Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (8)

Осма глава
Ню Йорк, 1952 г.

Това значи било махмурлукът.

На Дарби й се прииска да се сгуши в леглото и да чака туптенето в дясното й слепоочие да престане. Момичетата от „Кейти Гибс“ не правеха подобни неща. Не, момичето от „Кейти Гибс“ става и отива на работа колкото и да е болна, защото знае, че шефът зависи от точността й. Поне така каза учителката по машинопис, когато Дарби се настани на мястото си пет минути след като останалите момичета бяха пристигнали.

— Точност и присъствие. Ако не сте на мястото си, за да отговорите на повикването на господин Блейк, той може да пропусне важно обаждане, от което зависи цялата организация. Искате ли да ви сочат като момичето, което е предизвикало криза в бизнеса? — госпожата погледна Дарби през очилата с дебели рамки, също както учен се вглежда в блюдо на Петри.

— Дарби Маклафлин. Закъсня.

Дарби усети как стомахът й се преобръща. Не бе закъсняла нито веднъж, докато беше в гимназията. Всъщност винаги пристигаше по-рано, ужасена да не изпъкне.

— Извинете. Изгубих се, но няма да се повтори.

— Изгуби ли се?

За щастие, момичето, което седеше до Дарби, вдигна ръка и госпожа Алън веднага се разсея.

— Да, Морийн.

— Госпожо Алън, кой е господин Блейк?

— Господин Блейк е името на първия ми шеф. Научих много от него, затова го използвам като помощно средство — тя погледна гневно към тях. — Други въпроси.

— Не, госпожо.

Остави на мира Дарби и започна да раздава примерни писма. Дарби пъхна нейното на стойката от дясната страна на сивата пишеща машина „Ремингтън“ и й се прииска пред очите й да не беше толкова размазано. Беше поела ужасен риск като излезе с Есми. Никакви необмислени рискове повече. Беше видяла и двете страни на Ню Йорк, високомерно снобската и пагубната, така че от сега нататък учението й излизаше на първо място.

Госпожа Алън включи касетофона и те започнаха да печатат в такт с бавен марш. След два месеца, според госпожа Алън, щяха да минат на ритъма на хора на циганите^[1] и да печатат четиридесет и седем думи в минута. Когато завършеха курса, щяха да са на петдесет и пет. Музиката помагаше, преминаваше през Дарби като вода и караше пръстите й да танцуват по клавишите. В края на часа Дарби бе доволна, че е от курсистките, чиито писма бяха годни за изпращане по пощата. Момичето до нея, Морийн, също се беше справило добре.

Докато вървяха към следващия час, Дарби я докосна по ръката. Тя имаше тънка руса коса, която изглеждаше почти бяла, и светлосини очи. Красиво момиче, но майката на Дарби сигурно щеше да я определи като „момиче с едър кокал“.

— Благодаря ти, че разсея госпожа Алън. Мислех, че ще ме изключи.

— С удоволствие. Чух, че едно момиче от класа й си сложило нов лист хартия, след като направило грешка, и госпожа Алън го изхвърлила на мига.

— Това е последното, което искам.

— Трябва да издържим до юни, след това ще берем плодовете на място за цял живот. Ще ни намерят работа, на която да разчитаме, докато се омъжим.

— Или умрем.

Не искаше думите да прозвучат толкова грубо, но Морийн трепна.

Дарби побърза да обясни.

— Не исках да кажа, че ще умрем веднага, просто, че някоя от нас може да не се омъжи.

— Знам — нацупи си Морийн. — Много тъжно.

За нещастие, госпожа Алън се настани на чина зад тях в следващия час.

— Как е успяла да пристигне толкова бързо? — прошепна удивено Морийн.

— Сигурно е долетяла на метлата си.

Морийн се изкиска, Дарби също се усмихна.

Госпожа Алън ги погледна над очилата си. Очевидно момиче от „Кейти Гибс“ нямаше право да се шегува с приятелка.

— Дарби, косата ти докосва раменете. Да знаеш, че това е недостатък.

Дарби приглади косата си и се опита да пъхне зад ухото немирен кичур.

— Много се извинявам, госпожо Алън.

— Добре, сядайте, за да започваме — тя стана и посочи черния телефон, поставен на бюрото, кордата прилежно навита. — Това е първият ви час по телефонен етикет. Откакто Катрин Гибс е създала школата през 1911 г., ние се адаптираме към променящите се условия. Както можете да си представите, в онези дни не е имало телефони. Те обаче са се превърнали в задължителна част от инструментите на съвременната секретарка. Затова е необходимо да ви обучим да ги използвате както подобава.

Телефонът беше съвсем същият като в дома на Дарби. Не че някой някога й звънеше. Вдигна слушалката един ден и чу майка си да говори с приятелка по втория телефон и да изброява всички недостатъци на Дарби. Прекалено прилежна, прекалено самовглъбена, вечно свита, така че едва ли някога щяла да привлече мъж. Майка й въздъхна няколко пъти и Дарби усети по напрежението в гласа й, че всеки момент ще се разплаче.

