Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (9)

Девета глава
Ню Йорк, 2016 г.

Кучето на госпожица Маклафлин се оказа голяма досада.

Обичаше да пишка единствено на определени места в Сентрал Парк, до които с радост отведе Роуз, като теглеше каишката, все едно трябваше да премести ТИР. Ако приближеше друго куче, особено някое, което приличаше на него, проскубано и кафяво, той оголваше зъби и нападаше.

Първия път, когато го направи, Роуз отскочи ужасена и заля с извинения собственика на другото животно, който я изгледа злобно.

— Кучето не е мое — обясни тя. Пилчо се възстанови бързо, стрелна я със самодоволен поглед и хукна отново с вирната опашка.

Ключът за апартамента на госпожица Маклафлин беше поставен на плота в кухнята на Стела, но Роуз все още не го беше докосвала, взе единствено плика с кучешка храна и се качи на горния етаж с Пилчо. Етиката на ситуацията беше, меко казано, доста неуточнена. Като репортер, тя щеше да влезе в апартамента на потенциален източник на информация без предварителното й одобрение и съгласие.

Само че жената все още не беше източник. А Роуз започваше да се съмнява, че тя ще се съгласи. Тя беше просто смахната старица, която си падаше по драматични обрати. Работата на Роуз беше да се погрижи за домашния любимец на съседката по време на криза. Ако се наложеше да влезе в апартамента на госпожица Маклафлин, за да изпълни поетото пред Стела задължение, нямаше да наруши никакви професионални граници, нали?

Рано на следващата сутрин Пилчо я събуди с няколко настойчиви пролайвания. С подпухнали очи тя обиколи квартала с него и й се прииска първо да беше изпила чаша кафе. На връщане, тъкмо когато влизаха, един от портиерите спря Роуз.

— Господин Ван Дорън се е върнал от пътуването си.

Гриф се беше върнал.

— Горе ли е?

— Влезе преди няколко минути. Казах му, че ще се върнете скоро.

Докато отключваше вратата, тя го извика.

— В хола съм.

Обзе я облекчение. Той се беше върнал. Беше бясна, че я е накарал да преживее такава мъка през изминалите четири дена, но й беше трудно да изключи привличането. Беше й липсвал.

Беше застанал до прозореца и й се усмихна.

— Как си, Гриф? — Тя остави ключовете и застана пред него, притеснена като тийнейджърка. Кучето се втурна в стаята, въодушевено, че има още един човек, който ще му изпълнява желанията.

— Кой е това? — сви недоумяващо вежди Гриф.

— Кучето на съседка, за което се грижеше друга съседка, докато първата я няма. На нея обаче й се наложи да постъпи в болница, затова се грижа за него, докато я изпишат — стига приказки. Престани да дрънкаш и го остави да каже, каквото има за казване.

Гриф коленичи и протегна ръка. Пилчо припна към него, подуши пръстите, след това позволи новодошлият да го почеше по врата. Ако кучето можеше да мърка, щеше да го направи. Както може да се предполага, Пилчо хареса Гриф. Гриф очароваше всички.

Тя седна на подлакътника на канапето и скръсти ръце.

— Какво става?

— Аз съм добре, ние сме добре — той стана и натъпка ръце в джобовете.

— Миранда по-добре ли е? — попита тя.

— Намерихме й училище, където се надяваме, че ще й помогнат. И терапевт.

— Това е добра новина — тя изпъна рамене с надеждата да изглежда силна и решителна.

Лицето му се сгърчи.

— Липсваш ми.

Сърцето й се изви от болка, но малка частица грейна от задоволство. Той беше нещастен. Как само й се искаше да прочете мислите му и да разбере какво се крие там, вместо да напипва и да измъква истината сричка по сричка.

Пристъпи към него и го прегърна. Той беше първият мъж, когото бе обичала като зрял, сериозен човек. Той зарови лице на врата й и се разхлипа. След минута отстъпи назад и избърса сълзите с длан, също като момче.

Седна на перваза на прозореца и я привлече до себе си, потри ръката й.

— Извинявай… толкова е трудно.

— Знам — знаеше ли наистина? — Какво има?

— Настъпиха промени след последния ни разговор. Не съм имал представа, че Кони е правила планове.

Ледена тръпка пропълзя по гърба й, когато го чу да изрича името на другата жена.

