Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (23)

Двадесет и трета глава
Ню Йорк, 2016 г.

Бащата на Роуз си беше ударил главата и счупил бедрената кост, докато се опитвал да се разхожда без чужда помощ, и беше на успокоителни и обезболяващи след операция от няколко часа. Сестрите и лекарите я предупредиха, че възстановяването му ще бъде трудно. Тя не се съмняваше, че е точно така. Баща й сякаш се беше смалил в болничното легло. Джейсън настоя да остане с нея и после да я върне в „Барбизон“. Искаше да й сготви вечеря. Тя не можеше да му позволи да разбере къде живее, затова се съгласи на бърза вечеря в неговия апартамент. Щеше да хапне нещо малко и да се прибере.

Очакваше апартаментът му да бъде в една от модерните, безлични сгради, които никнеха като бобовите стебла на Джак из целия град, вместо това се оказа, че той живее в тухлен блок в Грамърси Парк, един от най-желаните и най-модерни адреси в града.

Подаде й малка чашка бърбън.

— Това ще ти помогне.

— Мислиш ли, че го боли много?

— Лекарят обеща да го държи упоен, а сестрата каза, че ще спи през цялата нощ — Джейсън обясняваше, докато бъркаше тенджера супа на котлона. — Можеш да отидеш там рано утре сутринта, но засега трябва да похапнеш и да се наспиш.

— Горкичкият ми баща — тя отпи от напитката и въздъхна, когато течността я парна. — Разхождаше се до вратата всеки ден след училище, викаше ме и настояваше да му разкажа всичко, което се беше случило през деня. Бях деветгодишна, когато му разказвах глупавите подробности от живота си и той слушаше внимателно, все едно издавах щатски тайни.

— Пробвай — Джейсън й подаде купичка и лъжица.

Тя опита супата. Беше от тиква с лек аромат на канела. Имаше и още нещо.

— Експериментирал си с подправки — лапна още една лъжица.

Беше великолепно.

— Точно така. Книгата на Сам ме вдъхнови.

Тя посочи стаята, смес от съвременни мебели и няколко антики.

— Как се настани тук?

— Баба живя тук няколко години и ми остави апартамента. Нанесох се, след като мама почина.

— Имам чувството, че не си избирал китайския шкаф.

Той го погледна и се разсмя.

— Не съм.

— Татко ми ще умре, нали?

Джейсън не отговори.

— Ударил си е главата, счупил си е бедрената кост. Как ще се възстанови? Трябва да приема фактите. Докторът намекна тъкмо за това, нали?

— Така каза. Много ми е мъчно, Роуз.

Беше доволна, че той е до нея, че има човек, който да потвърди неизказаното послание на лекаря, онова, което се подразбираше от случилото се.

Джейсън продължи:

— Ще му дават сериозни седативи, няма да изпитва никаква болка и няма да се чувства объркан. Когато си тръгнахме, ми се стори съвсем спокоен, не го забравяй.

Тя кимна. След това избухна в сълзи.

Той заобиколи плота и застана близо до нея, прегърна я. Рамото му беше на съвършената височина за главата й, докато плачеше. Когато приключи, той й подаде салфетка, за да си изтрие очите.

— Извинявай — тя смачка салфетката на топка.

Тежките му ръце се отпуснаха на раменете й. Прииска й се отново да се притисне в него, да почувства тялото си до тялото на друг човек с мускули и контури. Преди няколко години беше прочела книга от жена с аутизъм, която бе създала „машината за прегръщане“, която я притискала от всички страни и й осигурявала облекчение в моменти на безпокойство. Точно това искаше тя сега от Джейсън. Да бъде прегърната силно, да се изключи от този ужасен ден.

Тя постави салфетката на плота и го прегърна през врата.

Той нежно свали ръцете й.

— Някога отразявал ли си война и падал ли си си по нещо, защото си се чувствал толкова зле, че то те е карало да се чувстваш по-добре? Случвало ли ти се е?

Той поклати глава.

— В момента не мислиш трезво за това.

— Да, но ти разбираш за какво говоря, нали? Нещо, което отнема болката.

— Знам.

— Тогава, нека това да бъде същото.

