Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (14)

Четиринадесета глава
Ню Йорк, 1952 г.

Дарби наблюдаваше как Есми подготвя стаята за шапки за вечерния наплив. Стаята всъщност представляваше стар шкаф с врата, разделена хоризонтално на две. Когато Есми накара Дарби да отиде в клуба, тя се съгласи с готовност. Облече си роклята, която баща й много харесваше, памучна, на черни и бели точки, с плисирана, богата пола и си сложи новата барета, драматично килната на една страна.

— Кажи, Есми, как беше в актьорската школа днес? — попита тя.

Есми вирна брадичка.

— Уча се да говоря правилно. Слушай: „Ако харесвате фъстъци, значи ще харесате «Скипи»“.

Говореше като филмова звезда, без следа от акцент.

— Невероятно. Преподават ви телевизионни реклами, така ли?

Преди приятелката й да успее да отговори, влязоха двама мъже и се приготвиха да си оставят шапките. Нито един не свали палтото си.

Есми се напрегна.

— Клубът все още не е отворен.

— Не сме тук заради клуба. Тук сме заради теб — заговори с ръмжащ глас по-високият. — Трябва да работиш доста упорито, Есми.

— Не съм сигурна какви ми ги говорите. Мога да приема само толкова шапки, колкото ми оставят.

— Много добре знаеш за какво става въпрос. Хайде, ела да си поговорим малко отзад.

Дарби отвори уста, готова да извика помощ, но Есми постави пръст на устните й.

— Шшш. Няма да се бавя. Част от работата е. Тъпаците трябва да останат доволни, нали?

Отправиха се към клуба и Дарби се обгърна с ръце. Колебаеше се дали да направи нещо и какво, когато входната врата се хлопна зад нея.

— Къде е приятелката ти? — Господин Бъкли влезе във фоайето и изтръска дъждовните капки от шапката си.

Дарби се врътна и го зяпна напълно слисана. Ръстът му, властното отношение и цялостно поведение й напомняше за пастрока й.

— За Есми ли говорите?

— Приличаш на риба. Затвори си устата.

Тя изпълни послушно.

— Къде е тя?

— Излезе само за минутка.

— Уволнена е, ако не се върне до десет минути, когато отваряме. Навън се излива пороен дъжд, така че не мога да позволя никой да остане с палто по време на шоуто.

Ако Есми изгубеше работата си, нямаше да може да плаща курса по актьорско майсторство.

— Аз ще се заема. Ще поема работата, докато се върне.

Двайсет минути по-късно Дарби беше готова да ревне. Мъжете и жените, които влизаха в клуба, бяха натрупали палтата си на малкия разделителен плот, без да изчакат билетчета. Една двойка дори й подхвърлиха чадърите си, докато тя се опитваше да се справи с нашествието. Миришеше на мокра вълна и подмишници, полата бе залепнала за краката й, косата — за черепа. Стана още по-зле, защото трябваше да натъпче баретата в чантата си, след като тя падна на калния под. Никога нямаше да успее да се справи с тази каша, освен това всички палта изглеждаха като предишните. Господин Бъкли щеше да уволни Есми и никога повече нямаше да й позволи да пее. Ами ако Есми беше загазила яко в момента? Кои бяха тези мъже?

— Изглежда, имаш нужда от баня.

Сам носеше чашка кафе в ръка. Облегна се на отсрещната стена и отпи глътка.

— Отведоха Есми — едва изрече думите Дарби. — Двама мъже. Не съм сигурна къде отидоха.

Сам не се притесни.

— Не се тревожи, Есми може да се грижи за себе си.

— Но те ми се сториха безкрайно гневни.

— Куче, което лае, не хапе. Всички тук се правят на мъжаги. Лаконичните му отговори я поуспокоиха донякъде.

— Да не говорим, че някой току-що ме замери с чадър. Хвърли го — грабна закачалка и сложи на нея едно палто. — Какви животни.

— Ако ще се почувстваш по-добре, те не се отнасят по-добре и със сервитьорите. Нито с музикантите, ако случайно ги срещнат на улицата. На сцената е едно, но магията изчезва в светлата част на деня.

— Не знам как Есми търпи всичко това нощ след нощ. Аз бих полудяла.

— Между другото, ти пя велико онази вечер.

— Благодаря.

