Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (16)

Шестнадесета глава
Ню Йорк, 1952 г.

Дарби се зарече да избягва „Флатед Фифт“ след странната експедиция при подправките със Сам. Все още се изчервяваше от срам всеки път, когато си спомняше колко рошава беше, когато се погледна в огледалото. Преди да се види, си беше представяла, че са двойка в един от романтичните филми, снимани на Таймс Скуеър, и обикалят задъхани града. Вместо Натали Ууд, тя приличаше на удавен плъх.

В опит да заличи спомена, тя се потопи в часовете си в „Кейти Гибс“, стараеше се да ходи навреме и да е добре отпочинала. Веднъж си забрави ръкавиците на път към школата и пред сградата се натъкна на Морийн, която й даде една от нейните. Минаха безпроблемно покрай дежурната, всяка стиснала папка с ръка в ръкавица, голата пъхната дълбоко в джоба на палтото. Въпреки че началото бе доста трудно за Дарби, й оставаха месеци, в които да докаже на преподавателите си, че от нея ще излезе първокласна секретарка. Беше твърдо решила да го направи.

Освен това успешно избягваше Есми почти цяла седмица. Тази сутрин обаче приятелката й беше дежурна на асансьора и убеди Дарби да се видят за обяд в кафене „Хектор“ на Петнайсета улица. Ресторантът беше препълнен, когато тя влезе и Есми й помаха от края на опашката пред шведската маса.

— Успя значи — Есми й подаде поднос и двете напреднаха бавно към плота, покрит с неръждаема стомана, който опасваше почти целия ресторант. Есми си взе купичка супа от грах и сандвич с печено сирене, а Дарби последва примера й. Опашката спря, докато сложат нови десерти.

— Къде беше? — Есми наклони глава към Дарби. — Сам пита за теб.

— Бях много заета в училище. Мама държи да съм внимателна.

— Стига де. Трябва да се поразкършиш от време на време, иначе ще бъдеш нещастна, ще работиш за шеф, който ти се пуска, но няма да напусне жена си, и ще прекарваш всяка Коледа и Деня на влюбените сама. Това ли искаш?

Дарби се усмихна.

— Не, не го искам. Но аз трябва да се издържам и това е единствената ми възможност. Ти трябва да си в клуба, ти умееш да забавляваш хората. Това искаш от живота. За мен е твърде разсейващо.

— Защо? Защото Сам си пада по теб ли?

Сърцето й трепкаше всеки път, когато Есми споменаваше името му. Спомняше си начина, по който я поглеждаше, след като лапна парчето от пържолата, какъв вкус имаше пръстът му, когато докосна езика й.

— Сам не си пада по мен. Той обича готварството, това е. Беше доволен, че има човек, с когото да сподели идеите си, тъй като баща му не одобрява.

Есми огледа заведението и така задържа опашката още повече. Дарби я побутна напред. Взеха си два еклера за десерт и платиха, след това се отправиха към маса в ъгъла. Есми се настани на стола с лице към ресторанта.

— Може един приятел да се отбие. Трябва да поглеждам.

Дарби случайно се блъсна в масата до тях и възрастните дами, седнали там, я погледнаха с негодувание.

— Кой е този приятел?

— От курса по актьорско майсторство — Есми постави салфетката в скута си и се наведе над супата. — Истински разкош, нали?

— Много е вкусна.

— Слушай, има начин и двете да изкараме малко допълнителни пари. Интересуваш ли се?

Може би имаше предвид допълнително „обслужване на клиентите“, за което говориха във „Флатед Фифт“, които обещаваха по-големи бакшиши.

Есми се разсмя.

— Не се притеснявай, знам какво мислиш и нямам предвид това. Следващия четвъртък вечер Ани Рос ще свири и й трябват две бекъп певици. На хората им хареса, когато пяхме заедно, а господин Бъкли каза, че можем да пеем, ако искаме. Всяка ще получи по двайсет долара. Какво ще кажеш?

— Не мога. Ще ме е страх.

— От какво ще те е страх? Ще репетираме заедно. Ще съм непосредствено до теб по време на шоуто, а после ще се приберем по-богати. Трябва да го направиш.

