Лоис Макмастър Бюджолд
Пенрик и шаманът (9)

9.

Инглис се изправи в пълния си ръст с помощта на сопата, макар че десният му крак, изтормозен от планинския преход сутринта, беше на път да откаже окончателно. Мъжът пред него приличаше на русо привидение.

— Върви си — пробва Инглис.

Натрапникът само кривна глава.

— Добър опит, вълчо. Макар и адресиран погрешно. А и дали „Дай ми коня си“ не би било по̀ на място?

Откъде знаеше!… А после, макар и с осакатени способности, Инглис най-после разбра какво представлява човекът насреща му. И то какъв, петима богове… или трябваше да избере друга ругатня? „На Копелето зъбите“ например? Плътността на духа му беше забележителна.

— Магьосник. — Беше като обездвижен от надежда и страх. А също от болка, мъка и изтощение след това дълго и безуспешно бягство. — Храмов или самоук? — Или, петимата богове да помагат, ездач или язден? Толкова силен демон със сигурност трябваше да е взел връх, нали така? Дали Инглис не би могъл да го убеди да…

— Храмов. И изненадата ми не отстъпва на твоята. — Погледна Стрела, който се беше преместил отдясно на Инглис. — Как си се сдобил с едно от кучетата на Скуола?

— То ме намери. Горе в планината. Бях се изгубил в опит да прекося напряко към пътя за Карпагамо. Оттогава ме следва неотлъчно. — Чакай, този откъде знаеше за Скуола?

— А. Хм. — Устните на русия се извиха в усмивка, която изразяваше… смут и страх? — Дали то те е довело тук, как мислиш?

— Аз… не зная. — То ли го беше довело? Инглис сведе поглед към голямото куче, което му правеше компания от дни. Сметнал бе, че се е лепнало за него, защото е усетило, че е шаман, и го е сбъркало някак с предишния си господар. „Създател.“ — Дойдох да търся… — Вече не знаеше какво.

— Разбрах, че си дошъл да търсиш дякон Галин. Защо?

— Една възрастна жена в летните кошари ми каза, че е познавал Скуола. Реших, че дяконът може да знае… нещо.

— А ти знаеш ли, че Скуола е загинал под скално свлачище преди два месеца?

— Казаха ми, да.

— А казаха ли ти, че е бил самоук шаман?

— Не. За това се досетих сам. По кучето.

— Хм. — Магьосникът, изглежда, стигна до някакво решение.

— Отвън чака старши дознател, който те преследва чак от Изтокдом. Предаваш ли се? Без повече шамански трикове и опити за бягство?

Какво можеше да направи този тип, ако Инглис му откажеше?

— Никъде няма да избягам — каза Инглис и смръщи чело. — Нараних си лошо крака в планината.

— А. Разбирам. Да, в планината често се случват такива неща.

Инглис се опря тежко на тоягата си. Наистина се чувстваше зле.

— В Изтокдом ме търсят за убийство, така ли?

— Дознател Освил държи на прецизността. Ако питаш него, ще каже, че те търси като заподозрян в убийство. С други думи, никой няма да те обеси тук и сега, не и преди разните му там правни дивотии, на които орденът му толкова държи. Всички трябва да са облечени подобаващо и прочие. А и в твоя случай може да възникнат и някои сериозни теологични усложнения. — После добави: — Но на първо време ще е добре да ми дадеш ножа си.

— НЕ.

Онзи си продължи обаче преспокойно, че и ухилен даже:

— В него е духът на Толин кин Глиганскиброд, нали? Значи Освил е бил прав. По-късно непременно трябва да ми обясниш как го правиш това. Говоря като професионалист. От името и на двете си професии всъщност.

— Няма да намушкам никого с него — каза Инглис с предрезгавял глас. — Никого другиго.

— Да, само че моите колеги едва ли ще ти повярват. След като нещата се поуспокоят, ще се опитам да ти върна ножа. Досега си му бил верен, нали? Извървял си дълъг път с него. — Гласът му беше станал тих и мек, убедителен. Разумен. — Защо?

— Търсех шаман.

— Ти си шаман.

Инглис се изсмя горчиво.

— Вече не.

Русият го изгледа. Не просто преценяващо, а… проникващо?

— О, определено си шаман.

— Опитах се. Не мога. Не мога да изпадна в транс — Гласът му набра сила за миг, после излиня отново. — Мисля, че е наказание. От боговете навярно.

Магьосникът вдигна вежди.

— Тогава защо не сподели проблема си със своите шамански началници в Изтокдом? Бая път щеше да си спестиш.

— Аз убих Толин — каза той през зъби. — Не можех да се върна в столицата и да ги погледна в очите.

Магьосникът хвърли бърз поглед през рамо. Да, някакви хора се мотаеха от другата страна на вратата. Единствената врата. „Попаднал съм в капан? Как се случи това?“

— О? Аз пък разбрах, че е бил изкормен от диво прасе. Ти кога го намушка, преди или след това?

