Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (1)

Първа глава
Ню Йорк, 2016 г.

Оказа се, че е забравила лука.

След цялата подготовка, списъци, ранното излизане от работа, за да донапазарува и купи всичко необходимо за специалната им вечеря, Роуз беше забравила ключова съставка за ризотото. Провери в килера, но кошничката беше празна, останали бяха няколко самотни люспи.

Гриф беше луд по ризотото й, когато започнаха да излизат и тя добре помнеше с каква гордост изброяваше по-необичайните съставки.

— Тайната е в кокосовото мляко — довери тя.

— Защо пък кокосово мляко? — Той седна на разклатения стол, който тя беше купила от магазина с вещи втора ръка на Блийкър, дългите му ръце и крака бяха твърде тромави за малката й гарсониера.

— Забелязала съм, че придава кремообразна текстура — каза го небрежно, докато събираше чиниите, все едно готвенето беше нещо елементарно за нея, просто поредното занимание, което й се удаваше с лекота, а не отчаяно надбягване към финиша, в което я тласкаше паниката. — Постепенно добавям пилешкия бульон и кокосовото мляко към ориза, после подправките, докато ароматите се смешят.

— Харесва ми как го казваш. Смешят. Кажи го отново.

Тя повтори, все едно беше пред камерата, малко по-ниско, отколкото звучеше разговорният й глас, ясно и уверено.

След това той я прегърна и я люби на леглото с фина, ръчно изработена кувертюра. Тя потисна желанието да я отметне настрани, за да не се налага утре да я носи на химическо чистене, и се остави на едрото му тяло, само мускули и сухожилия, тяло на атлет дори на четиридесет и пет.

Липсваха й тогавашната им непринуденост и пламенни отношения, преди гневната бивша съпруга и кисели деца да пробият пашкула на щастието им, преди тя да се откаже от апартамента си и двамата да заживеят заедно в апартамента в „Барбизон“ в Ъпър Ийст Сайд.

Както можеше да се очаква, бившата му съпруга и децата съвсем не споделяха нейната гледна точка. За тях тя беше натрапница, която обсебваше вниманието и обичта на Гриф. Погледна часовника на печката. Почти шест. Ако побързаше, можеше да изтича до „Гурмей Гараж“ и да купи от белия лук, преди Гриф да се прибере от общината.

Мобилният й звънна. Пак беше Мади. Четвърто позвъняване за изминалия час.

— Какво има, Мади? — Постара се да се престори на ядосана, но прихна, преди Мади да успее да отговори.

— Знам, знам. В момента нямаш никакво време да говориш с най-добрата си приятелка. Прекалено заета си да се правиш на безупречна домакиня, нали?

— Аха. А ти да не би да си тръгнала към сапунените наградки?

— Не обиждай „Еми“ за дневни сериали. Как само ми се искаше да дойдеш, Ро. Какви обувки да сложа с роклята на „Майкъл Корс“? Телесен цвят или златни? — Кариерата на Мади като актриса беше поела към висините, откакто се запознаха в колежа. Още в училище бе одобрена за роля в сапунка и това беше първата й номинация.

Роуз преглътна виновно, че няма да бъде до приятелката си.

— Определено телесния цвят. Пусни ми снимка.

— Имаш ли вече представа каква е голямата новина на Гриф?

Роуз се усмихна и се облегна на кухненския плот.

— Едва ли ще е нещо кой знае какво — излъга тя. — Може отново да са го повишили. Нали бележи успех след успех.

— Едва ли е това. Я помисли. Мина цяла година, откакто се разведе, живеете заедно от три месеца, така че е крайно време да определите дата.

— Напоследък се държи странно. Ами ако избързвам?

— Довери се на шестото си чувство.

— Шестото ми чувство нашепва, че става нещо. Въпреки че понякога пак е както в началото. Искам да кажа, че двамата с него все още не сме довършили апартамента.

Колкото обичаше апартамента, толкова и го мразеше. Обичаше високите класически френски прозорци, газовата печка и просторни гардероби. Харесваше възможностите, които даваха первазите на пода, гипсовите орнаменти и подовете от боливийско палисандрово дърво. Ненавиждаше обаче празнотата. И двамата с Гриф посвещаваха на работата си дълги часове през седмицата и не намираха време да обикалят за мебели, през уикендите той ходеше в къщата си в Личфийлд с децата си, а жена му се мотаеше с други разведени приятелки. Бившата му жена, поправи се тя.

Имаше нужда от много работа, за да се превърне в уютен дом. Тапетите в най-малката стая не бяха никак подходящи за щерките на Гриф, тийнейджърки. Дюшемето в трапезарията беше голо, с изключение на очертанието на персийски килим, останало от предишния собственик.