— Ами Таня?

— Изчезна. И без това беше най-обикновена наркоманка.

— Но аз трябва да се посветя на ученето.

— Ще разполагаш с цял уикенд да учиш. Това е моят трамплин към слава и богатство. Без теб ще бъде пълен провал. Толкова добре работим заедно, всички го казват.

— Сигурна съм, че можеш да си намериш някоя по-добра.

— Не е това. Важното е как звучим заедно — по лицето на Есми се събра недоумение, яркочервената й уста се нацупи. — Наистина ли не искаш?

Дарби не знаеше как да й обясни, за да разбере.

— Ти си създадена за нещо голямо, сигурна съм. Аз обаче не съм. Само ще се посрамя.

— Трябва да промениш начина, по който приемаш нещата. Защо се примиряваш с жалката картинка за теб самата, която ти е натрапила майка ти? Кой го е грижа какво мисли тя?

Думите на Есми я ядосаха.

— Ти не познаваш майка ми, нито пък имаш представа какво сме преживели заедно.

— Знам единствено, че иска да те превърне в досадница. А ти би трябвало да се радваш на живота, да си доволна, че си красиво момиче в Манхатън.

— Първо, не съм красива. Второ, по-добре да съм досадница, която може да се издържа, вместо да захвърля всичко заради една прищявка. Мама трябваше да се омъжи за господин Сондърс, за да оцелеем. Тя умее единствено да клюкарства и да играе тенис. Няма на какво да разчита. Ти какво ще направиш, когато всичко рухне под теб?

В очите на Есми имаше гняв.

— Аз правя всичко по силите си, за да оцелея, така че много добре знам какво е упорит труд и да се грижиш за себе си. Ако не стана звезда, ще остана камериерка в „Барбизон“ до края на живота си.

— Не!

— Правилно ме разбра.

Дарби се изчерви от срам. Нямаше право да предполага каквото и да било за приятелката си. Идването й от Пуерто Рико бе коренно различно от удобното й пътуване от източните щати.

— Имаш право. Работиш упорито. А аз какво направих? Завърших гимназия. Това е. Ти си великолепна, можеш да танцуваш и изпълняваш роли. Вероятно можеш да танцуваш и степ. Права ли съм?

Есми нямаше да се успокои толкова лесно.

— Защо се криеш от всичко, което животът ти поднася в момента? Можеш да изкараш пари с лекота, вместо това предпочиташ да си стоиш в центъра и да се упражняваш да пишеш на машина. Имаш време до юни, след това, ако съм права, ще тичкаш обратно при майка си и ще работиш като секретарка в местната гимназия или нещо подобно.

Тя не искаше да спомене предложението на Шарлът след модното ревю. Есми щеше да се разстрои, а докато Шарлът се върнеше от Лондон, тя сигурно щеше да е забравила за разговора.

— Мама ми писа, че ще успее да ми намери работа в Кливланд, за някакъв бизнесмен, когото господин Сондърс познавал. В индустрията със санитарен фаянс и канализация.

Есми отметна глава назад и се изсмя, възрастните дами до тях зацъкаха неодобрително с език. Тя се престори, че пише на машина.

— Уважаема госпожо, извинявам се, че тоалетната ви връща. Уверявам ви, че каналът ви е от първостепенна грижа за нас.

— Работата е постоянна — Дарби загреба крем от еклера с пръст. От подигравките на Есми я заболя. — Или пък ще започна в издателския бизнес.

Есми се намръщи.

— Стига с твоите глупости. И в единия, и в другия случай по цял ден ще висиш зад едно бюро. Ето го приятеля ми. Връщам се веднага.

Есми пресече заведението, плъзгаше се елегантно и седна срещу по-възрастен мъж, може би трийсетинагодишен, с късо подстригана коса и смачкан кафяв костюм. Той говореше бързо, устните му почти не помръдваха. Есми бръкна в чантата и му подаде малък пакет, който той погледна и след това пъхна в джоба на сакото си.

Две минути по-късно тя се върна на масата.

— Кой беше този?

— Един от курса ми. Иска да направи сцена с мен, но не съм сигурна, че ще се получи.

— Защо беше дошъл да се видите чак тук?