— След. Беше… беше проява на милост. — Инглис потръпна под напора на спомените. Отново усети ножа в ръката си, съпротивлението на плътта, откат в дръжката, и всичко това смесено със собствените му видения, докато се спускаше от плоскостта на символичното действие, развълнуван, задето е извършил първата си инвеститура, първото посвещение, задето е създал истински свиреп душевоин. Агонизиращото лице на Толин… — Той пищеше. — „Беше непоносимо. Трябваше да го накарам да млъкне.“

— Раните от глигана са били фатални?

— Да. Боговете са ми свидетели, да.

— Защо не потърси помощ?

— Всичко беше много объркано. Явно Толин е забил ножа си в шията на глигана, докато той е разпарял корема му. Улових духа на животното и го прехвърлих в Толин, преди да… преди да се върна във… в кочината. При кръвта… — Вълкът вътре в него се беше превъзбудил почти до лудост от мириса на кръв. Правдоподобно оправдание, което Инглис беше обмислял неведнъж по време на дългото си бягство — че в онзи момент е изгубил контрол над силите си. „Но не стана така. Не стана.“

„Това се случи по-късно.“

— Върнал си се? Имаш предвид от транса си?

— Да.

— Целта ти е била да обвържеш духа му към ножа?

— Не! Да… Не зная. Дори не зная как съм го направил. — Е, знаеше какво е направил. Учили го бяха за знаменосците, свещени старолесовнишки воини, натоварени със задачата да отнесат от бойното поле душите на своите паднали в боя другари. И душите на онези, които още не били мъртви, но умирали. Сред смъртноранените сигурно е имало роднини, приятели, учители. Дали онези прояви на последна милост, които отделяли душата от тялото, за да я свържат към знамето, са изпълвали и тях с ужаса, който бе преживял той? „Така трябва да е било.“

— Тази инвеститура чия идея беше? Твоя или на Толин?

— Негова. Тормозеше ме от седмици. Но всичко това нямаше да се случи, ако не се бях съгласил да извърша ритуала. Исках да изпробвам способностите си. А и… а и мислех за Тола.

— Сестра му? Освил спомена нещо за нея. Явно си я ухажвал, но без особен резултат. Защо не приложи върху нея заповедния си глас?

Инглис го изгледа с възмущение. Стрела изръмжа.

— Аха, ясно. — Магьосникът махна с ръка. — Ти си романтик по сърце, разбирам. — Инглис продължи да се блещи насреща му и той добави: — Аз съм просветен Пенрик от Мартенмост, между другото. Храмов свещен от ордена на Копелето, понастоящем на служба в двора на принцесата-архисвещена, която ми възложи да съдействам на Сивата сойка отвън… — И кимна с глава към изхода.

Този младок да е храмов свещен? Е, да, иначе не биха му поверили демоничния пътник. Инглис видя над рамото му някакъв тип да влиза в храма. Трима други мъже се бяха скупчили зад него, двама въоръжени с къси мечове, третият — с кавалерийски арбалет, а зад тях пристъпяше още един — на средна възраст, с по-обикновени дрехи и видимо разтревожен.

— Защо се забави толкова? — Въпросът на Пенрик беше отправен към мъжа начело, макар самият той да не се обърна. Държеше Инглис под око, макар собственият му ловджийски лък да висеше забравен в ръката му. Младият свещен върна стрелата в колчана на рамото си.

— Не исках да ви прекъсвам — отговори мъжът начело. — Справяш се доста добре с разпита. — Говореше като столичанин. Под плаща му се виждаше сив плат и лъскави копчета. „Дознателят.“ Тримата въоръжени мъже бяха храмови войници, предположи Инглис, разнообразили синята си униформа с местни вълнени плетива.

Пенрик най-после погледна към входа.

— Ето го и дякон Галин, пастир на тази долина — продължи той и кимна към по-възрастния мъж, който зяпаше Инглис с необяснимо вълнение. — Него си търсил. Е, намери го. Сега какво?

— Исках да го питам кой шаман е очистил душата на Скуола — каза Инглис и преглътна с усилие. — И дали не би освободил Толин. Да го очисти, така че да отиде при своя бог. Направихме голяма глупост, но Толин не заслужава да остане сиротен.

Галин пристъпи напред ококорен.

— Молих се за шаман. И ето те теб, тук!

Пенрик, явно забелязал неразбиращия поглед на Инглис, побърза да обясни:

— Скуола не е бил очистен, защото не са намерили друг шаман. Но за него още има надежда. Не съм сигурен какво го поддържа, но… Предполагам, че черпи някаква духовна храна от кучетата си.

Инглис се изсмя горчиво.

