Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (32)

Тридесет и втора глава
Ню Йорк, 2016 г.

Градът навън беше необичайно тих, сякаш да покаже уважение към историята на Дарби, не заради късния час.

Роуз и Джейсън поседяха тихо няколко секунди, след като Дарби приключи. Дарби, не Есми. Облекчение заля Роуз, когато разбра, че Дарби е оцеляла. Сякаш се беше върнала от мъртвите.

Лицето на възрастната дама беше пребледняло, очите пълни със сълзи.

— Никога няма да забравя погледа й, докато падаше назад. Шок, изненада. Не бях забелязала, че сме толкова близо до ръба. Не исках да я блъсна толкова силно.

— Просто си се опитвала да се защитиш — думите на Роуз не бяха достатъчни, но тя трябваше да каже нещо.

Дарби извади кърпичка от ръкава си и попи носа.

— Не. Тя беше най-близката ми приятелка. А аз я убих.

— Защо си казала на Сам, че ти си загинала?

— Когато се върнах от болницата, книгата с подправките ме чакаше. През всичкото това време предполагах, че Сам ме е чакал на Гранд Сентрал и е заминал без мен, питал се е къде съм. Когато обаче прочетох написаното вътре, разбрах, че е загазил. Не исках да се връща в града заради мен. Хората на Калаи бяха навсякъде. Той щеше да бъде в ужасна опасност. А аз не можех да си представя да отида в Сан Франциско, да застана пред него и да му кажа какво съм направила. Ужасявах се от мисълта, че ще ме види в този вид. Затова му казах, че съм загинала. Предложих да му изпратя книгата с подправките. Знаех колко много означава за него, но той не я искаше.

— И си я пазила през всичките тези години.

— Точно така. Да напомня за срама ми. Разбирате ли, Есми ми вярваше, обичаше ме. Тя беше жена, която се бореше да се издигне над положението си в живота, въпреки ужасните предразсъдъци. Не че беше съвършена. Тя беше взела добро решение, без да се интересува как ще се отрази на приятелите й, включително Сам. Всяка вечер обаче, когато затворя очи, я виждам как полита, как протяга ръка към мен, докато пада. Навеждам се и виждам как тялото й се разбива на паважа. Преживявам онзи момент отново и отново — Дарби въздъхна тежко. — Не можех да се изправя пред Сам. Не бях достатъчно смела, за да опитам отново.

— Било е нещастен случай, тя те е нападнала първа.

— Намеренията са напълно безсмислени за мен. Аз я блъснах и тя падна. След това госпожа Юстъс от „Барбизон“ се смили над мен и ми позволи да остана, а от школата „Гибс“ ми уредиха работата в магазина за копчета. Жалко за ужасните ми рани. Там можех да работя скрита от хората и никой да не ме вижда. Модата се промени и вече не се носеха шапки, знаех, че изглеждам странно, като обикалях града с воалетките си. По онова време вече ми беше все едно. Животът ми беше подреден. Плащах си наема всеки месец. Светът около мен се промени драматично, но аз отказах да се променя. Просто не можех.

Джейсън заговори тихо:

— Никога повече ли не се чу със семейството си?

— Не. Писах на мама, но тя не ми отговори. Създадох си тих живот, работех и се прибирах. Разчитах на спокойствие, като правех едно и също всеки ден. Също като Пилчо.

— Той наистина обича всичко да е подредено — обади се Роуз.

— Благодаря ти, че си го гледала, докато ме нямаше.

— Извинявай, че нахлух в апартамента ти. Постъпих ужасно.

Раменете на Дарби се напрегнаха, но вместо да се скара на Роуз, както очакваше, тя сви рамене и въздъхна.

— Заради сградата е. Сигурно щях да се завра и в килера за метли в „Барбизон“, ако не ми бяха предложили да остана след смъртта на Есми. По това време хотелът се беше превърнал в мое убежище, в мой храм. Разбирам как това място те привлича. Можеш да се приютиш тук, когато градът заплашва да те погълне. Понякога се питам дали не е живо, дишащо животно, а не неодушевена купчина камъни и цимент.

Тази мисъл, колкото и да беше странно, успокои Роуз. Тя заговори отново:

— Би ли ни казала къде беше през миналите седмици?

Дарби се усмихна хитро.

— Oui. В Монреал.

— Монреал ли? — Джейсън примига няколко пъти и двамата с Роуз се спогледаха, неспособни да повярват. Дори не бяха помислили за подобна възможност.

— Да — Дарби посочи снимката в черно и бяло на полицата. — Момичето, което наричам своя праплеменница, имаше представяне на фестивал, който провеждат там всяка година. Това беше международният й дебют.

Роуз стана и взе снимката.

— И тя те нарича tia. Мислех, че това е снимка на Есми.