— Сериозно. Гласът на Есми е като кадифе, но твоят е сребърен, като на славей — той провлече единия си крак по пода.

Когато тя замълча, за да си поеме дъх, огромната купчина палта се плъзна и се стовари върху оплескания с кал под в коридора. Двамата със Сам гледаха ужасени купчината, а след това избухнаха в смях.

Той постави чашата си на близката маса, наведе си и вдигна купчината с едно загребване.

— Отвори вратата.

Тя изпълни послушно и отстъпи настрани. Той й подаде палто и тя го постави на закачалка и го притисна към другите, за да направи повече място. Продължиха по същия начин. Движението й напомняше за барабана на пишещата машина, когато го връщаше в края на всеки ред.

— Защо не си в кухнята? — попита тя.

— Там ще се оправят, нямат нужда от мен.

— Но ти си готвачът.

— Те приготвят простички неща — грах, пържени картофи и сотирани пилешки дробчета. Ще се справят.

От време на време пръстите им се докосваха, а той беше достатъчно близо и тя усещаше миризмата на олио, в което е пържено, и карамфил. Интересна смес, приятна.

Засрами се, когато той забеляза, че тя души.

— Дано не воня.

— Не, миришеш на карамфил. Напомня ми на празниците.

Той помириса ръката си под лакътя.

— Работех над нова рецепта. Пържола със смес от карамфил, куркума и мед.

Устата й се напълни със слюнка. Не беше хапвала нищо след бисквитите в кафенето на „Барбизон“ днес сутринта.

— Звучи прекрасно.

— Ще видим.

— Ще я включиш ли в менюто?

Той се засмя остро.

— Не и ако баща ми има последната дума. Той не иска нищо със „странен“ вкус, както обича да казва.

— Значи, докато си бил в армията, си се научил как да комбинираш подправките — тя обичаше да го слуша как говори. Освен това беше по-лесно да водят разговор, когато и двамата бяха съсредоточени над палтата.

— Точно така, в Югоизточна Азия, там работех като готвач. Трябваше да използвам, каквото намеря.

— И какво намираше?

— Много. Има десет малки островчета, скупчени в море Банда, които са източник на индийско орехче и сушена кора на мускатово орехче. Най-старото дърво за карамфил в света се намира на остров, наречен остров Тернате в море Молука.

— Колко е старо?

— Предполагат, че е на между триста и петдесет и четиристотин години. Дори си има име. Афо.

— Афо! — Каква екзотична дума. — Как изглежда?

— Високо, но безжизнено, с голи клони. Видях го, когато превзехме острова от японците в края на войната.

— Не мога да си представя как си се чувствал. Да ходиш на острови в другия край на света, да посетиш мъртви дървета и да научиш история, която те връща толкова назад във времето, че не можеш да си представиш онези времена.

Той сви рамене.

— В началото много от момчетата се оплакваха от храната. Дажбите бяха ужасни. След това обаче аз започнах да експериментирам с онова, което използваха местните. Започнах да добавям подправки към всичко, което сервирахме — и яйца, и риба, и месо. Дори към десертите. На някои от момчетата им беше неприятно, но те бяха тъпаци. Всички останали бяха във възторг. Дадоха шанс на храната ми. А и, честно казано, войниците нямаха кой знае какъв избор. За разлика от баща ми.

Избликналите му думи я изненадаха и поласкаха. Той очевидно мислеше, че тя е човек, с когото си струва да се говори. Тя закачи поредното палто и дискретно приглади кичур коса зад ухото.

— Той пробвал ли е някои от експериментите ти?

— Не.

— Аз много бих искала да пробвам.

Есми се върна поруменяла, но невредима.

— Извинявай, Ди! — Стресна се, когато забеляза Сам. — Какво, за бога, правиш в гардеробната?

— Помагам на приятелката ти, която помага на теб да си запазиш работата.

Есми се ококори.

— Ти си най-прекрасната amiga^[1] на света, Дарби.

— Не се справихме много успешно. Нямам представа кое палто на кой клиент е. Ами какви бяха тези двама мъже? Ти добре ли си?

— Супер — гласът й беше леден. Тя не желаеше да говори пред Сам.

Той разбра намека.

— Връщам се в кухнята. Дарби, когато приключиш, ела ми на гости отзад. Ще ти покажа нещо — той тръгна с бавна крачка, натъпкал ръце в джобовете.

