Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (11)

Единадесета глава
Ню Йорк, 2016 г.

Дванайсет часа след началото на мигрената болката най-сетне премина. Роуз беше прекарала цялата нощ на канапето, вдигна глава за глътка вода един-единствен път, опитваше се да диша, докато потискаше гаденето и пулсирането в главата. Сега я заля облекчение и всичко, което обикновено приемаше за даденост, като слънчевата светлина, звука от строежа и шума от трафика, тя посрещна почти с радост.

Апартаментът миришеше на застояло и мухъл. Тя отвори прозорците и си взе душ, преди да излезе с кучето. Пилчо, изглежда, бе не по-малко щастлив от нея да излезе навън и не нападна нито едно друго куче, докато се разхождаха по тесните алеи на Сентрал Парк.

Роуз влезе и излезе през служебния вход на сградата, където портиерите нямаше да я заговорят. Когато зави по коридора към апартамента на госпожица Маклафлин, една жена с проходилка напредваше бавно и спираше непрекъснато, за да кашля.

Когато Роуз се приближи, жената я погледна подозрително, извила едната си рошава вежда.

— Вие коя сте?

— Гледам кучето на госпожица Маклафлин.

— Тя къде е?

— Не съм сигурна. На почивка.

— Дарби никога не ходи на почивки.

— Ще се върне след две седмици. Аз се казвам Роуз — и подаде ръка, като жената я стисна с отпуснати пръсти.

— Алис Уилкокс.

Бърд подуши краката на проходилката.

— Отдавна ли живеете тук? — попита Роуз.

Алис се разсмя.

— Дойдох в хотела през шейсетте. Твърде отдавна.

— Добре ли познавате госпожица Маклафлин?

— Не. Тя си е необщителна. Само че не й харесвам кучето. Непрекъснато лае. Особено когато тя се прибира след полунощ.

— Госпожица Маклафлин често ли закъснява вечер? — Това беше странно за жена на осемдесет.

— И още как. Излиза вечер, наконтена и понякога се връща в един след полунощ. Проклетото куче лае, когато тя се връща, и ме буди. Разговарях с нея, но тя просто кима по онзи нейния си странен начин. Не е добра съседка.

— Ще се постарая да държа кучето тихо, специално заради вас.

Докато си говореха, Алис позна Роуз от новините и се съгласи да даде интервю за „Уърд Мърдж“.

Може би нямаше да е чак толкова трудно.

Роуз й благодари и пъхна ключа във вратата на госпожица Маклафлин. Вместо да продължи към асансьора, Алис се обърна и запристъпва бавно назад.

— Правя си разходката — обясни тя.

Роуз кимна и влезе вътре.

Докато правеше кафе, чу гласове в коридора и лепна ухо за вратата. Вратите бяха евтини, не като онези в обновените апартаменти, затова чу ясно разговора.

— Вие коя сте? — Алис отново бе застанала на стража.

Гласът на млада жена обясни, че тя е праплеменницата на Стела, Сюзан, и е дошла да вземе някои от нещата й. Стела щяла да остане при тях със съпруга й в Ню Джърси, докато се възстанови.

Роуз излезе в коридора и се представи. Сюзан беше с висящи златни обеци, впити дънки и се усмихваше приятелски.

— Стела ме помоли да се погрижа за кучето на съседката й, докато я няма — обясни Роуз. — Как е тя?

— Ще се оправи. Беше решила, че е нещо с нервите, обаче се оказа сърдечен проблем. Хванали са проблема рано, слава богу, но тя трябва много да почива и да не се напряга. Ще се отбивам, за да й вземам пощата и да поливам цветята. Работя в града, така че не е проблем.

— Предайте й да се оправя бързо, а аз междувременно ще се погрижа за кучето.

Роуз хлътна отново в апартамента и се облегна на вратата. Не биваше да е тук; рискуваше историята, работата си. Госпожица Маклафлин можеше дори да повика полицията, когато разбереше. Тя обаче не беше откраднала ключа. Стела й го беше дала, а след това стана наложително да се премести. А и кой друг щеше да се грижи за проклетото куче?