— Нямам представа какви ги приказваш, Гриф.

— Преди казах прибързано някои неща. Оказва се, че трябва да бъдем в града като част от лечението на Миранда.

— Все още не разбирам защо ми го казваш — като политик той умееше да извърта нещата. Само че досега не беше използвал злите си сили и умения върху нея.

Той престана да гали ръката й и извърна поглед.

— Налага се да намериш друго място, на което да живееш.

Той нямаше намерение да се върне. Просто я изхвърляше. Мама му стара.

— Няма начин. Каза, че разполагам с време, нали?

— За съжаление, не. И училището, и терапевтът са тук, в града, и Кони иска да се премести веднага.

Паника се надигна в гърлото й, горчив, ужасен вкус.

— Тя иска да се нанесе тук ли?

— Така е най-добре за семейството.

Той избираше жена си. Бившата си жена. Тя си представи как жената го казва, докато се качва в колата му, за да отидат в града, как се навежда, за да го целуне за довиждане.

— Искаш да кажеш, че трябва да се изнеса веднага ли?

— Не точно веднага, но в следващите дни. Тя е поръчала мебели и ще ги доставят скоро.

Той замълча и тя забеляза, че той очаква реакцията й, с надеждата да е пропуснала иронията. Само че Роуз не я беше пропуснала. Вече беше побесняла.

— Значи ще обзавеждате апартамента? След като месеци наред беше прекалено зает, ти й позволяваш да влезе с танцова стъпка и да поеме контрола — гневът й беше огромно облекчение. Беше се питала защо не изпитва друго, освен чувството, че е изтръпнала и готова всеки момент да се остави на паниката след предателството на Гриф. Но ужасната му постъпка, безобразието на онова, което е правил зад гърба й през изминалите няколко месеца, неочаквано я порази. Гневът й се превърна в доказателство, че го губи завинаги.

— Извинявай, Роуз — поклати глава той.

— По дяволите, Гриф. Ти отново й позволяваш да поеме контрол над живота ти. Това ли искаш? Може би и аз трябваше да направя същото, да обзаведа скапания апартамент, без дори да те питам. Тогава може би все още щеше да си тук.

— Не става въпрос за мебелите, а за децата.

— Не, става въпрос за живота ти. Как възнамеряваш да бъдеш добър баща, след като се връщаш към връзка, която лично ти нарече „токсична“? Замисли се за себе си, за нас. Имахме толкова много планове.

Той кимна.

— Имахме. Обичам те много, но може би съм твърде стар, за да започвам нова връзка.

Отново думи на Кони, беше сигурна. Поне призна, че все още я обича. Тя смекчи тона.

— И къде, според теб, трябва да отида?

— Ами у Мади? Докато се съвземеш.

Тя не можеше да повярва.

— Какво ще кажеш да ме настаниш в хотел, докато измисля нещо? Не можеш да ме изриташ на улицата, още повече че ти настояваше да се откажа от апартамента си.

Той я беше молил да живее с него. Намираха се в бара на един покрив, някъде в Сохо, звучеше музика, бяха заобиколени от тела и жега и единственото й желание беше той да е до нея, колкото е възможно по-близо. Едва се сдържаше да не му се нахвърли, докато пътуваха с такси към нейния апартамент. Тя все още бе силно привързана към този образ на Гриф и не беше готова да приеме Гриф номер две. Как бе възможно някой да се промени толкова бързо?

— Тогава не разбирах колко е зле Миранда. Правя го за дъщеря си. Поне докато не се оправи.

— Нали разбираш в какво положение ме поставяш? — Тя започна да изброява на пръсти. — Заради теб се отказах от апартамента си и приех работата в „Уърд Мърдж“, както и значително по-ниската заплата. А сега научавам, че баща ми има нужда от по-високо ниво на болнични грижи.

— Мъчно ми е за баща ти. Наистина много. Но не можеш да ме виниш за промяната в работата. Сама каза, че ти било писнало от телевизия и си готова да правиш нещо различно. Аз те окуражих, но ти взе решението. Не аз.

Тя нямаше намерение да спори с него, но неговата интерпретация на събитията го устройваше чудесно. Поеми си дълбоко дъх, каза си тя.

— Ще свърша парите много бързо, Гриф. Какво, по дяволите, ще правя? — Гърлото й се стегна, когато й се прииска да изреве.

