Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (27)

Двадесет и седма глава
Ню Йорк, 2016 г.

След като събра личните си вещи от бюрото и ги натъпка в торба от зебло — не бяха много, голяма чаша, чадър, резервен чифт обувки на токчета — Роуз излезе от офиса на „Уърд Мърдж“ за последен път. Останалите от персонала нямаха представа какво е станало при Тайлър. Тя си събра нещата и излезе, сякаш се канеше да отскочи до фитнеса.

Преди пет години беше изгряваща звезда, готвеха я един ден да поеме поста на водеща в национален ефир. Сега дори не беше в състояние да запази работата си в прохождаща фирма. Покрай болестта на баща й обаче траекторията на кариерата й изглеждаше нещо незначително, също като изгоряла крушка, която пазиш с намерението да поправиш. Щеше да се върне към този въпрос много скоро. Засега трябваше да обърне внимание на баща си.

Пилчо нямаше търпение да излезе, когато тя се върна в апартамента на Дарби. Може би трябваше да каже апартамента на Есми. Тъкмо излизаха през задния вход, когато започна да се излива проливен дъжд. Тя прихвана Пилчо под ръка, влезе в парка и го пусна под гигантски бряст. Листата й послужиха като чадър: огромни капки се промъкваха доста често, но поне бяха скрити от пороя. Пилчо си намери местенце, което одобри, и пишка дълго, като не пропусна да изгледа Роуз злобно, задето го е лишила от усамотение и го наблюдава. Тя извърна поглед. Как стигна дотук, където куче четири килограма и половина я командваше както си иска.

Когато Роуз приближи „Барбизон“, една фигура привлече погледа й. Джейсън стоеше под навеса пред фоайето и гледаше към телефона си. С плавно движение метна раницата на рамо и тя усети как потръпва. Всяко негово движение напомняше за секс, просто не можеше да се сдържи. Само че тя не искаше той да влезе вътре.

— Джейсън!

Тя го повика и пресече улицата, за малко да я блъсне такси, което се появи изневиделица в лявата лента. Джейсън вдигна поглед.

— Опитвах се да се свържа с теб.

— Извинявай, оставих си телефона в апартамента — тя погледна към фоайето. Патрик я видя и помаха с ръка. — Трябва да заобиколим. Ела.

— Чакай малко — той не помръдна от мястото си. — Току-що бях вътре и ми казаха, че не живееш вече тук.

— Не и официално. Гледам кучето на друга наемателка.

— Тогава нека да влезем, дъждът е ужасен. Освен това трябва да поговорим за случилото се днес. Тайлър каза, че си напуснала.

— Напуснах. Ако бях останала, той щеше съвсем да ми вгорчи живота. Но все още имаме историята, така че новините са добри. Ела сега и ще ти разкажа всичко.

Той не помръдна и този път.

— Защо да не минем отпред?

Отговорът й хрумна бързо.

— Не допускат кучета във фоайето. Правила.

— Роуз!

Веднага позна дълбокия глас. Тя се помоли безмълвно да е само Гриф, без Кони, но се оказа, че няма късмет. Двамата слизаха от черен автомобил, облечени в еднакви шлифери на „Бърбъри“.

— Здрасти, Гриф.

— Какво правиш тук? — Очите му се плъзнаха от нея към Джейсън, после обратно.

— Това е Джейсън — тя не знаеше какво друго да направи. Кимна на Кони, а тя я изгледа с неприязън. Бяха се срещали два пъти, когато оставяше децата, но не бяха разменили повече от няколко думи.

Гриф стисна ръката на Джейсън като добър политик, стегнато и искрено.

— Приятно ми е.

— Влизам вътре — Кони тръгна решително напред и остави след себе си облак „Шанел №5“.

Джейсън натъпка ръце в джобовете си.

— Ще ви оставя за минутка.

— Недей — настоя Роуз. — Гриф, не съм дошла да се виждам с теб, няма защо да се гърчиш.

— Не се гърча. Просто съм изненадан. Да не би да си забравила нещо?

Джейсън погледна объркано Роуз.

— Нищо не съм забравила. Идвам на гости на приятелка.