— След като Арч вече го няма, трябва да направя нещо с това момиче — продължи тя. — И трябва да се справя съвсем сама, защото тя не помръдва пръст, за да направи нещо за себе си. Интересува се единствено от книги. Срамувам се от нея като тръгне през града с тази коса, прегърбена. Морт иска да я разкарам от къщата щом завърши училище.

Дарби изчака майка й и приятелката да решат съдбата й — заминаваше за Ню Йорк с надеждата да си създаде кариера — след това затвори внимателно и си отиде в стаята.

Знаеше, че й липсва нещо, което почти всички момичета притежаваха. Рядко й беше леко на душата, рядко я избиваше на глупости и нямаше никакво желание да флиртува. Единствено пред татко си беше показвала тази своя страна. Двамата с майка й бяха най-красивата двойка в техните среди, толкова стилни, че Дарби не можеше да определи кой е по-красив. Майка й много пазеше дрехите и прическата си, винаги отблъскваше Дарби, да не би прегръдката да я смачка или остави петно. Татко й беше различен. Често гушкаше Дарби, нищо че беше лекьосана, привличаше я в скута си и я гъделичкаше, докато тя не се почувстваше като желе. По-късно, когато порасна, той я прегръщаше през раменете, когато бяха сред хора, и тя много се притесняваше. Обичаше да й разказва тихо вицове и двамата тайно се присмиваха на безмозъчните приятелки на майка й, навирили носове.

— Госпожице Маклафлин, елате, ако обичате при бюрото.

Дарби скочи. Беше потънала в мисли. За какво говореше госпожа Алън? Тя погледна Морийн и момичето й отправи окуражителна усмивка.

Дарби тръгна към предната част на стаята.

— Вдигнете глава, докато вървите; не забивайте поглед в пода.

Дарби изпълни послушно и изпъна рамене.

— Много добре. Седнете на това бюро. Когато кажа „зън-зън“, вдигате слушалката и отговаряте.

Дарби изпълни послушно.

— Ало?

Гласът й прозвуча слаб, все едно идваше от края на дълъг тунел.

— Не, не и не. Не слушахте ли?

— Много се извинявам.

— Очевидно не сте. Повтаряйте след мен. Офисът на господин Блейк. С какво да ви помогна днес?

Дарби повтори, но не беше достатъчно.

— По-високо.

Тя повтори думите.

— Сега да е по-приятелски. Вложете усмивка в гласа си.

Преди да пробва отново, я прекъснаха.

— Не го правете. Казах усмивка в гласа, не на лицето. Никой не иска да гледа как се хилите като малоумна глупачка цял ден.

Сълзи напираха в очите на Дарби. „Изкуството на разговора“ съветваше да подчертаваш съгласните, докато говориш по телефона. Дали не бяха гласните? Другите момичета я наблюдаваха с неудобство, знаеха, че ги чака същото, но бяха облекчени, че не са първи. Тя трябваше да се справи. Трябваше да докаже на майка си, че може. Беше научила биология и химия в училище, беше изкарала пълни шестици по всеки предмет. Със сигурност можеше да вдигне телефона и да поздрави правилно.

Лицето на Есми се появи пред нея. Представи си пуерториканката на сцената, как пее с пълно гърло.

Пое си дълбоко дъх.

— Офисът на господин Блейк. С какво да ви помогна днес?

Думите прозвучаха уверено, ведро, приятелски, същевременно делово. Съвършено.

Прекалено изтънените вежди на госпожа Алън се извиха учудено.

— Браво. Виждате ли, не е чак толкова трудно. Сега можете да се върнете на мястото си.

Докато се връщаше, тя благодари безмълвно на Есми.

* * *

Трапезарията беше почти празна, когато Дарби надникна вечерта, преди да влезе, готова да се измъкне, ако някоя от манекенките на „Форд“ е все още вътре. Единствените други бяха Морийн и две момичета, които Дарби помнеше от курсовете в „Гибс“. Морийн се приближи, преди Дарби да успее да си вземе поднос.

— Дарби, решили сме да се съберем и да се изпитваме за теста по бизнес комуникации. Искаш ли да дойдеш? — Тя представи приятелките си, близначките Една и Едит, вързали коси на високи опашки с пурпурни панделки.

Дарби се канеше да откаже, когато чу висок смях от края на коридора. Идваше Канди.

— Разбира се.

Седемнайсетият етаж, макар и съвсем същият като на Дарби и момичетата от агенция „Форд“, излъчваше топлина, беше приветлив. Всички врати бяха широко отворени, весели поздрави звучаха, докато те минаваха. Дори кубичните осветителни тела по стените излъчваха по-ярка светлина.