— Искаше бележките ми от час, който пропусна миналата седмица.

— Какви бележки?

Есми взе еклера и отхапа огромна хапка, а кремът покапа от другата страна.

— Това е неприлично — изкиска се Дарби.

— Както и да е, казва се Питър и е прекалено стар, за да ходи в училище по актьорско майсторство. Малко е зловещо, не мислиш ли?

— Може би. Има ли ограничение на възрастта?

— Не особено, когато става въпрос за войници, имаме доста.

— Питър войник ли е?

— Нямам представа. Много питаш. Сега е мой ред. Ами Сам?

— Какво за него?

— Той те харесва. Завел те е да видиш ментора му, господин Калаи, нали?

— Точно така — студена пот изби по гърба й.

— Каква си късметлийка. Може би когато братът на Сам се върне, ще излезем на двойна среща.

— Сам има брат, така ли? — Тя се изненада, че той не е споменал.

— Барабанист. Много талантлив. Господин Бъкли го боготвори и му позволява да прави каквото иска. Сега е на турне, но ми е обещал да ме изведе, когато се върне. Можеш ли да си ни представиш двете като новите госпожи Бъкли?

— Нали кариерата ти е на първо място?

— Точно така. И не го забравяй. Измислих нещо, с което да те убедя да пееш с мен.

— Какво?

— Дояж си десерта и ще ти покажа.

* * *

Безброй хора бяха пристигнали на Таймс Скуеър за матинетата в сряда и момичетата бяха принудени да вървят по улицата, за да не ги разделят.

— Като стадо крави са по това време на седмицата — изкрещя Есми. — Подбрали са ги към обора за доене.

Есми стисна ръката на Дарби и я привлече до себе си. Жълто такси едва не я блъсна. Дарби потисна желанието си да притисне ръце към ушите, за да се скрие от шума. Клаксони, скърцане на чистачки, пиянски разговори се носеха около нея. Тя стисна чантата си от едната страна, а от другата ръката на приятелката си, докато се промъкваха през тълпата като мравки, които си проправят път през пясъка.

Щом влязоха през двойната стъклена врата, шумът се оказа дори по-силен, само че различен. Откъм различните игри се носеше звънлива музика, звънчета звъняха на равномерни интервали.

— Защо дойдохме тук? — Дарби се закова на място и отказа да продължи.

— Имам час. Аркада „Плейланд“, известна е. Ела, няма да ни отнеме много време.

В самото дъно на аркадата, сгушена в един ъгъл бе монтирана нещо като синя телефонна будка. „Глас-о-граф“ беше написано отстрани в курсив. Пишеше още „запишете плоча тук, пускайте я навсякъде“.

Споменът за момчето в парка, Уолтър, връхлетя Дарби. Той работеше за тази фирма и й беше разказал за машината, която записва звуци. Нямаше желание да влиза в кабината.

— Това е нещо като звукозаписно студио — Есми спря до нея, изви китки и представи кабинката също като едно от момичетата, което предлагаше перални машини в телевизионните реклами.

Дарби се разсмя. Уолтър не беше наблизо, тя нямаше защо да се страхува.

— Какво ще правиш?

— Ще пусна двайсет и пет цента, след това двете с теб ще пеем вътре. Щом приключим, плочата пада долу.

— Значи искаш да пееш?

— И двете ще пеем. Ще бъде „Любими, върни се при мен“. След това ще ти я пусна и ти ще чуеш как звучим, как звучи твоят глас. Ела, ще бъде забавно — Есми отвори чантичката си и показа лъскава монета. — Последвай ме.

Двете се свиха в кабинката и Есми блъсна вратата, за да се затвори. Вътре бе тихо и спокойно, истинско облекчение след шумотевицата навън. Обикновена телефонна слушалка бе прикачена за машината с черен кабел и инструкции, принтирани с черни букви на нивото на очите. Есми пусна двайсет и пет цента и вдигна слушалката.

— Готова ли си? Приближи се.