По лицето на Гриф премина облекчение.

— А, да, жената на четвъртия етаж. В такъв случай, след теб — той й даде знак да влезе.

— Не, ти върви. Трябва да поговоря с Джейсън.

— Добре. Може да се разберем да поговорим след седмица-две. Възможно ли е?

Очите му горяха с познат плам. Може би фактът, че Джейсън беше застанал до нея, готов да я защитава, разпали състезателния му инстинкт. Или пък тя наистина му липсваше.

Преди две седмици щеше да й бъде безкрайно приятно да го върне отново в живота си, независимо по какъв начин. Щеше да се опитва отново да възстанови връзката между тях. Вече не беше така. А промяната нямаше нищо общо с Джейсън. Влошеното здравословно състояние на баща й, честните думи на Стела, историите на жените я бяха накарали да погледне на живота си от нов ъгъл. В резултат химическото привличане, аурата на Гриф, която го бе превърнала в центъра на живота й, вече я нямаше. Просто бе изчезнала.

— Извинявай, много съм заета.

— Ясно. До скоро. Джейсън, беше ми приятно.

Фотографът изръмжа нещо в отговор, а когато се обърна към него, тя веднага разбра, че е ядосан.

— Би ли ми обяснила какво точно става?

— Това е Гриф, бившето ми гадже. И съпругата му. Искам да кажа, бившата.

— Вече ни запозна.

Патрик тръгна навън, а тя не искаше да разговаря с него.

— Ела, за да ти обясня.

Пътят до задния вход и нагоре по стълбите й се стори безкраен. Щом влязоха в апартамента, тя подсуши Пилчо с кърпа, преди той да се качи на любимото си място на канапето. Погледна Роуз с надежда, сякаш беше миниатюрен брадат зрител на боксов мач.

— Кой живее тук? — попита Джейсън.

Беше дошло времето да каже истината. След като историята вече нямаше шанс да види бял свят, може би Джейсън нямаше да е чак толкова ужасен. Роуз грабна кърпа от банята и изсуши косата си. Избягваше да го поглежда.

— Това е апартаментът на Дарби. Или на Есми. Не мога да разбера коя коя е, ако трябва да сме честни.

— Виждам, че се чувстваш доста добре тук.

— Грижа се за кучето й.

— Леле. Я чакай малко — той се настани на канапето и погледна Пилчо. — Първо, защо напусна?

Тя седна с кръстосани крака на един стол.

— Не искам да пиша тъпи списъци. Не заради тях постъпих на работа при Тайлър.

— Това ми е ясно. Но ние го убедихме да пусне статията за „Барбизон“.

— Не, той беше приключил и с нея, и с мен. Писна ми да играя игрички и да ме подмятат.

— И какво ще правиш?

— Ще предложа историята на друг. На списание „Ню Йорк Таймс“, нещо такова.

— Ами всичко това? — Той посочи стаята. — Как ще обясниш на редакторите си, че живееш в апартамента на източника си? В „Таймс“ не харесват подобни неща. Нито един добър източник не би допуснал подобно нещо.

— Знам. Не беше планирано.

— Очевидно има нещо, което не ми казваш. Грижиш се за кучето й, не знаеш много за нея и нямаш представа къде е заминала.

— Всичко се случи наведнъж. Стела Конъвър гледаше кучето, но тя влезе в болница и аз поех грижите за него. Очевидно Дарби няма приятелки на етажа. Тя се държи настрани от всички.

— Защо не заведе кучето в твоя апартамент?

— Апартаментът беше на Гриф. Докато не скъсахме. Гриф и бившата му съпруга, която имаше удоволствието да видиш, се събраха отново и тя пожела да живее там. Той ми даде няколко дена, за да се изнеса, и аз бях напълно отчаяна. Беше временно разрешение.

— Не си говорила с Дарби, откакто е заминала, нали?

— Не съм.

— Тя знае ли, че си тук?

Роуз си пое дълбоко дъх.

— Все още не.

Той потри брадичка.

— Не ми е приятно да те питам, но как точно получи цялата информация? Тетрадката с подправките, писмото, тези неща?

Без да помисли, тя погледна към библиотеката.