В стаята на Морийн Дарби се настани на леглото, покрито с красива кувертюра, вместо с безвкусните на „Барбизон“ и отвори папката си. Имаше нужда от допълнително време, за да поучи, това бе повече от ясно, въпреки че стомахът й ръмжеше.

Морийн започна да чете на висок глас от записките си, но спря по средата на изречението.

— Слушайте, Бени Гудман!

От транзистора в съседна стая се носеше тихият звук на „Кинг Портър Стомп“.

— Танцувай с мен, Едит — протегна ръка Морийн.

Едит се обърна към сестра си.

— Ние, в Лъбък не танцуваме.

— Не били танцували в Лъбък ли? Че кой е чувал подобно нещо? — Морийн изви пръст към Дарби. — Нали знаеш Линди Хоп?

Дарби обичаше да я въртят на танците в гимназията, въпреки че единственият й партньор беше слабият, висок син на библиотекарката, чиито длани винаги бяха потни.

— Май да.

Едит и Една седнаха на леглото, пъхнали крака под тях, за да освободят колкото е възможно повече място в тясната стаичка. Морийн прибра стола си под бюрото.

— Бързо, преди песента да свърши.

Докоснаха леко ръце и Дарби остави Морийн да води. За такова едро момиче, Морийн беше изненадващо лека и подвижна и те се въртяха и подскачаха, докато Дарби не се подхлъзна и не падна сред всеобщия кикот на леглото.

Морийн обаче не беше приключила.

— Ставайте всички за Линди. Никакви извинения.

След петнайсет минути тренировки дори близначките научиха основните стъпки и затанцуваха по двойки, докато си тананикаха високо и се блъскаха една в друга с нескрито удоволствие.

Накрая, изтощени от усилието, те се проснаха на пода, без всякакво желание да учат. Дарби въздъхна тихо. Ако беше разпределена на правилния етаж, може би щеше да има по-приятно начало на живота в Ню Йорк.

Едит подритна тетрадката си.

— Не мога да търпя да пиша домашни по четири часа всяка вечер. Трябваше да си остана в Тексас. Главата ме боли, защото се опитвам да запомня стенографските символи, а възглавничките на пръстите ме болят от печатане. Отношението им към нас е нечовешко.

Една я погали по крака.

— Не забравяй какво каза мама. Ако следваме правилата и работим упорито, ще гледаме на времето, прекарано в Ню Йорк, с гордост.

— И може да се омъжим за красиви шефове — добави Морийн.

Дарби трепна при тази мисъл.

— Ако това е целта, защо тогава учим стенография? — Не искаше да се заяжда, но беше раздразнителна, защото остана без вечеря.

Морийн се обърна по корем и подпря брадичка на ръцете.

— Много ми е неприятно, че манекенките ходят по срещи всяка вечер, облечени в коприна, накичени с перли, докато ние се завираме вътре. А и те са толкова красиви. Дано останат момчета и за нас.

— Вие изобщо ли не излизате? — попита Дарби.

— Напротив. В събота ходихме на филмово матине и гледахме „Трамвай Желание“. Гледала ли си го? Марлон Брандо играе като животно, но пък е направо страхотен.

— Така си е — изкиска се Едит. — Но не е красив като Монтгомъри Клифт.

— Ами ти, Дарби? Коя е мечтаната ти половинка?

— Моята ли? — Тя се разсмя. — Прекалено се стряскам при мисълта за някоя филмова звезда, така че не мога дори да си представя. Положението не е много по-добро и когато става въпрос за истински хора, ако трябва да сме честни. Снощи, в един джаз клуб се запознах с истинско, живо момче и не можах да вържа и две думи.

Морийн започна да заеква.

— Джазклуб ли? Не може да бъде!

Дарби усети как по гърба й пробягва електричество.

— Ами, да. Намира се в Лоуър Ийст Сайд. Свирят бибоп и е страхотно местенце — надяваше се да звучи небрежно и обиграно.

— Представяш ли си какво ще каже госпожа Юстъс, ако разбере, че си ходила в джазклуб? — обади се Една. — Направо ще експлодира.

— Върнах се след вечерния час. Промъкнах се отзад.

Страхопочитанието на другите момичета достави огромно удоволствие на Дарби. Тя описа клуба, клиентите, музиката в най-големи подробности, подчерта елементите на опасност и тайнственост. Сам превърна в забележителен герой, с изваян профил и пронизващи очи.

Когато приключи с описанието на дръзката нощ, като пропусна факта, че е била в компанията на камериерка от хотела, тя се извини и прегърна момичетата за довиждане. След танците беше станала твърде възбудена, за да седи и учи.

Докато вървеше по коридора, забеляза познат силует да изчезва надолу по стълбите. Дарби повика Есми, но отговор не последва, не чу и стъпки. Сигурно се беше объркала.

Слезе два етажа до своя, като си тананикаше мелодията Линди и не се страхуваше да мине по коридора до стаята си.

Момичетата от „Форд“ не можеха да я докоснат.