От горния етаж се чу проскърцване. Сигурно Гриф си беше у дома с Кони. Вероятно обикаляха апартамента и се питаха къде да сложат дивана, колко бързо може тя да замени огромното легло. Роуз беше останала просто спомен. Прииска й се да отметне назад глава и да започне да вие към тавана, да освободи натрупалата се енергия, задето не знаеше какво иска, задето се беше влюбил в нея бързо и също толкова бързо я беше разлюбил. Тя трябваше да е по-предпазлива с него, но той бе като природна стихия. Та нали затова бе толкова добър в работата си. Тя се беше оставила да я заблуди и повлече чарът му.

Както и да е, сега беше сама. Щеше да свърши като Дарби, да живее в пещера, без семейство, което да се тревожи и да се грижи за нея. Когато тъжната старица Роуз, бездомна, престаряла, се тътреше по улиците, младите жени щяха да извръщат бързо погледи, уплашени, че съдбата й може да стане тяхна съдба. Щеше да добави каталог с физически болки към душевното страдание, докато един ден не си отидеше тихо, кротко и без много шум.

Господи, беше жалка. Нареди си да престане и да започне да мисли позитивно. Беше минала седмица, откакто Гриф разби живота й, и никой не знаеше какво й готви бъдещето. Не й се отразяваше никак добре, че се цупи като кисела тийнейджърка. В гимназията, когато се тръшна по корем на канапето, след като не я бяха подстригали според желанието й, баща й отбеляза сухо: „Поне имаш две ръце и два крака“.

Това бе истина и днес. Беше здрава и силна и бе крайно време да се стегне.

Роуз влезе в кухнята и наля гореща вода в чаша. Дарби имаше единствено нескафе в шкафа, но колкото и лъжички да слагаше младата жена, то все й се струваше воднисто. Пристъпи към малката библиотека и разгледа гръбчетата на книгите. Няколко исторически романса, две биографии. Стари плочи с велики имена като Чарли Паркър, Дизи Гилеспи, Сара Вон и Телониъс Монк изпълваха двете полици.

Снимка в сребърна рамка на най-високата полица привлече погледа й. Тя се протегна и я премести на по-добра светлина. Беше черно-бял студиен портрет, типичен за петдесетте, на млада жена с безупречна кожа и лъскава коса. Беше наистина красива, но очите й бяха невероятни. Едри, искрящи, почти живи. Макар Роуз да знаеше, че е глупаво, тя завъртя снимката, за да се увери, че погледът на момичето няма да я проследи, също като стар портрет в къща, обитавана от духове.

За Дарби, с любов, беше написано в десния ъгъл със заоблени букви. Роуз я извади от рамката и я обърна, но отзад нямаше нищо, което да издаде самоличността на момичето, нито годината, когато беше снимана.

Беше поставена върху дебел том, легнал на най-горния рафт, книгата беше прекалено високо, за да бъде изправена. На пръв поглед приличаше на стар фотоалбум или сборник с изрезки, с черна кожена подвързия, надраскана, смачкана, със златна закопчалка от едната страна. Тя я пренесе заедно с кафето до канапето и седна, като пъхна крака под себе си. Закопчалката щракна; страниците вътре бяха съвсем тънки, крехки и чупливи от старост.

На първата страница пишеше Сам Бъкли, 1952 г., написано в горния десен ъгъл, както и бързо надраскано посвещение.

Дарби, чакай, където си. Щом хоризонтът е чист, ще те намеря и ще избягаме. Задръж това като доказателство, че ще се върна за теб. С обич, Сам.

Роуз проследи написаното с пръст и усети как пулсът й се ускорява. Беше права, че се довери на инстинкта си. Нямаше съмнение, че тук се крие завладяваща история.

Книгата вътре беше подредена като дневник, с дати, написани в горния десен ъгъл на всяка страница. Вместо думи бяха нарисувани различни растения и семена и странни азиатски букви покриваха страниците, както и имена, които Роуз не бе чувала никога досега: анато^[1], нуми басра^[2]. Приличаха на мантри от час по йога. Страниците бяха смачкани в ъгълчетата, крехки като стружки сладолед.

На някои места позната дума привличаше погледа й: куркума, замбун, чили.

Книгата съдържаше списък с екзотични подправки, с прилагателни, които описваха аромата им. По средата авторът беше започнал да създава комбинации от подправки и описания, от които устата й се напълни със слюнка: Смачква се розмарин, лавандула и фенел. В тази смес се овалва козе сирене или се поръсва агнешко.