— Не, не. Алба обича стари черно-бели студийни портрети в стила на петдесетте; тя настоя това да бъде професионалната й снимка. С гордост заявявам, че това е моето влияние — тя помаха на Роуз да й подаде снимката. Остана загледана в нея, усмихната и за момент Роуз си я представи без белега. Лицето й беше озарено под пораженията.

— Изглежда съвсем като Есми — отбеляза Дарби. — Не сме роднини, въпреки това тя ме нарича леличко, милото ми момиче. Алба е внучка на сестрата на Есми. Тя ме покани да я слушам в Канада и първо отказах, защото е твърде далече за една старица да отиде чак там. Когато обаче ти се появи на вратата ми, аз реших, че е дошло времето да попътувам, както се казва. След като живееше в сградата, знаех, че няма как да те избягвам. Затова се качих на самолета, а тя много се грижеше за мен. Осигури ми най-добрите места, заведе ме зад кулисите, излизахме да пийнем по чаша, след като представянето й с бандата приключеше. Отнасяха се към мен като към кралска особа. Тя е добро момиче.

— Значи си поддържала връзка със семейството на Есми през всичките тези години.

— Преди около двайсет години, бях потънала. Беше през октомври, а това време на годината винаги ми е трудно. Непрекъснато имах кошмари, сякаш Есми ме преследваше. Въпреки че ходех на гроба й по няколко пъти в годината, тази година отидох на годишнината от смъртта й.

— На Хелоуин ли?

— Да. Надявах се да имам възможност да й кажа, че съжалявам, но там заварих група жени, цареше суматоха, приятно оживление. Бяха от семейството на Есми. Зарадваха се, че срещат човек, който я е познавал навремето.

— Те знаеха ли коя си?

Тя поклати глава.

— От хотела им бяха казали, че е скочила по своя воля. Постараха се да сведат шумотевицата до минимум. Беше дошло и едно малко момиченце, облечено като фея за празника. Играеше си сама отстрани, пееше съвършено вярно. Очарова ме. С течение на годините семейството й бяха много мили с мен, канеха ме често на вечери. Алба растеше и аз предложих да платя за уроци по пеене, за студийни снимки, каквото е необходимо.

— Много е красива.

— И външно, и вътрешно. Докато бях в Монреал с нея, й казах истината, обясних коя съм и какво съм сторила. За Алба това нямаше значение. Тя каза, че сега вече си обяснява защо съм я поела под крилото си и съм й помагала. Това бил моят начин да се реванширам на Есми.

— Есми е щяла много да се гордее с нея — подхвърли Роуз.

— Самата истина. Есми бе взела ужасни решения, но тя щеше да постигне много и в пеенето, и в актьорството. Ако беше жива, не се съмнявам, че щеше да постигне много.

Роуз се изправи.

— Благодаря ти, че ни разказа всичко това. Материалът беше свален, така че няма да пишем нито за теб, нито за Есми.

— Свален ли?

Роуз се усети, че не е подбрала добре думите.

— Фирмата, за която работя, вече не иска дълги истории.

— А тази щеше да е сложна и заплетена.

— И още как — тя замълча. — Трябва да се видиш отново със Сам.

Дарби също стана.

— Как, след като е минало толкова много време? И двамата сме престарели глупаци; няма да излезе нищо добро от тази работа.

— Можеш да му върнеш книгата — предложи Джейсън.

— А, и вие двамата можете да свършите тази работа. Няма нужда да се замесвам.

— И двамата сте в града, след като десетилетия сте били разделени — настоя Роуз. — Моля те, не пропускай възможността.

— Не мога да му позволя да ме види в този вид. По-добре да помни момичето, което бях — Дарби докосна с пръсти белега. За момент се замисли, върнала се назад във времето. След това сви рамене. — Но като се замисля, и той не е вече младо момче.

— Той е красив за осемдесетинагодишен мъж.

Най-неочаквано Дарби се изкиска. За момент отново се превърна в тийнейджърка.

— Сигурно.

— Помисли си — гласът на Джейсън беше спокоен, гальовен.

— Когато се замисля за всичко, което можехме да видим и сторим заедно — очите на Дарби се наляха със сълзи. — Не трябваше да пускам онова писмо.

— Кажи му го лично — Роуз пристъпи напред и стисна ръката й. — Трябва да му го кажеш лично.

* * *

— Ти ми се струваш по-нервна от Дарби — прошепна Джейсън на Роуз, докато въвеждаха Дарби в ресторанта.

Роуз направи гримаса, въпреки че беше съгласна. Вечеряха със Сам и Малкълм в „Нио“, ресторантът на шеф Стивън.