Тя привлече внимателно главата му и го целуна. Той остана неподвижно, но не се отдръпна. Тя продължи, наслади се на устните му до своите, докосна го с език и остана доволна, когато той отвори уста и си пое рязко въздух. Роуз спусна ръце към кръста му и го привлече до себе си, а той пое лицето й в своето, езикът му обходи устата й и се премести на врата. Тя ахна, когато той вкуси извивките на ушите й. Знаеше какво да прави с една жена.

А тя искаше точно това. Поведе я към леглото си и попита няма ли да съжалява утре. Тя го увери, че няма, и беше убедена, че е точно така. Джейсън се оказа неочаквано нежен любовник. Наслади се на всеки сантиметър от тялото й, доведе я почти до ръба, след това се отдръпна и започна да я дразни отново, а очите му блестяха с изтънчена жестокост. Техниката му не приличаше на нито един друг мъж, когото познаваше, и на няколко пъти тя усети, че се пренася на друго място. Върна му услугата и се наслади на задоволството му след това.

— И така — подхвърли той и се превъртя на една страна, преди да спусне пръст по корема й.

— Да — сети се за Пилчо. — Трябва да се прибирам.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Благодаря ти.

— Старая се да доставям удоволствие.

Тя го целуна внимателно.

— И го постигаш.

Грабна телефона, за да позвъни на сестрите в болницата.

— Почива си и е спокоен — докладва тя на Джейсън.

Роуз си обу бикините, обърна се леко, след това нахлузи дънките.

— Наистина трябва да вървя. Връщам се към реалността. И май трябва да си трайкаме, докато не приключим проекта в „Барбизон“.

— За етиката ли се притесняваш?

Тя въздъхна.

— Винаги.

Добре, че той нямаше представа колко неетично постъпва тя.

— Какво стана с Глория Бъкстоун? — Той седна и пъхна възглавница зад гърба си, сякаш разполагаше с цялото време на света.

Представи си Глория в черни ботуши точно до под коляното. Роуз затвори очи, спомнила си изражението й, когато се облегна на бюрото си, стиснала злобно устни. Тъкмо това я беше превърнало в звезда, сдържаността на филмова кралица от двайсетте и гранитната решителност на предприемач.

Пуловерът на Роуз лежеше до масата. Тя го облече през главата.

— Какви слухове си чул?

— Слухът беше, че Бъкстоун е нагласила нещата така, че да се разкараш.

— Не е чак толкова нагласено. Банковите документи, които получихме за сенатор Мадън, бяха подозрителни. Казах на Глория да изчака, да не обвинява, че може и да са фалшиви.

Джейсън кимна, за да я окуражи да продължи.

— Държах повече на фактите, отколкото да съм първа. Тя обаче не искаше да чака.

Всъщност Глория излъга Роуз, когато тя спомена за съмненията си. Каза й, че е умна и способна и ако иска да се издигне, трябва да е по-сигурна в себе си. Поемай рискове. Думите й се бяха запечатили в ума на Роуз като мантра: „Единственият човек, който се страхува, си ти, каза й Глория. И си личи. Ако искаш да четеш новините, ти трябва да си зад волана. Сега, карай“.

Роуз погледна Джейсън.

— Глория ми беше ментор, помогна ми да си проправя път нагоре. Бях й длъжница. Само че аз исках потвърждение, втори източник.

— Разбираемо.

— Въпреки това излъчихме материала и направо гръмнахме, когато документите се оказаха фалшиви. Поискаха да си подам оставката, а Глория беше отстранена. Тя пусна историята въпреки съмненията ми, но не каза и дума в моя защита, когато нещата се разсмърдяха. Предчувствието ми беше правилно, но това не беше никаква утеха.

Джейсън кимна.

— Седмица по-късно се оказа, че историята е истина. И тогава вие двете с Глория бяхте оправдани.

— Май да.

Гриф обичаше да я представя като „наказанието на сенатор Мадън“. Това се отразяваше добре на имиджа му, да излиза с журналистка, която преследваше корумпирани политици. Поне за известно време беше така. Тя потръпна неволно. Нямаше желание да мисли за Гриф точно сега.

— Много ми е мъчно, че те е прецакала. Радвам се обаче, че сега си в „Уърд Мърдж“.

— Благодаря.

Странно колко лесно беше с този мъж. Ако не друго, то разстоянието й помогна да разбере къде е трябвало да се опълчи. Беше толкова хубаво да кажеш истината.