Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (17)

Седемнадесета глава
Ню Йорк, 2016 г.

Вечерта, след разговора с Малкълм, Роуз отвори бутилка вино и разгледа бибоп колекцията на Дарби. Безгрижието на музиката отговаряше на настроението й. Тя прерови чекмеджетата на бюрото на Дарби, докато слушаше плоча на Сара Вон.

В най-горното чекмедже имаше касови бележки и стари канцеларски материали, включително топче индиго. Нищо не насочваше към мястото, на което беше избягала Дарби. Червената светилна на телефонния секретар не мигаше, значи нови съобщения нямаше.

Преди Стела да влезе в болница, тя бе намекнала, че Дарби рядко пътува. Защо тогава беше заминала така набързо? Не беше оставила нищо, по което да се разбере къде отива.

Роуз се прозя. Виното си казваше думата. Тя грабна най-горния брой от купчината списания „Нюйоркър“ под бюрото и го отнесе на канапето. Щеше да си намери материал, който в друг случай не би прочела, профил на спортна звезда или нещо подобно и да заспи. Само че ъгълчето на една от страниците в началото на списанието беше прегънато. Джазизпълненията. Дарби беше заградила няколко събития и бе поставила две удивителни до две от тях. И двете бяха възпоминания за стари бибоп звезди. Роуз прегледа останалите колонки и всяка се оказа маркирана по същия начин. Оградени места, удивителни и къси бележки в полето. Дарби определено беше в течение на най-новите изпълнения. Това обясняваше късното й прибиране.

Дамите щяха да бъдат прекрасен обект, но тя имаше нужда от приноса на Дарби, за да може материалът й да запее. Дарби щеше да се открие пред нея, беше сигурна. Дори Пилчо свикна с присъствието й. Тя го погледна. Беше се сгушил под мишницата й и тя усети тъга. Онова, което правеше, не беше редно, промъкваше се по задните стълби на „Барбизон“ като някоя луда. Не се мотаеше в сградата нито заради проучването, нито заради кучето.

Не можеше да понесе мисълта, че ще скъса последната връзка с мъжа, който й беше разбил сърцето.

Достатъчно. На следващия ден на работа Роуз прекара по-голямата част от утрото да преглежда прилични предложения за квартири. Цените бяха шокиращи, напомняне колко отдавна се бе преместила в апартамента си във Вилидж и колко бързо цената на живота бе скочила. Дори апартаментите в далечните крайчета на Бруклин бяха потресаващи, при положение че едновременно с това трябваше да плаща болничния престой на баща си.

Тя се отби преди два дена и остана шокирана от промяната в него. Той се опита да стане и да отвори прозореца три пъти, изчака докато погледът й се обърне към книгата, от която четеше на глас. Той скочи бързо, също като танцьор от старите филми, но когато не успя да се справи с ръчката, започна да блъска по стъклото и се опита да изкрещи. Звукът излезе приглушен.

Роуз бързо повика сестрите и те го усмириха на един стол, но дълбоко в сърцето си тя знаеше какво е искал да направи. Искаше да изскочи през прозореца, да замени безличната обстановка със свобода и да почувства вятъра. На негово място и тя би искала същото.

* * *

— Как върви проектът „Барбизон“?

Тайлър беше застанал на вратата на офиса си. Роуз смали браузъра и скри предложенията за апартаменти, които оглеждаше.

— Добре. Имаме запис и започнахме интервютата.

— Гледай да не е потискащо.

— Разбира се.

След като той блъсна вратата си по-силно от необходимото, Роуз отново се обърна към монитора.

Две от предложенията на „Уошингтън Хайтс“ може би щяха да станат. Снимките бяха прилични. Наемът беше висок, но ако поемеше допълнителна работа на свободна практика, може би щеше да успее, едва-едва. Трябваше да поразпита Джейсън.

Остави съобщения на агентите. Добре. Беше се заела сериозно.

След като свали интервюто с Малкълм, тя погледна часовника. Беше станало ранния следобед. Най-хубавото от работата на журналиста беше, че винаги можеше да използва като извинение проучванията, които прави, ако седенето зад бюрото стане нетърпимо. Ако разходката с Пилчо в парка в прекрасен летен ден и мисленето за дамите от четвъртия етаж можеше да мине за проучване, още по-добре.

Пилчо й се стори приятно изненадан, когато тя се показа в апартамента и го изведе в парка. По това време на деня движението по главната алея на парка беше непрекъснато, велосипедисти заобикаляха карети, велосипеди таксита и бегачи в спортни екипи. Незнайно как всички различни скорости и методи на придвижване съжителстваха безпроблемно. От време на време семейство туристи на взети под наем велосипеди нарушаваха посоката на часовниковата стрелка, на майката й личеше, че е паникьосана, бащата правеше гримаси, децата се свиваха засрамено. Велосипедистите, които се смятаха за върха сред посетителите на парка, подвикваха с раздразнение, когато профучаваха.