— Преровила си вещите й? — Той се ококори. Беше шокиран. — Живееш незаконно в чужд апартамент, настанила си се без позволение. Ако тя се върне и те завари тук, ще повика полиция. Влязла си незаконно и си пипала чужди неща.

— Ще ми се да можех да обясня. Само че чувствам странна връзка с нея.

— С осемдесетгодишна старица, с която си се запознала случайно ли? В това няма никакъв смисъл.

— Знам, цялата тази работа няма смисъл — думите потекоха като река. — Ще се изнеса, преди тя да се върне. Ще се преместя в апартамента на приятелката си Мади. Ще взема Пилчо с мен и ще оставя бележка на Дарби. Когато се обади, ще й обясня всичко. Тя ще ми бъде толкова благодарна, че съм се погрижила за кучето й, че ще се съгласи на интервю и ще направим забележителен материал. Ами ако предчувствието ми е вярно и жената, която се нарича Дарби, е всъщност Есми? Можеш ли да си представиш колко страхотна статия ще се получи?

Той си пое дълбоко дъх, широките му гърди се вдигаха и спускаха.

— А какво ще кажеш за следния сценарий? Тя се връща, открива, че кучето й е при теб, и решава, че си нахлула без позволение на нейна територия, да не говорим, че си живяла тук и те предаде на ченгетата?

— Стела ще ме подкрепи, че помогнах в критичен момент. А какво ще стане с мен? Ще ме уволнят ли? Малко е късно за това.

— Забрави за уволнението. Ами етиката? Ако някой ти причини същото? Това е криминално деяние, няма съмнение.

— Не — заяви настойчиво тя. — Историята е много повече.

— По какъв начин?

— Става въпрос как губиш хора, които обичаш, да останеш сам в голям град, в който те защитават единствено четирите стени на жилището ти. Накрая свършваш сам и огорчен и до теб няма никой.

— Това не ти е приказка на Братя Грим, Роуз. Дарби или Есми, която и да е тя, е направила избора си, поне така ми се струва. Не знаем в какво се е замесила. Само че тя не е била невинна. Каквото и да се е случило на терасата приз 1952 г., е трагедия, но не неизбежна. Хероин, наркотици, информатори. Те са били замесени в сериозни неща.

Господи, той беше прав. Думите му я поразиха с ужасна сила. Тя се беше заблуждавала през изминалите седмици, беше прекрачила границата, преценката й за серията от събития не беше правилна, а самите събития нямаха нищо общо с нея.

Сега вече връщане назад нямаше. Роуз се изправи.

— Всичко, което каза, е напълно разумно, Джейсън. Аз обаче искам да разбера какво се е случило. Трябва да го направя.

— Защо? За да не приключиш по същия начин ли? Луда старица без приятели, която живее в запуснат апартамент с регулиран наем ли?

Той сякаш й изкара въздуха.

— Това беше жестоко.

Той омекна, макар и съвсем малко.

— Разбирам. Баща ти е тежко болен, ти си преминала през много, разбирам защо така си се вманиачила по тази жена. Не бива. Не е здравословно. Може би Дарби или Есми да е на някой плаж на Таити, където пие пунш с ром заедно с шейсетгодишния си любовник.

— Не мисля.

— Не мислиш ли, че се опитваш да компенсираш онова, което ти се е случило в телевизията?

Тя настръхна при това предположение.

— Не. Разбира се, че не. Това са две различни истории.

— Може би. Изслушай ме обаче. Преди се страхуваше да продължиш, защото не разполагаше с цялата информация.

— Да. Изчаквах, но историята започна да ми се изплъзва. Може би ако бях показала повече смелост, като Глория, нямаше да бъда изкупителната жертва. Може би трябваше да отстоявам мнението си.

— Затова го правиш сега. Държиш се агресивно, готова си да преминеш границата, да стъпчеш правилата, само и само да постигнеш своето и да напишеш историята. Но може изобщо да не се получи. Жената е стара, която и да е тя, може никога да не ти каже какво точно се е случило. Може би недовършената история между Сам, Есми и Дарби трябва да си остане такава, каквато е.