През уикендите Роуз често се чувстваше като призрак, докато седеше на прозореца в библиотеката, наблюдаваше трафика и пешеходците, които се разхождаха по двойки. Клаксоните и смехът се носеха чак до петия етаж, въпреки че прозорците бяха затворени. На квартала, Шейсет и трета улица, съвсем близо до Лексингтън, му липсваше чара на старите й свърталища в Уест Вилидж, където дърветата преплитаха клони над калдъръма. Тук тротоарите бяха голи, булевардът беше пълен с лъскави малки магазинчета, в които се продаваха бели памучни роклички за прощъпалници и антични карти на Париж.

Роуз изчака Мади да се пъхне в роклята с много пъшкане.

— Господи, няма начин да стигнеш до този цип. Трябва ми втори чифт ръце.

— Били къде е?

— Тази вечер има родителска среща. Двамата с бившата му ще вечерят заедно след това, за да обсъдят възможностите за училище през следващата година. И ако не съм ти казала досега, на седмото небе съм, че няма да присъствам на тази досада.

— Нали знаеш, че ако можех, щях да дойда да ти помогна.

— Стига, сладурче, знам. Ще ти пусна снимка, а ти направи същото, когато получиш пръстена.

Роуз затвори през смях и зашляпа по дългия коридор към голямата спалня, където беше съблякла правата рокля, с която бе облечена през деня. Както обикновено, беше прекалено официално облечена. Повечето от останалите й колеги от новата медийна фирма, в ранно младенческа възраст, до един по-млади с поне десет години, бяха с дънки и суитшърти. Сложи си клин и мек кашмирен пуловер с шпиц деколте, след това посегна към червилото.

Гриф обичаше да я нарича красавица, образ, на който тя държеше, когато излизаха заедно и си слагаше алено червило, което отиваше на бледата й кожа и тъмна, късо подстригана коса. Напоследък обаче все се питаше дали този цвят не е твърде крещящ за жена в средата на трийсетте. Все едно прекаляваше със старанието.

Имаше ли мъже, които се питаха дали лицето им не лъщи прекалено, дали косата не се къдри и дали бръчките пачи крак не са станали по-изразени през последната нощ? Не можеше да си представи Гриф дори да обърне внимание на подобни терзания. Той влизаше навсякъде като агент на промяната, като мъж, който създава новините. Нямаше нищо общо със симпатичното момиче, което просто ги четеше. Когато работеше в телевизионната мрежа, Роуз искаше да я приемат сериозно и се обличаше подходящо за целта, въпреки че продуцентката й настояваше за дълбоки деколтета. Като се изключи изборът й на дрехи, голяма част от зрителите пренебрегваха Роуз заради красотата й, а някои дори обичаха да пускат в туитър злобни забележки за гърдите и краката й. Добре, че на новата работа не й се налагаше да е под светлината на прожекторите.

Някой наду клаксон и звукът се понесе през отворения прозорец на спалнята. Не беше клаксон. Нисък, жален звук на копнеж, последван от дрезгавия бумтеж на барабан. Не беше сигурна на кого е: единственият тромпетист, когото можеше да назове, беше Майлс Дейвис. Баща й обичаше да пуска плочи на Дейв Брубек, когато беше малка, и споменът я накара да се усмихне. Щеше да свали парчета на Брубек на айфона си и да ги пусне на баща си, когато през уикенда му отиде на гости. Или пък той щеше да запокити айфона в стената. Напоследък не се знаеше как ще реагира.

Трябваше да тръгва, но завладяващата мелодия я привлече към отворения прозорец. Наведе се, показа глава навън и се заслуша. Звукът се носеше от долния апартамент, но спря след малко, заменен от песен, изпълнявана от две жени. Едната беше със стелещ се алт, като Лусинда Уилямс. Другият беше висок, нежен, почти ангелски. Различни гласове, но толкова красиви: болка и надежда, смесени заедно. Песента завърши с нещо като кикот, колкото и да беше странно.

Времето се задвижи отново. Тя трябваше да купи лук.

Телефонът в апартамента звънна. Дано беше Гриф, за да предупреди, че ще закъснее.

— Татко там ли е?

Роуз все още не се беше научила да различава гласовете на дъщерите му.

— Ти ли си, Изабел?

— Не, обажда се Миранда — изсумтя нетърпеливо момичето. — Баща ми там ли е?