Кой беше Сам Бъкли и защо е пазел толкова подробни сведения за подправките? Тя отиде при компютъра си и провери името в гугъл, но то се оказа често срещано, дори след като тя ограничи търсенето, като добави думата „подправки“. Книгата бе очевидно спомен, тъй като Дарби никога не беше готвила с нея. Нямаше нито мазни петна, нито нещо разлято по страниците.

В джобче на задната корица имаше доста листа. Едното беше от някогашно заведение наречено „Флатед Фифт“. Ордьоврите бяха банални. Бърбън за деветдесет цента, вносни брендита за деветдесет и пет цента. Чийзбургер, чили, пържени картофи. Тук не предлагаха козе сирене, оваляно в лавандула.

Вътре имаше и малка винилова плоча, около петнайсет сантиметра в диаметър, на хартиената опаковка написано Есми и Дарби.

Камериерката.

Роуз отвори преносимия грамофон и пусна плочата. Плочата се завъртя и тя отстъпи назад и се наслади на пукащата тишина в началото преди песента, което приличаше на тихото пропукване на огън. Последва кикот, след това зазвънтя момичешки глас, скоро последван от друг, по-висок. Роуз беше чула същата песен, докато беше в апартамента си, преди Гриф да се появи и да взриви живота й.

Въпреки че записът не беше качествен, гласовете на момичетата бяха много подходящи заедно. Съчетанието им, сега познато на Роуз, беше съвършено, ритмично. Настъпи кратко мълчание, когато и последната нота заглъхна, последвана от вече познатия й кикот.

Тя пусна плочата отново и се върна пред лаптопа си. Коя беше Есми, освен камериерка, която бе загинала при ужасни обстоятелства, без овации? Потърси името онлайн, но така и не намери съвпадение. Миналото бе като черна дупка.

Плочата беше в безупречно състояние, нямаше нито една драскотина. Роуз я върна в обвивката, внимателно като архивист и я прибра в джоба на книгата.

* * *

— А мен какво ме интересува?

Роуз въздъхна. Тайлър беше в противно настроение през целия ден и тя много се стараеше да го избягва. Сега не беше моментът да иска повишение, колкото и да й беше необходимо. Той обаче я потърси, повика я в кабинета си след обедната почивка и започна да изстрелва въпрос след въпрос за „Барбизон“. Тя беше сигурна, че са попаднали на интересна история. Той обаче не беше убеден.

— Защото Дарби Маклафлин е връзката между начина, по който са се отнасяли към жените през 50-те, и начина, по който се отнасят към тях сега.

— Това пък какво трябва да означава?

— В онези години жените трябвало да се омъжат, да родят деца, може би да работят на непълен работен ден, ако изобщо се върнат на работа. Дори момичетата, които идвали в Ню Йорк, за да придобият някакво умение, имали една-единствена цел — да намерят подходящия мъж.

— Както и повечето момичета, които познавам — той пъхна химикалката под носа си, сякаш беше мустак, изви устни, за да я стисне без помощта на ръцете. — Просто се майтапя.

Роуз си пое на два пъти дъх, за да се успокои и да не изгуби самообладание.

— Историята на Дарби е част от този град, която няма да можем да забравим.

— Какво е направила с живота си, за да е чак толкова незабравима?

Нямаше начин да извърти отговорът на този въпрос.

— Според съседката тя е работила като секретарка в една и съща фирма чак до пенсионирането си.

Той хвърли химикалката на масата.

— Това е жалка работа, цяло нещастие. Та кое му е интересното?

— Притежава характера на сочен роман, който можеш да си купиш на някое летище. На добър трилър — тя се приведе напред. — Искам да разбера какво се е случило, когато камериерката Есми Кастило я е нарязала с нож. Защо са се карали? Каква е другата интрига, която се крие зад тези стени? Открих доказателства, че Дарби се е опитвала да избяга от опасна ситуация.

— Аха! — За щастие, той не настоя за повече подробности. — Ами снимките?