— Не мисля. Искам да подредя пъзела. Заради Дарби.

— Или Есми.

— Знаеш какво имам предвид. Ти не искаш ли да разбереш какво се е случило?

— Искам, но нямам намерение да нарушавам закона, за да стане. Тайлър беше прав да свали материала.

— Тайлър е идиот. Тази история е страхотна.

— В момента не проявяваш повече разум от него, поне доколкото виждам.

— Много мило — Роуз стисна зъби. Не беше длъжна да го търпи. Писна й от мъже, които да й казват какво да прави и кога да го прави.

— Не мога да повярвам, че не разбираш, че вървиш по силно наклонена плоскост — Джейсън беше поруменял, на челото му пулсираше вена. — Прекалено много си задълбала в историята. Отстъпи крачка назад, поеми си дъх. И се изнеси оттук — той протегна ръце с обърнати нагоре длани. — Ако не го направиш, аз се махам.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че не искам да имам нищо общо с това. Ти сама се закопаваш в дълбока дупка. Трябва да се изнесеш оттук и да продължиш живота си.

Като че ли имаше живот, с който да продължи.

* * *

В седем и трийсет същата вечер, докато четеше на глас от последното произведение на Стивън Хокинс, Роуз вдигна поглед и разбра, че баща й е издъхнал. Той не бе дал никакъв знак, нямаше предупреждение, нито дори последен дъх. Уж беше с нея, а в следващия момент го нямаше. Тя не беше подготвена за този неочакван край. Сестрите й бяха казали, че се възстановява добре, че е отворил очи веднъж или два пъти. Тя вече си беше представила смъртта му. Щеше да дойде в съзнание, да я погледне и дори да не кажеше и дума, щяха да осъществят връзка за последен път.

Само че не стана така.

Мади отиде при нея веднага след като тя й се обади, силно разстроена, и зашепна, за да я успокои. Роуз се сгуши в прегръдката й.

— Не знам дали постъпих правилно. Може би трябваше да го задържа в старческия дом по-дълго, да се нанеса при него и да намеря помощник, който да остава при него през деня — дали изобщо се беше чувствал щастлив някъде дълбоко в ума си? Не смееше да изрече тази мисъл на глас и избухна в сълзи.

Мади й подаде кърпичка.

— Направила си каквото трябва, а той те обичаше много. Не подлагай на съмнение решенията си.

— Не мога иначе — тежестта на страховете и объркването му се стовариха върху нея с пълна сила. Тя не беше направила достатъчно, беше се оставила да се отклони заради работата и Гриф. Точно както майка й беше изчезнала един ден, така се случи и с баща й.

Цял живот се ужасяваше, че баща й ще изчезне също като майка й. Това чувство започна да се стопява, когато навлезе в тийнейджърските години, но беше повторила същата игра и с Гриф. Надяваше се да е казала правилното нещо, да се е представила както трябва, за да не я изостави той.

Само че всички я бяха изоставили, по един или друг начин. Стела беше права. Накрая оставаше сама. Дори Джейсън нямаше да се занимава с нея, след като вече бе научил истината за проявената лудост.

Прииска й се и тя да изчезне, да остави болката и самотата. Представи си падането от терасата на „Барбизон“. Падането щеше да отнеме секунди. Силен порив на вятъра и взрив на болка. След това нищо. Какво ли е минавало през ума на Дарби по време на падането? За какво е съжалявала?

Съжаленията на Роуз бяха очевидни. Съжаляваше за всичко, свързано с баща си. Бе взела всяко решение внимателно, но нямаше как да знае дали то е правилно, или не. Той се беше разболял, беше паднал и почина. Разказът приключваше тук. Тези неща можеха да се случат, независимо от онова, което бе направила. Въпреки това трябваше да направи повече. Беше длъжна да направи повече.

Не можеше да си спомни последния истински разговор, който са провели, преди той да стане объркан и сърдит. Сега й се искаше да пренавие лентата на живота си и да прегледа само тази част. Да провери дали му се е усмихвала, дали му е докосвала ръката, дали е направила достатъчно, за да му покаже, че го обича.

Стисна ръката му и заплака.