Нито едно от момичетата не произнасяше името на Роуз на глас. Но пък те бяха съвсем млади и животът и на двете беше труден. Въпреки че Гриф и жена му бяха разделени от три години и разведени от една, Роуз се беше превърнала в причината за всичко, което се беше объркало между родителите им. Мади беше извадила късмет с мъж, чиито деца бяха на четири и седем, вълшебна възраст, в която Мади се явяваше просто още един човек, с когото можеха да играят, на чието внимание можеха да разчитат и съвсем не представляваше заплаха.

Тя заговори ведро:

— Здравей, Миранда. Все още не се е прибрал от работа. Звъня ли на мобилния?

— Да. Включи направо на гласова поща. Затова звъня тук.

— Сигурно е в метрото. Ще му предам, че си звъняла.

Нямаше дочуване, телефонът прищрака и се чу сигналът за набиране. Дали пък да не остави тапетите с маймуни?

Ако Гриф наистина беше в метрото, значи не й оставаше много време. Роуз метна на рамо чантата и забърза по коридора към асансьора. След безкрайно чакане вратите се затвориха и отвориха отново на долния етаж.

Качи се жена с бели ръкавици и красива тъмносиня сламена шапка с воал в цвят слонова кост, който прикриваше очите и носа. Палтото беше в същия нюанс, твърде топло за това време на годината, разкроено от талията надолу. Единствено предпазливите й движения, сякаш подът всеки момент можеше да пропадне под обувките в цвят слонова кост, и бръчките около устата издаваха напредналата й възраст. Стискаше каишката на малко кученце. Още с влизането се обърна с лице към вратата. Ведрият поздрав на Роуз остана без отговор.

Четвърти етаж. Когато Гриф и Роуз оглеждаха сградата, брокерът спомена с половин уста, че десетина от наемателите били „заварено положение“, дългогодишни обитателки на „Барбизон“, които живеели тук като гости срещу заплащане още по времето, когато през миналия век сградата била хотел единствено за дами. Вместо да ги изгонят, когато в сградата обособили апартаменти, те били прехвърлени в апартаменти с контролиран наем на четвъртия етаж.

Кученцето излая по Роуз и тя се наведе, за да му позволи да подуши ръката й. Дамата с воала не мръдна и на сантиметър. Останалите обитатели на сградата понякога мърмореха за наемателките на четвъртия етаж, жени, които живееха в първокласен имот, без да плащат хиляди долари на месец за режийни както останалите, но Роуз бе на друго мнение. Те бяха първи тук и я очароваха.

Какво ли е било тук, когато този модерен адрес е приютявал стотици красиви млади момичета? Някои бяха постигнали слава: Грейс Кели, Силвия Плат, Канди Бъргън; списъкът беше дълъг.

— Аз съм Роуз Луин — не се сдържа тя. Очевидно жената искаше да бъде оставена на мира, но любопитството на Роуз не й даваше покой. — Нанесох се преди няколко месеца. Не се познаваме.

Жената се обърна бавно, стиснала устни в тънка розова линия.

— Добре дошли.

Гласът потреперваше от възрастта.

Вратата на асансьора най-сетне се отвори и Роуз изчака тайнствената съседка да излезе в мраморното фоайе. Пристъпваше бавно, правеше малки, неуверени крачици, но гърбът и главата й бяха съвършено изправени. Кучето, някакво териерче, ситнеше в неравномерно стакато, сякаш студеният камък нараняваше миниатюрните му крачета. Роуз тръгна след тях.

Портиерът отвори галантно тежката входна врата.

— Здравейте, госпожице Маклафлин. Как е Пилчо днес?

— Благодаря, Патрик, добре.

След като излязоха, Патрик се обърна към Роуз с усмивка и лек поклон.

— Госпожице Луин. Как сте тази вечер?

— Добре, благодаря. Тръгнала съм към магазина, ще се върна след мъничко.

Все още свикваше, че има портиер. Нямаше нужда да го уведомява защо излиза, нито да си говорят за времето. Склонността й да води подобни разговори побъркваше Гриф. За него минаването през фоайето беше просто миг от дългия, натоварен ден.

Жената с кученцето тръгна към Парк авеню, а Роуз се отправи към Второ. Въпреки че магазинът беше пълен с народ, тя грабна две глави лук и букет бели божури и мина на експресната каса за нула време.

Патрик беше излязъл на тротоара, когато тя се върна, свил ръце зад гърба, докато оглеждаше новия строеж от другата страна на улицата. Коремът му стърчеше над колана, а сивата коса потрепваше при всеки порив на вятъра. Тя спря и вдигна поглед с него.

— Колко голяма ще бъде? — полюбопитства.

— Много — работеше в „Барбизон“ още от пристигането си в Америка преди четиридесет години и тя беше почти сигурна, че подчертава ирландския си акцент, за да очарова дамите. — Мисля си за времето, когато нашата сграда е била най-високата в квартала. Представяте ли си? Виждал съм снимки, извисявала се е над останалите. Сега обаче това чудовище отсреща ще бъде двойно по-голямо. Нямаме никакъв шанс.