— Кони настоява да управлява финансите — той въздъхна. — Чакай, ще видя какво мога да направя. Поне това ти дължа.

О, господи. Кони вече се занимаваше с общите им финанси. Значи Гриф беше напълно изгубен. Позатихналият бяс на Роуз отново избликна.

— Разкарай се веднага. Не искам нищо от теб. Ти си лъжец, Гриф. Скапан лъжец, мошеник и противно човешко същество.

Безполезните й думи останаха, когато тя изтича към спалнята и блъсна вратата. Изчака да чуе затварянето на входната врата и тогава позволи на риданията да избликнат.

* * *

Два дена по-късно Гриф пусна на Роуз есемес, че Кони щяла да отиде в апартамента същата вечер. Роуз си тръгна рано от работа и натъпка дрехите си в четири куфара, заедно с тоалетните принадлежности и обувките, докато Пилчо наблюдаваше от леглото. Ако трябваше да избере дума за изражението по лицето на кучето, щеше да е развеселен. Сякаш бе знаел от самото начало, че тази работа с Гриф няма да я бъде и може би, ако Роуз не очакваше толкова много от живота, нямаше да се намира в това положение. Пилчо имаше нужда единствено от храна и вода и три разходки на ден. Защо Роуз искаше толкова много?

Преди Гриф да се появи в живота й, тя беше независима и силна. Сега също нямаше да му позволи да я сломи. Щеше да остане у Мади, докато си намери апартамент, който може да си позволи, да помоли Тайлър за повишение, за да покрие допълнителните разходи и да се погрижи за себе си. Жалко, че вратата се хлопна шумно и завинаги зад нея, когато напусна телевизията с високите заплати и щедри бонуси. Иначе щеше да се замисли да се върне.

Седна с кръстосани крака на пода и погали Пилчо. Вместо да лежи като повечето кучета и да оголи коремче, Пилчо остана приседнал, притиснал предните крачета.

— Не се тревожи, ще се прибереш у дома за нула време. — Пилчо подуши въздуха и кихна.

Роуз се почувства изтощена само от мисълта да се мести в апартамента на Мади, който беше толкова хаотичен, колкото минималистичен беше на Гриф, моливи и кукли Барби бяха пръснати навсякъде. Ами нали трябваше да се прави на ведра и спокойна пред Мади и семейството й всеки ден. Освен това трябваше да мисли и за поведението на Пилчо. Надяваше се да не ухапе някое от децата.

Искаше й се да отиде в истински дом. Може би някъде в Кънектикът, на улица с дървета, където родителите й да я посрещнат с прегръдка и домашно сготвено ястие; след това тя щеше да се качи в стаята си, която щеше да е същата, както я беше оставила. Може би щеше да се запознае с красивия им озеленител, да се влюби и да осъзнае, че животът в малкия град е само за нея. След няколко сладникави спречквания двамата щяха да се прегърнат и да се оженят в задния двор.

Вместо това майка й напусна къщата им в Ъпър Уест Сайд един ден, докато Роуз беше в първи клас, и не се върна. Баща й каза, че била заминала на дълго пътуване. Докато Роуз се усети и започне да пита за подробности, тя вече беше свикнала с тихия им живот, готвенето на простички вечери, четенето, преди баща й да загаси лампата. По-късно, в гимназията, той я уведоми, че майка й била починала някъде в Аризона, от свръхдоза. По това време тя вече бе призрак, по-скоро теоретичен, отколкото истински и Роуз скъта информацията в тъмните кътчета на ума си.

Животът с баща й беше изпълнен с рутина и ред. Тя препрочиташе Остин и Бронте и макар да не признаваше пред никого, й се искаше да бъде прислужница на дама през деветнайсети век. Роуз обичаше неделните утрини, когато почистваше добре апартамента и знаеше, че има пълен контрол над петте малки стаички, докато останалата част от света бе надвиснала огромна и шумна. Ако беше прислужница, щеше да знае какво ще се случи след пет години или след десет, все едно, защото животът щеше да си е същият ден след ден. Щеше да пали огън с въглища, да почиства бални рокли, да си ляга изтощена, а след това всичко щеше да се повтори. Колкото и да беше странно, това я успокояваше. Странно, че беше много далече от живота, който водеше с Гриф, едната половина от двойка, постигнала успех в Манхатън, готова да завладее града.