Днес паркът беше пълен с двойки, които вървяха ръка за ръка. Преди Гриф, тя беше излизала с няколко други мъже, по-точно момчета. Някои бяха харизматични отначало, след това ставаха досадни. Или пък тя им омръзваше. Гриф обаче беше зрял мъж, с успешна кариера, уважаван от оберкелнерите в изисканите ресторанти, в които я водеше.

Една вечер, в началото на връзката им, те се разходиха покрай „Боутхаус“, ресторанта, кацнал над езерото по средата на Сентрал Парк. Гриф се възхищаваше на глас на сградата, а тя призна, че никога не е влизала вътре.

— Туристите са прекалено много — разсмя се тя. — Кой друг би платил толкова много за една скучна пържола?

— Ние — отвърна той и по лицето му се разля момчешка усмивка. След тези думи я преведе през двойната врата и те изпиха две бутилки вино, докато наблюдаваха гребните лодки в езерото. Разрази се ужасна буря, сякаш по поръчка, докато двамата похапваха профитероли за десерт. Бурята ревеше и дъждът се изливаше по стъклените стени, когато той я целуна и й каза, че я обича.

Той беше движещата сила във връзката им и тя бе доволна от вниманието, което й обръщаше. Тя се отказа бавно от самоличността си, освободи апартамента си, отказа се от работата, която мислеше, че е следващата стъпка в живота й. Очакваше брак, да подкрепя съпруг, който имаше политически стремежи. След това той взриви всичко.

Роуз стигна терасата над езерото с лодките, ресторантът остана от дясната й страна, а огромната скулптура на ангел, от която бликаше бяла вода във фонтана „Бетезда“ беше на площада по-надолу. Група тийнейджъри се пръскаха с вода и пищяха, момичетата покриваха главите си, всички с нокти, лакирани в черно, и дълги крака. Едната беше по-шумна от останалите, по-отворена за момчетата. Роуз се загледа и я позна. Беше дъщерята на Гриф.

Миранда я беше гледала всяка сутрин, когато се събудеше от снимката на бюрото в спалнята. На снимката отпреди няколко години тя беше в сьомгово розова копринена рокля с къдрички по врата. Роуз много харесваше ретростила, също като диско роклите от седемдесетте.

Днес обаче Миранда беше с тениска на хоризонтални райета, под която се показваше черен сутиен. Роуз смъкна ниско шапката си и се придвижи покрай балюстрадата, докато не видя добре лицето на момичето. Кожата й беше светла, гладка, косата се стелеше по гърба на дебели къдрици, също като на героиня в романтичен роман. Дори от разстояние Роуз забеляза, че гримът й е тежък, с дебела черна очна линия и кървавочервени устни. На Гриф сигурно му беше безкрайно неприятно. Мразеше, когато Роуз се прибираше от работа наплескана с грима от излъчването. След известно време тя започна да го сваля в гримьорната, вместо да чака да се прибере.

Двойка, хваната за ръце, се появи пред погледа й и й трябваха няколко секунди, докато разбере, че Гриф и Кони се приближават откъм „Боутхаус“. Тя коленичи бързо, престори се, че гали Пилчо. Той дишаше тежко, имаше нужда от сянка. Беше забравила колко близо е дребното телце до горещите вълни, които се излъчваха от настилката.

Пресече улицата уж да се насочи по Литерари Уок, където имаше сенчести брястове. Бе готова на всичко, за да се махне и да не вижда Гриф и Кони заедно. Докато минаваше по стълбите, които отвеждаха към тунела под Седемдесет и втора улица, тя спря. Пое Пилчо на ръце, качи се бързо по стълбите и стисна парапета. Тунелът беше с арковиден таван, покрито място за улични музиканти, които се възползваха от чудесната му акустика и звуците се оттласкваха в покритите с плочи стени.

Днес тук беше пусто и тъмно, съвършеното скривалище. Контрастът в светлината и колоната прикриха Роуз.

Гриф и Кони се заковаха на място, когато видяха Миранда. От наблюдателницата си Роуз забеляза напрежението по лицата им. Двамата зашепнаха като шпиони, които работят под прикритие, след това Кони повика Миранда с висок, остър глас. Момичето се обърна към тях и веселото изражение на лицето й се стопи. Ярост премина по красивите черти, а след това се скри. Ниският баритон на Гриф се понесе по площадчето, но не беше достатъчно силен, за да чуе Роуз какво казва. Той пусна ръката на Кони и дискретно изтри длан в крачола на панталона.