— Всичко напоследък е високо — подхвърли Роуз. — Сигурно са казвали същото и за нашата сграда, докато е била в строеж.

Тя се възхити на дизайна първия път, когато дойдоха да видят апартамента. Беше солиден, необикновен. Сградата ставаше по-тясна на върха, също като сватбена торта от тухли и пясъчник, терасите, декорирани с мавритански арки.

— Патрик, ти кога започна работа тук?

Той се обърна към нея, извил учудено вежди. Тя предположи, че малцина от обитателите на сградата са му задавали лични въпроси.

— През седемдесетте. Тогава беше много различно.

Хареса й как много прозвуча като мно-о-ого.

— Познаваш ли старите жители?

— Дамите ли? Разбира се. Познавам ги всичките.

— Ами жената, която излезе преди малко? Жената с кученцето.

Той се усмихна.

— Госпожица Маклафлин. И Пилчо. Странна жена.

Жена с маслено руса коса изчатка с токчета към тях, понесла няколко пакета. Патрик остави Роуз и забърза към нея. Роуз погледна часовника си. Трябваше да се качва, не да си приказва с Патрик, но портиерът се върна почти веднага.

— Да ви повикам ли такси, госпожице Луин?

— Не, не — тя замахна с ръка. — Надявах се да ми разкажете повече за госпожа Маклафлин.

— Госпожица Маклафлин — той беше около десет сантиметра по-нисък от нея и вдигна кръглото си червендалесто лице към нея. — Не обичам много да говоря за другите жители.

Патрик обожаваше да говори за другите жители, но Роуз го погледна сериозно и кимна.

— Тя е от едно време, от петдесетте, тогава се е нанесла. Дошла тук, за да постъпи в секретарско училище.

— Струва ми се интересна жена, ако мога да съдя по начина, по който се облича.

— Няма много приятели в сградата. От управата не могат да я понасят. Тя не спря да негодува, когато й съобщиха, че трябва да се премести от апартамента си в 4Б с останалите наематели от едно време. Заплаши да викне адвоката си. Така и не го повика. Накрая й помогнах да си събере багажа и да се премести. Пенсионерка е, не може да си позволи носачи и аз с удоволствие й помогнах. Няма случай да ме забрави на Коледа, винаги получавам картичка и малък знак на признателност.

Апартамент 4Б беше точно под техния. Оттам се носеше музиката.

— Много мило, че си й помогнал да се пренесе.

— Случилото се с нея е ужасно.

Разчитай на Патрик да спре на най-интересното.

— Какво се е случило?

— На терасата станал бой.

— Бой ли?

— Да. Не знам какво точно се е случило. Тя била горе с една от камериерките. По онова време сградата била хотел, не като днес, имало много персонал. Както и да е, двете момичета се сбили и камериерката паднала.

— Мили боже! Ужасно!

— Знам. Спомням си, че говорих с един от старите портиери, когато постъпих на работа. Забелязах, че винаги е с воал, никога не съм я виждал без него. Попитах защо тази жена винаги си покрива лицето. Той ми каза, че не може да търпи да я виждат от онзи ден насетне.

— Защо?

Семейство туристи ги прекъсна и попита накъде е „Блумингдейл“. Патрик сякаш знаеше, че Роуз е притаила нетърпеливо дух и започна да обяснява най-лесния път и препоръча прилично бистро в квартала. Тя обаче трябваше да се качи. Ако се наложеше да поръчат вечеря, настроението нямаше да е каквото тя искаше.

Роуз чакаше асансьора да слезе от един от високите етажи, когато Патрик застана до нея.

— Та както ви казвах, горкичката госпожица Маклафлин. Горкият портиер, онзи, с когото ви казах, че съм говорил, той ми каза, че била ходила в секретарско училище. Била от невинните души дошли от селскостопанските райони, не знаела нищичко и се забъркала в какви ли не неприятности.

— Какви неприятности?

— Това вече не мога да ви кажа — той потри слепоочието си. — Но по време на онзи бой, така казват, била нарязана.

— Нарязана ли?

Той направи движение от единия край на челото надолу през отсрещното око.

— Нарязана. С нож.

Тя усети как стомахът й се преобръща.

— Била е обезобразена, останал й е ужасен белег. Горкичката госпожица Маклафлин — той затвори очи. — Оттогава нито веднъж не си е показала лицето пред света.

Вратата на асансьора се отвори и Роуз влезе вътре, потисна тръпката, която я разтърси.

Изобщо не трябваше да пита.