Есми прегърна Дарби през кръста със свободната си ръка, телата им се притиснаха, сякаш бяха свързани близначки. Червената светлина стана зелена и Дарби се изкиска нервно. Есми изпя началото и Дарби се включи. Не откъсваха очи една от друга. Тъй като нямаше банда, пееха по-бавно, по-нежно. Дарби следеше Есми, докато тя тактуваше. Секундите отлитаха, светът отвън сякаш изчезна. Стенография, Сам, момичетата в „Барбизон“, вече нищо нямаше значение. Лицето на Есми беше на няколко сантиметра. Копчето стана червено по средата и двете спряха едновременно, след това прихнаха.

— Това е тъпо — отбеляза Дарби. — Но пък е забавно.

— Нали ти казах — Есми не я пускаше. Неочаквано се наведе и я целуна бързо по устните.

Дарби се дръпна, доколкото това бе възможно в тясната кабинка.

— Есми.

— Извинявай, изглеждаше толкова красива, докато пееше, че просто не се сдържах — тя вдигна ръка и докосна лицето на Дарби, пръстите й бяха меки, следваха линията на челюстта и стигнаха чак до ухото.

Дарби стоеше като закована на мястото си, докато лекото като перце докосване разпращаше тръпки по тялото й. Жестът беше невинен, почти детски, а Есми я наблюдаваше с леко разтворени устни. Гърдите им се докоснаха, когато пуерториканката пристъпи напред, но Дарби не се отдръпна. Тя искаше да попие същността на тази жена, на тази човешка гравитационна сила, която бе привлякла Дарби в орбитата й.

Звукът на плочата, която падна през отвора на нивото на коленете им, изтръгна Дарби от транса й.

Есми се наведе и грабна плочата, едната й ръка все още обгърнала кръста на Дарби.

— Сега да отидем да я чуем.

— Къде? Аз нямам фонограф.

— Аз обаче познавам човек, който има.

Дарби умираше от нетърпение да чуе записа. Когато обаче осъзна какво е планирала Есми, й се прииска да се върне в „Кейти Гибс“.

— Не можем да влезем вътре. Ами ако тя е там? — прошепна Дарби, докато стояха пред стаята на Канди в „Барбизон“. Есми държеше шперца в ръка, на сантиметри от вратата. Дарби не беше говорила с Канди от онази ужасна вечер, когато Есми й се притече на помощ.

Есми почука.

— Спално бельо.

Никой не отговори.

— Ще отнеме не повече от минутка.

Двете влязоха и затвориха тихо вратата. Сърцето на Дарби блъскаше; тя не искаше чак толкова отчаяно да чуе плочата. Ако ги хванеха непоканени в стаята на другото момиче, нея щяха да изхвърлят от хотела, а Есми щеше да е уволнена. Освен това се чувстваше объркана от случилото се в кабинката.

Докато отвори уста да каже нещо, Есми отвори фонографа на бюрото на Канди. Сложи плочата и спусна иглата.

Отначало звукът беше тих, след това Есми завъртя някаква ръчка и гласовете им се понесоха в стаята.

— Прекалено високо е — предупреди Дарби.

Есми наду звука още повече.

— Просто слушай.

Гласът на Есми звучеше такъв, какъвто Дарби го познаваше открай време, опушен, силен, нисък. Сякаш гърлото й беше направено от ситна шкурка и ставаше по-дрезгав, когато дъхът излизаше от дробовете й. Гласът на Дарби, който тя бе сигурна, че е остър, смекчаваше тона. Индивидуалните особености се сляха в един глас, тоновете, изпълнявани от Дарби, бяха бистри, верни.

— Колко красиво — кимна Дарби. — Ти беше права. Добри сме заедно.

— Защото гласът ти е прекрасен.

— Благодаря.

Навън се блъсна врата. Есми грабна плочата и я подаде на Дарби, затвори капака на фонографа. Сгушиха се до вратата и се ослушаха.

— Аз излизам първа, ти чакай тук — нареди Есми. — Щом ти дам сигнал, отивай в стаята си. Аз съм дежурна, така че слизам направо долу.

Дарби кимна.

— Но ще пееш с мен, нали? Обещаваш ли ми?

Да не би да имаше избор. Щеше ли Есми да я целуне, ако не искаше помощта й? Все още усещаше целувката по устните си.

— Добре. Обещавам.