Тя се надяваше той да е забравил тази част. Тя не харесваше видеоматериалите още по времето, когато работеше за телевизията. Когато са пред камерата, хората се променят. Когато носеше единствено тетрадка и химикалка, може би малък касетофон, източниците й се чувстваха спокойни и казваха неща, които може би никога нямаше да споменат, когато в лицето им е завряна камера. Да не говорим колко време отнемаше нагласяването на светлината и звука. Когато камерата се завъртеше, те отговаряха предпазливо, изреченията им бяха сухи и безжизнени.

— Не съм се чула с човека на свободна практика, за когото спомена. Как се казваше? — Тя протакаше, погледна бележника в скута си.

— Джейсън Улф. Мисля, че днес е в офиса.

Тайлър се затътри до вратата и изкрещя.

— Джена, Джейсън тук ли е?

Минута по-късно влезе широкоплещест мъж в началото на четирийсетте. Пое ръката на Роуз и мечешката му лапа погълна нейната, а след това се настани на канапето, прехвърли глезен на коляното и разпери ръце на облегалката. Очите му блестяха, бяха елегантно сини, но по всичко останало приличаше на застарял колежанин, играл навремето ръгби.

Беше със старо армейско яке и гуменки, комбинация, която обикновено въздействаше единствено на бруклинските контета, и й отправи доволна усмивка.

— Роуз Луин от канал 7, нали така?

— Да.

— Спомням си материала ти за плъховете в Хъдсън. Историята нашумя скоро след като каналът я излъчи със снимки на плъхове, които се катерят по ронещите се кейове под звуците на класическа музика. Продуцентите мислеха, че саундтракът ще „събуди“ историята. Ставаше въпрос за гризачи, за бога.

— Не е от любимите ми клипове — тя се намръщи. — Една от причините, поради които напуснах с радост телевизията.

— И това, и противоречието — намеси се Тайлър. — Ние извадихме късмет, че дръпнахме Роуз веднага след като подаде оставка. „Жената, която свали сенатор Мадън.“ Това много допада на инвеститорите ни.

Джейсън не каза нищо, единствено изви вежда. Роуз разлисти бележника си, нетърпелива да се заеме с темата.

— Да ти разкажа ли за „Барбизон“?

— Да, благодаря — в думите му долови следа от присмех. За други жени сигурно беше очарователно, освен това той излъчваше мъжественост, която на момченца като Тайлър много им се искаше да притежават.

Тя погледна бележките си и започна.

— Сградата е строена през 1927 г. и е предлагала жилища на работещи жени с около седемстотин стаи. Идеята била да се създаде частна сграда, нещо като клуб само за жени — дотогава съществували единствено мъжки клубове, — а тук имало екстри като спортен салон и басейн. Не можело просто да влезеш и да се регистрираш. Гостите на хотела трябвало да имат три препоръки.

— Не беше ли това мястото, на което Силвия Плат изкукала? — попита Джейсън.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не точно. През 1953 г. Силвия Плат отседнала в „Барбизон“ за един месец, докато работила като гост — редактор за списание „Мадмоазел“. След като се прибрала, се опитала да извърши самоубийство, а след това описала преживяванията си в „Стъкленият похлупак“, където нарича хотел „Барбизон“ Амазонския хотел.

— Това трябва да е там — повиши глас Тайлър, което бе знак, че се вълнува. — Можеш да заснемеш корици на книги, да покажеш стари снимки, разни такива.

Джейсън залюля крак.

— Избледняваща снимка на надгробния й камък?

— Не мисля, че трябва да обръщаме толкова внимание на Силвия Плат — прекъсна го Роуз. — За нея е писано и говорено прекалено много. Това е стара новина. Трябва да се съсредоточим над жените, които живеят там сега, които са видели промените от ексклузивен женски хотел до жилищна сграда. Как техният поглед отразява промените в Ню Йорк, как се свързва това с жените днес.

— Харесва ми — Джейсън вдигна изненадано поглед.

— Освен това има много други известни, преуспели жени, които са живели там. Лайза Минели, Канди Бъргън, Джоун Крауфорд.

— Много материал има там — потвърди Тайлър. — Ами жената с белега?

— Коя? — Джейсън се обърна към нея за пояснение.

Роуз започна да обяснява.

— Една от жените, пристигнала в хотела в началото на петдесетте, сега живее на четвъртия етаж, в един от апартаментите с контролиран наем, а в останалите живеят други жени като нея. Тя участвала в някакъв скандал по онова време и лицето й било нарязано, а една от камериерките паднала от тераса.