Дарби дръпна Есми до себе си и сниши глас.

— Какво стана? Кои бяха тези?

— Просто едни типове, които си въобразяват, че могат да ми казват какво да правя.

— Какво имаха предвид, когато казаха, че трябва да работиш по-упорито?

— Глупости. Те са си наврели носовете във всеки бизнес в квартала. Предлагат защита, а в замяна собствениците им позволяват да обират каймака. Това означава, че винаги ме карат да правя разни неща за клиентите. За да ми дават по-високи бакшиши.

— Господин Бъкли те кара да правиш това?

— Така е било при момичето преди мен, затова всички са решили, че трябва и аз да съм същата. Само че те нямат представа с кого са се захванали. Не съм им някоя хлебарка, която могат да настъпят — Есми бръкна в чантата и извади автоматичен нож със сребърна дръжка. — Виждаш ли, мога да се грижа за себе си.

— Нож? Имаш нужда от нож ли? Защо не кажеш на Сам какво са направили? Той може да ти помогне. Да поговори с баща си.

Есми се засмя с горчивина.

— Имаш много да учиш, момиче. Много — тя измести Дарби от малката стаичка и се настани вътре. — Върви да видиш твоя човек. Може да ти даде нещо сладичко.

Влажното фоайе бе едно нищо в сравнение със задуха, който цареше в кухнята, където подредилите се един до друг готвачи дрънчаха с тигани и си крещяха над постоянното жужене на вентилационната система. Сам я поведе към грила, където къс почистено месо беше поставено в чиния. На огъня цвърчаха бургери, той използваше шпатула, за да ги преподреди и да направи място в средата за пържолата.

Пламъците лумнаха.

— Ела, помириши — той поднесе малка бяла чинийка под носа й, пълна с жълтеникава пудра. Цветът й напомни за кленовото дърво пред прозореца на дома, когато есента отминава, за лъскава горчица. Ароматът беше свеж, апетитен, смес между препечен хляб и куркума.

— Натърквам пържолата с нея и оставям месото да стигне до стайна температура — говореше с ентусиазма на младо момче. На нея й се прииска той да има баща, който да го поеме под крилото си и да му каже, че се справя чудесно, точно както правеше нейният баща, когато тя разочароваше майка си за пореден път.

Щом пържолата се опече по вкуса му, Сам я остави за няколко секунди и насочи вниманието си към онова, което ставаше в кухнята. Той говореше и действаше с авторитет, говореше със сервитьор остро, за да поправи поръчката, преди да се обърне към помощника и да му помогне да прехвърли купчина чинии в мивката.

След това се върна при нея и натисна пържолата с пръст.

— Още малко. Есми каза, че ходиш в секретарско училище, така ли е?

Тя не искаше да си спомня за живота си в центъра.

— Да. Ужасно е.

— Защо.

— Защото съм ужасна секретарка. По-точно казано, от мен ще излезе ужасна секретарка. Ще ми се да правя нещо творческо, като това.

— Какво ти се иска?

Предложението на Шарлът беше примамливо, но нямаше никаква гаранция, че тя ще си спомни за него, че дори ще познае Дарби, когато се върне.

— Наистина не знам. Готова ли е?

Той отряза парченце и отвътре потече червен сок върху дървената дъска.

— Пробвай.

Текстурата на говеждото се смеси с подправките и мислите й препуснаха, също както бе станало, когато слуша джаз първия път. Ароматът нахлу, отначало пикантен, след това усети странна цветна горчивина, преди ароматите да се смесят в окончателен взрив от карамфил.

— Невероятно — искаше още една хапка, а след това още една.

Той й ги даде, разсмя се на ненаситността й.

— Сам, никога не съм вкусвала подобно нещо. Напомня ми какво е у дома през есента. Не знам как да го обясня.

— Искаш ли аз да го обясня?

— Да.

— Тогава ме последвай — той си свали престилката и стисна ръката й. Тя я стисна, нетърпелива да разбере къде я води той, същевременно не й се искаше да остави сочната пържола.

* * *

Сам вървеше бързо, стрелкаше се по многолюдните улици и теглеше Дарби след себе си. След „Хюстън“ улиците поемаха във всички посоки и тя нямаше представа къде се намира. Дъждът беше спрял, така че тя не беше мокра, но се чувстваше гола без палто. На Сам, изглежда, му беше все едно, докато се провираше сред тълпата.

