграторът за документи не работи.

Хелър:

— Сигурно ги е събирал за лично ползване. Той може и да е умрял, но разследването не е приключено, затова вземете някакви кашони и ще предадем всичко на Бис от разузнаването. Няма защо да ги оставяме тук да съсипват живота на разни хора, ако ще и да са „къркани“.

Крек:

— Ще прегледам документите в останалите канцеларии.

Още дълго шумоляха хартии. След това наместваха дъските на пода и ги заковаваха с удари на подметките.

Крек:

— И в другите стаи няма никакви прокламации.

— Само боклуци. Ох, гръм и мълнии, къде ли може да са скрити?

Хелър:

— Може да е излъгал.

Крек:

— Не и под хипноза. Под всяка дъска ли погледнахме?

Хелър:

— Под всяка.

Крек:

— Ох, гръм и мълнии!

Хелър:

— Какво направи с всички онези клетвени декларации и самопризнания?

Крек:

— В чантата ми са, оставих я в аерокара. Това какво общо има с прокламациите?

Хелър:

— Може там да открием някаква нишка.

Крек:

— Не. Прокламациите не са споменати никъде. Не можем и да разпитаме арестанта, защото е мъртъв. Ох, гръм и мълнии! Е, сега можем да направим само едно нещо — да вземем оригиналите от Спитеос.

Хелър:

— О, не!

Крек:

— О, да! Знам, че съществуват и знам точно къде са. Можеш да се промъкнеш там с влекача и аз ще ги прибера само за две минути!

Хелър:

— Скъпа…

Крек:

— Не, Джетеро. Твърде ценни са. Трябва веднага да се върнем и да отлетим с влекача…

Хелър:

— Мила! Това означава да се пъхнеш право в ръцете на Ломбар Хист!

Крек:

— Глупости. Само трябва да спуснеш подвижната стълбичка. Ще сляза, ще ги прибера за миг и се махаме. Знам, че можеш да го направиш. От това зависи целия ни живот! Вече не е нужно да се отбиваме до Имперския затвор, нека се върнем направо в базата. Правил си доста по-опасни неща по доста по-дребни поводи. Хайде да тръгваме.

Хелър изпъшка, но каза:

— Добре.

Чух ги да подреждат кабинета в предишния му вид. Започнаха да пълнят кашоните.

Накрая външната врата на отдела щракна.

Свивах се под навеса, докато аерокарът излетя.

Прегърнах се въодушевено. Потръгна по-добре дори от най-смелите ми мечти!

Крек и Хелър се устремяваха право към зейналите челюсти на смъртта!