— Изглежда, че молитвите ви са били чути от Копелето, дякон Галин. Защо иначе ще ви водят шаман, който не може да упражнява занаята си!…

Магьосникът-свещен стисна устни, сякаш се питаше дали в черния хумор на Инглис няма нещо вярно.

— Може и да си прав. Копелето наистина е богът на убийците и отхвърлените, покрай другите неща. — И добави под нос: — Гадните шегички. Мръсните песни.

— Не мога да очистя никого. — Омърсен непоправимо от собственото си престъпление?…

— Не и в момента, очевидно — каза магьосникът. Говореше с усмивка, дружелюбно. Глух ли беше, или тъп? — Мисля, че…

Всички в храма затаиха дъх да чуят какво ще каже.

— Мисля, че всички трябва да хапнем. Да вечеряме, а после да се наспим добре. Да.

Освил и стражарите го зяпнаха шашардисани, сякаш току-що е предложил да си отгледат криле и да отлетят до Карпагамо или нещо също толкова шантаво.

— Това звучи разумно — каза Галин, но нещо в треперещия му глас противоречеше на думите му. — Слънцето вече залезе.

— Няма ли да го омагьосате? — попита сержантът и кимна притеснено към Инглис. Не стана ясно дали държи да присъства на „омагьосването“, или да е някъде далече от него.

— Мисля, че няма да се наложи. Нали? — Усмихнат, Пенрик подаде ръка на Инглис с дланта нагоре. Подканяше го да му даде ножа си, което би означавало да се предаде окончателно. — Между другото, как пазиш Толин от избледняването?

Инглис вдигна мълчаливо ръце, така че ръкавите му да се смъкнат.

— О — възкликна тихичко Пенрик.

— Кръвта поддържа живота дори след като е напуснала тялото — каза Инглис и усети, че гласът му неволно имитира мелодиката на неговите учители. Добави с гласа на собственото си отчаяние: — За кратко.

— Мм, да, разбирам защо дартакийските ти предци са се бояли от горските магове — промърмори Пенрик. — Писано е, че старите шамани умеели да работят с кръв и постигали странни неща. Но има голяма разлика дали използваш чужда кръв или своята собствена, предполагам. От теологична гледна точка. — Усмивката му не трепна и за миг.

За разлика от уморената воля на Инглис. Той посегна слепешком към колана си, развърза ивиците необработена кожа, които държаха канията там, и подаде ножа си на магьосника. Пенрик докосна челото, устните, пъпа и слабините си, после разпери ръка върху сърцето, свещения знак на петимата богове в традиционния ред — Дъщерята-Копелето-Майката-Бащата-Сина, — преди да го вземе. Може и да беше магьосник със страховити способности, но в този момент свещеният в него беше взел връх. Държеше ножа не като оръжие, а като реликва.

„Той вижда.“

Освободил се от смъртоносния си товар, Инглис усети как главата му олеква, а краката му се подгъват. Падна на колене и зарови лицето си в гъстата козина на Стрела. Дишаше бързо с надежда да спре сълзите. Кучето изскимтя и се опита да го близне.

Женски глас извика откъм улицата:

— Кръв, глупак неден! Върни се веднага!

Червеникаво куче с кални лапи влетя в храма. Инглис едва не падна, когато Стрела се изтръгна от ръцете му. В първия миг се уплаши, че кучетата ще се сбият, но двете животни се поздравиха с радостен лай; обикаляха се в кръг и се душеха по съответните части. Явно бяха стари приятели.

И червеното куче ли беше оцеляло при свлачището? Духовната му плътност беше голяма, макар и не колкото на Стрела. Преполовило пътя към Велик звяр, обречено да го принесат в жертва в края на живота му, за да премине в някое кутре и да добави нови пластове към способностите си. Дали Скуола е щял да се грижи добре за червеното куче, дали е щял да му осигури дълъг и щастлив живот? Дружелюбният характер на двете кучета говореше много за стопанина им.

Двете животни насочиха вниманието си към Инглис, душеха го, ближеха го и едва не го събориха на пода в ентусиазма си. Кръв толкова упорито се буташе да го близне по лицето, че Инглис неволно се засмя.

Някаква жена дотича в храма и спря до Галин. На средна възраст, похабена от грижи, вероятно съпруга и помощница на дякона.

— Изскочи щом отворих вратата — каза тя задъхано.

Просветен Пенрик, загледан в нетърпеливите за ласка кучета, потърка устни и каза тихо:

— Забелязваше ли поведението на кучетата, дознателю?

Освил поклати глава с раздразнение.

— Този трижди проклет случай е най-странното нещо, с което съм си имал работа. Даваш ли си сметка, че като се прибера, ще трябва да докладвам подробно?

Просветен Пенрик се ухили широко и сините му очи се присвиха.

— Е, значи ще е добре да помолиш боговете за красноречие.