Тя дори нямаше чанта, защото я остави при Есми. Сам се обърна, за да я погледне, и остана учуден от объркването й.

— Къде отиваме? — Тя подръпна кръглата си якичка.

— Не мога да ти кажа; ще бъде изненада. Щом пържолата ти хареса, и това ще ти хареса.

Може би я водеше на вечеря в ресторант, където сервираха къри и други екзотични вкуснотии. Надяваше се да може да изяде онова, което сервират, да не бъде прекалено овкусено с подправки или да се окаже прекалено лепкаво.

Той спря пред напълно обикновена сграда, където прането висеше мокро над противопожарните стълби. Табелата на вратата беше написана с непознати букви, номер 12 беше единственото, което тя позна. Още по-странно беше, че прозорецът е черен.

Влязоха вътре, където я посрещна ароматът на хиляди подправки. Почти всяка повърхност беше покрита със стока. Имаше бурета пълни със сушено чили, отвън лъскави, ярки. Отворени кутии с пъстри пудри и странни семена бяха подредени по пода, а върху полиците по стените бяха подредени буркани, пълни със сухи растения и стебла. Годините, в които клиентите бяха влизали и излизали, бяха вдлъбнали тесни пътеки. Сам се провикна високо, за да поздрави. Някъде отзад се разнесе глас, който отговори на поздрава. Тя не можа да определи акцента, но звукът й се стори дълбок, със звученето на виолончело.

Първо й се прииска да хукне и да изскочи във влажната вечер, да кихне поне пет пъти, но постепенно ноздрите й привикнаха към обонятелния хаос.

— Къде сме?

— „Калаи Спайс Емпориум“.

— Леле. Много е впечатляващо.

— Първоначално, да. Но с подходящия учител всичко си идва на мястото. Този магазин е моят личен „Кейти Гибс“.

В задната стаичка започна спор на висок глас и Дарби погледна Сам за увереност. Той й се усмихна.

— Няма страшно. Господин Калаи така си говори. Ще видиш.

Млад мъж изскочи през вратата на задната стаичка и излезе бързо на улицата.

— Много ти здраве.

Гласът дойде от нищото и я стресна. Обърна се и видя мъж с очила в черна права туника и панталони, застанал на прага на вътрешната врата. Наблюдаваше я внимателно. Квадратното му чело подчертаваше кръглите бузи и топчест нос, кафявата му кожа беше лъснала от пот. Той извади кърпичка и избърса челото си.

— Коя е тази?

— Господин Калаи, това е приятелката ми Дарби Маклафлин. От клуба.

Сам беше запомнил фамилията й.

— Господин Калаи, истинско удоволствие е да се запозная с вас — подаде голата си ръка, смутена, че е без ръкавици, но той, изглежда, нямаше нищо против.

— Още подправки ли искаш? — попита той Сам.

— Не. Тази вечер пробвах микса Банда. Добре се получи.

— Добре, добре.

— Господин Калаи е научил изкуството на подправките от поколения в семейството му. Той е потомък на султана на Тернате.

— Островът с дървото ли?

В усмивката на господин Калаи нямаше топлота.

— Островът с дървото.

— Искам да й покажа какво е индийско орехче — заяви Сам. — Имате ли нещо против?

Господин Калаи поклати глава. Сам отвори едно бурканче и извади парченца с формата на плод. Господин Калаи му подаде нож и той разряза плода на две равни половини, а след това го завъртя. Вътре имаше кафява семка, покрита с тънки червени вени.

— Ядката, когато се изсуши, е индийското орехче, а червеното се превръщаше в сушено мускатово орехче. Това е единственият тропически плод, от който се получават две различни подправки.

Тя докосна нежната паяжина около ядката.

— Нямах представа.

Господин Калаи взе плода от ръката на Сам.

— Когато подправките били открити за пръв път в другите страни, кораби с какви ли не подаръци пристигнали на моя остров. Султанът имал корона, направена от стотици скъпоценни камъни, едри като юмрука ти, и четиристотин жени в харема си.

Дарби се изчерви и почувства облекчение, когато Сам заговори.

— След това холандците поели властта и избили всички мъже над петнайсет.

— Кога се е случило?

— Преди почти сто години.

— Но вие продължавате традицията.

Господин Калаи кимна.

— Сам е много добро момче. Поразгледайте, но след това затварям. Имам си работа навън.