— Това вече е нещо интересно. Тя има ли нещо против да говори по този въпрос?

— В момента е заминала, но ми се струва, че няма да има проблем.

Тайлър се намеси отново.

— Роуз живее в „Барбизон“.

— Няма ли конфликт на интереси? — попита Джейсън.

— Поне аз не виждам такъв — тя не спомена, че спи на канапето в апартамента на Дарби Маклафлин, без съгласието на жената. Щеше много скоро да си намери квартира, поне така се надяваше, и Дарби щеше да е толкова благодарна, че Роуз се е намесила и се е погрижила за Пилчо, че нямаше да откаже интервю. Поне така младата жена си представяше нещата.

— Според мен от вас двамата ще излезе добър екип — Тайлър стана, давайки сигнал, че са свободни. — Джейсън има огромен опит, работил е във военни зони, така че тази чиклитска история няма да го затрудни ни най-малко, нали така, мой човек?

Опитът на Тайлър да постигне близост по мъжки бе посрещнат от Джейсън с извита вежда.

— Точно така.

— Супер. Сега да се опитаме да се справим с този материал до първата седмица на юли.

Оставаха три седмици. Щеше да бъде в последния момент. Тя кимна и излезе от стаята. Джейсън я последва до работното й място и се наведе над преградата със съседното бюро, натъпкал ръце в джобовете.

— Какво следва, госпожице Луин?

Прекалено официалното му обръщение я подразни. Беше я подразнило и определението „чиклитска“ на Тайлър.

— Трябва да се сближа още малко с дамите от четвъртия етаж. Трябват ми два дена. Междувременно открих малко информация за Дарби Маклафлин.

— Тя коя е?

— С белега на лицето.

— Жената, която не е в града, с която все още не си говорила, въпреки че Тайлър си мисли, че тя е фокусът на цялата история.

— Именно — очевидно той схващаше бързо. — Виж, има една тетрадка с подправки.

— Моля?

— Тетрадка с описания на подправки от 1952 г., в която са пъхнати спомени и разни други неща. Ще се поразровя по-дълбоко да видим дали няма да открия нещо повече. Тетрадката не е на Дарби. Човек на име Сам Бъкли я е писал, а тя я е пазила през всичките тези години.

— Защо реши, че тази тетрадка е важна?

— Вътре има надпис, който споменава, че тя трябва да чака, докато хоризонтът е чист, а след това ще избягат. Предполагам, че има нещо общо с инцидента.

— Ти откъде я взе?

— Беше у една от съседките — поредната лъжа. — Искаш ли да я видиш?

— Разбира се.

Днес сутринта, преди да излезе, я беше увила в плик и я беше прибрала в чантата си с надеждата да намери време, за да я доразгледа. Джейсън се наведе над бюрото й и разлисти страниците. Докосваше ги внимателно.

— Красота.

Магията на рисунките и написаното беше неповторимо.

— Още по-хубаво, помириши.

Той се наведе и помириса.

— Въздействащо. Все едно влизаш в марокански базар. Невероятно, след всички тези години.

— Ако погледнеш отзад, има старо меню от някакъв джазклуб. Можем да възстановим този период в материала, да се съсредоточим над 1952, какво е било да си жена в Ню Йорк.

— Струваш ми се много впечатлена от тази Дарби.

— Така е. Тя излъчва някакво кралско присъствие, но не като гледана и глезена жена. По-скоро е като сила, с която трябва да се съобразяваш, все едно тя сама създава времето.

— Супербурята Дарби.

Тя не се сдържа и се разсмя.

— Точно така. Нещо такова — тя имаше нужда Джейсън да застане на нейна страна, ако не за друго, то поне да подкрепи идеите й пред Тайлър.

— Колко жени са останали?

— Десет. Една е в болница, но знам, че с удоволствие ще даде интервю, след като излезе. Друга вече ми даде зелена светлина. Дай ми един ден и ще проверя дали не мога да накарам още няколко да се съгласят. Ще стане бавно, защото всички до една живеят като отшелници.

— Добре, ти решаваш кога ще стане.

Роуз кимна и остави книгата.

Де да беше наистина така.