Дарби беше облечена в ментовозелена сатенена винтидж рокля, която подчертаваше слабата й фигура. Малка шапчица в същия цвят беше кацнала под ъгъл на главата й, с обичайната воалетка. Джейсън стисна ръката на Роуз, докато хостесата ги водеше към масата на Малкълм и Сам, които изглеждаха страхотни в костюми и вратовръзки. И двамата господа се изправиха.

Трябваше ли да представи всички? Изтънчеността и етикетът бяха напълно неподходящи за момента.

Дарби пристъпи към Сам и пое ръцете му в своите.

— Сам. Милият ми Сам.

Очите на Сам се напълниха със сълзи и брадичката му потрепери.

— Ти дойде.

— Не съм ходила никъде — тя сниши глас. — Съжалявам. Да знаеш само колко съжалявам.

Сам кимна бавно.

— Като си помисля какво си преживяла, сърцето ми се къса.

— Мислех, че те защитавам. Но истината е, че съм защитавала себе си — тя посочи воалетката. — Освен това не исках да ме виждаш в този вид.

— Трябва да бъда напълно откровен с теб.

Роуз притаи дъх, тъй като не беше сигурна какво да каже.

— С моята глаукома приличаш на суперпарче от 50-те.

Смехът им разчупи леда и след като Дарби разказа на Сам какво се е случило, след като се разделиха в хотела през 1952 г., Сам разказа своята история. Не наблегна на подробностите, но гласът му потреперваше и тогава Дарби протегна ръка и я пъхна в неговата. Двамата останаха така чак докато сервитьорът донесе първото ястие.

— Помолих шефа да ни приготви нещо специално — обясни Джейсън. — Заповядайте.

Пред тях имаше октопод върху канапе от рукола. Роуз наблюдаваше изражението на Сам, докато лапваше първата хапка. Той се ококори и преглътна бързо.

— Това е една от моите комбинации!

Дарби се разсмя като дете, което е пазило тайна.

— Двамата с Джейсън дадохме няколко от твоите комбинации на шефа, в чест на днешната вечеря. Дано одобряваш. Тази е овкусена с морска сол и фенел, с намек за цитрус.

— Знаех си аз, че съм попаднал на нещо страхотно, но в ръцете на виртуоз моите комбинации са изключителни — отбеляза Сам. — Забележително.

Ордьовърът беше последван от лаврак с вдъхновена от мароканската кухня коричка и завършиха със сладолед, който имаше вкус на лавандула и мед.

Докато пиеха кафе с кардамон, Роуз погледна сътрапезниците си. Дарби и Сам бяха потънали в тих разговор, докато Джейсън и Малкълм обсъждаха бибоп фестивал, който щеше да се проведе следващия месец.

— Роуз, носиш ли книгата? — попита Дарби.

— Разбира се — тя бръкна в чантата, извади книгата с подправки и я подаде на Сам.

— Трябва да се върне при собственика си — заяви Дарби.

Сам я отвори и разгърна страниците. Наведе се и помириса.

— Все още усещам миризмата на магазина на Калаи, след толкова много години. Благодаря. Имам една молба.

— Разбира се.

— Би ли ми я прочела на глас. Някой ден, докато пием кафе, може ли.

— За мен ще бъде удоволствие — Дарби го погали по ръката. — А сега е мой ред да ви изненадам всички. Последвайте ме.

За огромно удивление на Роуз Дарби ги поведе към тясна уличка в Сохо, където се намираше малък джазклуб, едно от новите заведения, които се бяха появили през изминалите няколко години. Озоваха се на стълби, толкова тесни и стръмни, че Джейсън настоя да мине пръв, за да има някой пред Дарби, който да я води. Роуз веднага забеляза, че Сам вървеше с подновена енергия.

Едва поръчали напитките, светлините станаха приглушени и млада жена излезе под светлината на прожекторите, придружена единствено от виолончелист. Тя запя жална, измамно семпла версия на „Попитай ме сега“ на Монк, която разгръщаше пластове от болка и тъга.

Роуз слушаше внимателно, очарована. Не само гласът омагьосваше, но и момичето. Праплеменницата на Есми, Алба. Беше в семпла рокля в коралов цвят, със същото червило, тъмната й коса се стелеше на вълни по раменете. Докато пееше, гладката й кожа улавяше светлината и я отразяваше, сякаш тя излъчваше вътрешна светлина. Беше великолепна.

Колкото и да беше страдала, Дарби не се беше оттеглила от живота. Напротив, беше го прегърнала. Ненатрапчиво, внимателно, с достойнство и обич. Роуз безмълвно се зарече, че тя също няма да се оттегли от живота.

Джейсън пое ръката й и я стисна. Тя се усмихна и се сгуши до него, представи си, че духът на Есми витае в тъмното помещение, попива всяка нота и диша.