Сам посегна към един от най-високите рафтове и свали дебела книга.

— Работя над сборник на всичко. Тук се уча. Погледни.

Той размести някои от бурканите, за да направи място. Страниците изглеждаха крехки и тя се наведе по-близо.

— Мирише като магазина.

— Всичко тук мирише като магазина, включително и ние.

Тя разлисти страниците, докато Сам обясняваше.

— Записвам всяка подправка, откъде идва и историята й — той посочи една рисунка. — Тук, например, египтяните са използвали касия^[2] за балсамиране на мъртвите.

Тя набърчи нос.

— А името му е толкова красиво.

— Великолепно е, вид канела, отразява ти се добре, ако имаш стомашни проблеми.

— Впечатлена съм. Какво ще правиш с тази книга?

— Искам някой ден да отворя ресторант. С помощта на господин Калаи се срещам с подходящите хора, проправям си пътя, за да се измъкна от „Флатед Фифт“.

Той затвори тетрадката и я постави внимателно на високия рафт. Когато той се обърна бързо, тя отстъпи назад, усетила, че е прекалено близо.

— Благодаря ти, че дойде с мен — прошепна Сам.

— Впечатлена съм. И гладна.

— Ще ти направя нещо, когато се върнем в клуба. Междувременно, пробвай това — той сипа тъмна пудра от един буркан в дланта си. Топна пръст и го вдигна. — Отвори уста и изкарай езика.

— Да си затворя ли очите?

Той се разсмя.

— Стига да искаш.

Нежният допир на пръста му върху езика й бе достатъчен, за да накара коленете й да се разтреперят, но след това наситен горчиво-сладък вкус завладя вкусовите й рецептори.

— Страхотно, нали? Майско какао.

— Страхотно, наистина — отвори очи. На стената зад него бе закачено малко напукано огледало. Обикновено тя избягваше огледала, а сега не очакваше да се види. В отражението бузите й горяха в червено на кожата с цвят на карфиол, косата й стърчеше във всички посоки, освен една част, която се беше сплескала на челото като тупе.

Майка й беше права; тя наистина беше грозно момиче. Какви ги вършеше? Отстъпи от него.

— Трябва да се връщаме в клуба.

— Разбира се. Да се надяваме, че кухнята не се е запалила.

Излязоха в хладната нощ, където приятният ветрец беше изместен от тежък, влажен въздух, който бързо ставаше студен. На няколко пъти той се опита да започне разговор, тя обаче отговаряше едносрично с надеждата той да не я погледне.

— Да не би нещо да не е наред? — попита той, когато приближиха клуба. Той преглътна два пъти.

— Не. Нищо. Просто съм уморена.

— Дано не съм избързал, като те заведох в борсата. Мислех, че ще ти хареса.

Той реши, че е направил нещо нередно. А истината бе, че тя се чувстваше като глупачка. Побърза да го успокои.

— Наистина много ми хареса. Честна дума. Също и срещата с господин Калаи — тя сниши глас. — Странното е, че докато живеех в Охайо, четях за невероятни, ексцентрични герои в книги и пиеси, но не можех да си ги представя в истинския живот. След това дойдох в Ню Йорк.

— Където всеки се държи така, сякаш е главният герой в собствената си книга.

Тя се разсмя.

— Покрай вас с Есми виждам страна на града, която дори не подозирах, че съществува.

— Струваш ми се добро момиче — той й отвори вратата. — Странно, че те виждам с Есми.

— Защо го казваш?

Той сви рамене и надникна в клуба. Тя усети, че той няма търпение да се върне в кухнята си.

— Просто тя е щуро момиче, нищо повече.

Първо Стела, сега и Сам.

— Не съм сигурна, че разбирам какво искаш да ми кажеш. Тя ми помогна много, когато дойдох, постара се да се почувствам като у дома си. Видя как ме качи на сцената. Обикновено не съм такава.

— А, Есми почти винаги получава каквото иска. Тя е твърде влюбена в себе си и не приема не за отговор. Ти обаче си сладка. Невинна. Само това ще кажа.

Дарби стисна устни и кимна. Сам се опитваше да й каже нещо по възможно най-милия начин. Есми беше специална, за разлика от Дарби. На него може и да му беше приятно приятелството с Дарби, но то никога нямаше да прерасне в нещо повече.