Щом Миранда застана пред тях, Кони постави ръце на ханша и изпружи врата си напред. Изглежда се караше на момичето, но след това Гриф я прекъсна с пренебрежително движение на ръцете.

Роуз се опита да потисне насладата, която я изпълни. Беше се върнал у дома си от чувства за вина. А опитът му за сдобряване, изглежда, не беше достатъчно убедителен.

Новата им връзка се разпадаше, а Роуз се срамуваше заради всички тях. И заради дъщерята, която вероятно беше объркана от идването и заминаването на възрастните в живота й, и заради Гриф, който, макар изпълнен с обич баща, не бе подготвен да се справи с дете, което правеше каквото си иска.

Без предупреждение Миранда хвърли телефона в краката на Гриф. Той изтрака на земята и подскочи два пъти. Тя го погледна за секунда, стресната от стореното, след това избяга. Лицето на Кони се разкриви от тревога, Гриф постави ръка на гърба й, но жестът беше автоматичен, не предизвикан от надеждата да я успокои.

За пръв път, откакто Гриф съобщи на Роуз ужасната новина, надеждата надигна глава, последвана от вълна на срам. Семейството се носеше към нещастие. Колкото по-скоро той разбереше, че като е с Кони няма да помогне на дъщеря си повече, отколкото ако не са заедно, толкова по-добре. Ако не друго, те, изглежда, бяха оплескали напълно сдобряването си.

През изминалата седмица тя си представяше, че Кони е превърнала апартамента в топло, уютно убежище. Само че лъскавият интериорен дизайн никога нямаше да осигури щастлив дом за семейството на Гриф.

Ами ако неубедителният му опит да закърпи нещата не проработеше? Тя си го представи как се връща и я моли да се съберат отново, обещава да й свали звездите.

Щеше ли някога да прояви доверие към мъж, преобърнал живота й?

* * *

Праплеменницата на Стела живееше във внушителна тухлена къща във Форт Лий, точно край магистралата. Роуз чуваше безкрайното профучаване на автомобили по І-95, докато двамата с Джейсън слизаха от колата.

Стела ги покана в пълен с разхвърляни играчки хол.

— Тук е истинска кочина, но аз не мога да кажа нищо, защото съм благодарна леля, която е доволна, че са я приели — тя се настани в едно кресло и им посочи канапето. Единственият знак за болестта й бяха хлътналите бузи и лекото просвирване в гърдите. — Внимавайте да не седнете върху някое лего. След това ще имате синина дни наред.

— Доколкото разбирам, нямаш търпение да се върнеш в „Барбизон“ — вметна Роуз.

— И още как. Казват, че след още няколко седмици ще съм като нова.

Роуз й разказа накратко за различните интервюта, които двамата с Джейсън бяха уговорили, и Стела се ококори от изумление.

— Не мога да повярвам, че си успяла да се добереш до толкова много от нас. Сигурно си много убедителна.

— Струва ми се, че се съгласиха с мен, че от историята на „Барбизон“ ще излезе страхотен материал.

— Да. Какво искаш да ти разкажа? Разполагаме само с час, докато Сюзан и хлапетата й се върнат от балет или заваряване, или на каквито там адски занимания ходят.

Роуз погледна към Джейсън и той кимна. Камерата беше включена.

— Най-различни жени са отсядали в хотела. Как се разбираха? Изобщо разбираха ли се?

— О, боже, не. Беше стриктно класова система. Манекенките бяха на върха, след това идваха гостуващите редактори в „Мадмоазел“ и другите, които се занимаваха с издателска дейност. Момичетата на „Гибс“ бяха на дъното.

— Защо?

— Целта беше да си хванеш мъж колкото е възможно по-скоро. Да, всички приказвахме, че ще си намерим работа и сами ще си изкарваме парите. Ставаше въпрос обаче за джобни пари. Родителите ни плащаха сметките, докато не преминехме в ръцете на очарователния принц.

— Сигурно съревнованието е било ожесточено.

— И още как. Момчетата също бяха подредени. Красивите и богатите бяха на върха. Момичетата на „Форд“ очакваха пълния пакет, но като слизаш по-надолу, може дори да се примириш с някой тъпак с пари или да си позволиш някой разсеян поет да ти замае главата.

— Къде ходехте, когато излизахте на срещи?

Стела плесна с ръце.

— А, вариантите бяха безброй. Вечеря в „Дрейк“, където печената патица беше великолепна или „Кафе дьо ла Ре“ в хотел „Сейнт Мориц“. Танци в „Ел Мороко“ до късно. Шоу на Бродуей, балет.

— Някога излизали ли сте от центъра, за да отидете на джазклуб?

— Извън центъра ли? Почти не. Обикновено се мотаехме в заведенията на Петдесет и втора улица. По-далечните, включително и в Харлем, бяха недопустими за момичетата на „Форд“. Смятаха се за долнопробни и пълни с опасни елементи.