В събота вечер Роуз и баща й излизаха да вечерят в местната закусвалня, където тя поръчваше незапечен сандвич с пуйка, който сервираха с пюре от картофи и сос „Грейви“, и огромно количество сос с боровинки, а баща й си поръчваше сандвич „Рубен“^[1]. На салфетката той я изпитваше по алгебра и превръщаше символите в смешни физиономии. Когато тя се изнесе и постъпи в колеж, а след това делеше апартамент с приятелки в Челси, двамата продължаваха да се срещат за вечеря, поне по веднъж в седмицата. И така до деня, в който й позвъниха от училището му, разтревожени, че е бил като замаян в часа по химия и един от учениците едва не се подпалил по време на експеримент. Последваха изследвания и тъжната новина, че той в най-скоро време ще изгуби паметта си. Той не спираше да се извинява на Роуз, съжаляваше, че се превръща в товар за нея. Тя стискаше ръката му и обещаваше, че ще се грижи за него. Така и възнамеряваше да направи.

За нещастие, докато връзките в ума му се късаха, той похарчи повечето си спестявания за покупки онлайн, все неща, които не му трябваха, и изпращаше пари на непознати. Тя го прехвърли на място, където можеха да му помагат, и продаде апартамента, когато условията на пазара бяха най-неблагоприятни, и по-голямата част от парите отидоха, за да покрият дълговете му. Когато Гриф се появи в живота й, той внесе нова надежда. Всичко в живота на Гриф се подреждаше, така че защо да не позволи част от оптимизма и самоувереността му да й се предадат?

Заболя я главата и позната аура заблестя навсякъде около нея. Навън светкавица беше последвана от гръм, който накара Пилчо да скочи и да се хвърли в скута й, целият разтреперан. Понякога, когато барометърът се променяше неочаквано, налягането в главата й растеше, докато неизбежната мигрена не я извадеше от равновесие за следващите двайсет и четири часа.

Ако не направеше нещо скоро, ако не си намереше жилище, щеше да се окаже с куче и четири куфара в проливния дъжд, неспособна да се съсредоточи и дори да говори, без да повърне.

Изправи се, грабна два куфара и каишката и се заклатушка към асансьора. Вместо да натисне копчето за фоайето или дори копчето за такси, тя натисна четвърти етаж. Апартаментът на Стела беше тих, жужаха единствено радиаторите. Ключът на госпожица Маклафлин беше на плота и Роуз го грабна. За пръв път забеляза снимките на стената между спалнята и хола. Всичките бяха черно-бели, Стела беше в различни тоалети, различни пози. На една беше в ластичен бански без презрамки, извила едното бедро към камерата, а косата й падаше на лъскави вълни до раменете. Била е много красива жена.

Пред апартамента на госпожица Маклафлин Роуз се задържа пред ключалката, притеснена, че някой ще отвори вратата си и ще я попита какво прави. Тя пусна кучето вътре, остави двата куфара в тесния коридор, след това се качи отново горе. Остави ключа на Гриф до пощата, която се беше натрупала, след това пренесе последния си багаж до апартамента на госпожица Маклафлин.

Апартаментът беше със същото разпределение като на Стела, но със северно изложение и изглеждаше много по-малък. В хола имаше ъгловато канапе от средата на миналия век, един стол и семпла маса за кафе от орехово дърво. Стар грамофон бе поставен на бюро, едната стена беше скрита под библиотека. Пилчо излочи последната вода в паничката си в коридора и се сви в един ъгъл на канапето, очевидно почувствал се у дома.

Къде й беше умът? Нямаше го. Мигрената ставаше по-силна, разрастваше се от дясната страна на главата, точно зад окото. Госпожица Маклафлин нямаше да се върне през следващите две и половина седмици. Ако отидеше в апартамента на Стела и жената се беше върнала у дома от болницата, щеше да се наложи да обяснява, а в момента не й беше до обяснения. Трябваха й ден, може би два, за да се опомни, да измисли нещо.

Присви очи, за да спре болката в главата, напълни чаша с вода, изпи няколко глътки, след това се отпусна на канапето при Пилчо. Кучето захърка тихо в краката й. Докато стаята се въртеше около нея, тя се остави на болката, доволна, че има къде да страда на тишина.

Четири куфара и куче, което не беше нейно. Това бе всичко, което й оставаше.