Жалко. Щеше да й бъде приятно да чуе мнението на Стела за „Флатед Фифт“.

— Разбрах, че си имала много ухажори.

— Самата истина. Но допуснах огромна грешка. Реших да се позабавлявам, да подивея, да се поразхвърлям. Бях на двайсет и три, вече не бях добро момиче и не бях млада. Можете ли да повярвате? На двайсет и три. Сега си още бебе. Въпреки това не съжалявам за нищо.

— Ами момичетата на „Гибс“? Те не бяха ли дошли, за да си намерят добра работа?

— Секретарките се деляха на две категории: обикновените, които не бяха заплаха за съпругата, и бомбите, които изглеждаха възхитително зад бюро, а още по-добре върху него.

Роуз потисна смеха си, за да не съсипе видеото.

— Госпожица Маклафлин в коя категория попадаше?

— На обикновените. Поне отначало. Само че започна да разцъфва. Един господ знае колко далече щеше да стигне — гласът й заглъхна.

Роуз чакаше тъкмо такъв преход.

— Ако не беше претърпяла инцидента ли?

Стела кимна.

— Помниш ли какво се случи?

— Хелоуин 1952 г. Някои неща не се забравят — тя се намести на стола си и смени темата, а Роуз не настоя. Тя изчакваше, задаваше въпроси за госпожиците, с които Стела се беше запознала през годините.

— Имах една приятелка, Шарлът Фостър, която беше необикновена красавица, макар да не ставаше за корица на „Вог“. Шарлът се справяше добре. Не се занимаваше с разни глупости за брак и държа да кажа, че според мен, беше права. Съсредоточи се над работата си, прави онова, което ти е приятно, и си живей живота.

Думите отекнаха в Роуз. Тя самата бе правила същото преди години, след колежа получи мечтаното стажантско място и се опита да плува в офисната политика. Само че някъде по пътя се беше върнала към парадигмата от 50-те: Гриф се беше превърнал в център на света й.

Тя се върна отново към интервюто.

— Какво стана с Шарлът Фостър?

— Постъпи на работа в „Нюйоркър“. Не се е омъжила, доколкото разбрах, никога не е имала желание. Починала, когато била на шейсетина, пребила се с делтапланер в Алпите. Какъв начин само да загинеш.

Покрай ясните спомени на Стела и последователния й разказ времето отлетя. Точно час след като пристигнаха, на алеята пред къщата спря автомобил и даде знак за края на интервюто.

Когато започнаха да си събират нещата, Роуз отново повдигна въпроса за Дарби.

— Госпожица Маклафлин имаше ли млада приятелка, която да й ходи на гости? Момиче?

Стела я погледна с неудобство.

— Да. Виждала съм ги да се срещат няколко пъти пред сградата. Дарби така и не ме представи, но тя си беше такава. Повечето от другите жени я мислят за гаднярка, но на мен ми харесва. Тя не ми губи времето и аз не губя нейното.

— Значи не знаеш името на момичето?

— Не — наклони глава. — Веднъж обаче чух момичето да нарича Дарби със странно име. Кристина, Тина или нещо подобно. После попитах Дарби: „Да не би да имаш ново име?“. Дарби ми каза, че било тяхна си шега.

На връщане към града Джейсън се разсмя.

— Това пък какво беше? — попита Роуз.

— Ще ми се да съм бил роден в онези години. Стела е била страхотна бръмчалка. Сигурно е подлудявала момчетата.

Неприятна тръпка премина през Роуз. Ревност. И то към жена над осемдесет? Нямаше начин. Тя се стегна.

— Колкото повече се заравяме в историята на Дарби, толкова по-странно става. Защо онова момиче я е наричало Кристина?

— Може това да е алтер егото й, дама, която се налива с мартини по цяла нощ.

— Вече не бих отхвърлила подобна възможност. Ще ми се Стела да каже още нещо за деня, в който Есми е паднала. Тя знае повече, отколкото казва.

— Нали я видя как се затвори. Няма да ти каже нищо.

— Същото стана с Малкълм за Сам. Опитах се да се свържа с него на два пъти след интервюто. Пълно мълчание.

Джейсън въздъхна.

— Засега всичко, което знаем, е, че Дарби е планирала да избяга със Сам, Есми е паднала, а Дарби е останала да живее в хотела десетилетия наред.

— Може Есми да е била влюбена в Сам и затова двете са се сбили на покрива.

— Означава ли това, че тайнственото момиче е плод на любовта между Дарби и Сам?

— По-скоро внучка — виеше й се свят от възможностите. — Колко много въпроси.

— И никой не иска да говори.

— Все още не — Роуз се загледа към река Хъдсън, докато таксито им минаваше по моста обратно към града.