Лоис Макмастър Бюджолд
Пенрик и шаманът (12)

12.

За свой ужас Инглис не успя да се качи сам на коня. Наложи се да стъпи на един пън при вратата на обора и двама от стражите да го повдигнат. Сопата му също се оказа проблем. Накрая той я подпря изправена върху пръстите на крака си — наложи се един от стражите да нагласи крака му в стремето — и я хвана като прът на знаме. Трябваше да държи и юздите някак. Магьосникът се метна на седлото си като с магия, макар че сръчността му сигурно се дължеше на тънката снага и ездаческите му умения, а не на някакви свръхестествени способности. Виж, дякон Галин също се възползва от пъна. Макар че, предвид възрастта му, това едва ли можеше да се брои за утеха. Дознател Освил се мръщеше от висотата на своето седло към Стрела и Кръв, които се мотаеха превъзбудено около коня на Инглис, който явно не се впечатляваше особено от това.

Галин ги поведе покрай храма. Щом излязоха на улицата, учен Пенрик вдигна ръка да ги спре.

— Нека първо тръгнем към моста — каза той на дякона. — Искам да видя нещо от другата му страна.

Галин вдигна рамене и свърна наляво вместо надясно. Кучетата, които бяха хукнали напред в обратната посока, спряха и взеха да скимтят объркано. Когато конниците продължиха към моста, без да им обърнат внимание, те излаяха няколко пъти и хукнаха след тях.

Пенрик поведе групата през моста и това явно не се хареса на кучетата. Те минаха на бегом по дървените дъски, спряха от другата страна, обърнаха се и започнаха да лаят неистово. Конете почнаха да се дърпат.

— Успокой ги — каза Пенрик на Инглис.

— Тихо! — опита Инглис. — Седни! — Кръв и Стрела, видимо побеснели, продължиха да лаят; препречваха пътя на конниците. — Тихо! — опита отново Инглис. — Седни!

Двете кучета се свиха, сякаш обрулени от бурен вятър, но после отново залаяха, напрегнати и настръхнали.

— Достатъчно! — извика Пенрик и неясно защо се засмя, а после даде знак да обръщат. Галин, който местеше поглед между него и кучетата, дръпна юздите на коня си и ги поведе обратно към долината. Тук-там разтревожени от врявата селяни стояха при вратниците на дворовете си. Кимаха на дякона, поглеждаха безразлично гостите му и се връщаха към своите си неща.

Двамата стражари се изравниха с Инглис, единият — отляво, другият — отдясно, но не твърде близо, и току му хвърляха боязливи погледи. Освил смуши коня си към магьосника и попита:

— Ти ли направи нещо при моста?

— Не — ведро отвърна той. — Нищо. Специално внимавах да не направя съвсем нищо.

— Тогава защо изобщо отидохме там?

— Имах три теории какво ръководи кучетата. Сега едната отпадна. Остават още две. — Кимна доволно и пришпори коня си в тръс след Галин.

Освил бе озадачен от думите му, както и Инглис, поне ако се съдеше по физиономията му.

След малко Пенрик изравни коня си с този на Инглис, като изкъшка един от стражите, който побърза да се дръпне — явно нямаше нищо против да отстъпи поста си другиму.

— Е — каза жизнерадостно Пенрик, — дали да не използваме ездата за още едно занимание с нашите неща?

— Не! — възкликна Инглис, ужасѐн от тази перспектива. И ако не знаеше, че „Не!“ не действа на магьосника, би прибягнал и до него. — Искаш и двамата да изглеждаме като последните глупаци?

— Нима това все още има значение за теб на този етап от кариерата ти? — попита Пенрик. Доста саркастично. — Е, вярно е, от друга страна, че при мен този вид тревога беше изкоренена много бързо и издъно, както се случва с посветените в моя бог. — Сарказмът се преля в още по-вбесяващ израз на съпричастие.

— Не знам какво планираш, но няма да се получи.

— Щом не знаеш първото, как би могъл да знаеш второто? — отвърна Пенрик. — Макар че „планиране“ ми идва твърде грандиозно като термин. Експеримент по-скоро. Като онова при моста.

Инглис изгърби рамене. Пенрик го гледа още миг, после, за огромно негово облекчение, се отказа от идеята си.

Денят сивееше, въздухът беше влажен, планините — прибулени, но поне вятърът беше слаб и не ги обстрелваше с дъжд. Инглис плъзна бавен поглед по долината, докато яздеха по дясното разклонение на Студен ручей. Високите върхове отпред и на изток водеха към още върхове в далечината. За да стигнеш до пътека на запад, към високопланинските проходи и главния път за Карпагамо, трябваше да заобиколиш и да се върнеш назад поне няколко мили. И още половин ден езда надолу по реката, преди да завиеш на юг към пътя, по който Инглис беше дошъл тук. Предвид катастрофалния му опит да изкатери стените на долината това май беше най-безопасният маршрут. Стига да имаш бърз кон и достатъчна преднина. Уви, мисълта да се върне по стъпките си чак до Сврача река и оттам да поеме на изток към Саон, докато зимата се превръща от заплаха в реалност, беше ужасяваща.

Галин отби от пътя и продължи през гората, което принуди конниците да се разтеглят в колона по един. Магьосникът яздеше непосредствено зад Инглис като трън в гърба, а един от стражарите мина пред него и току поглеждаше през рамо. Гората беше гъста, но не и непроходима. Селяните от векове събираха дърва за огрев тук, по относително достъпните ниски склонове на планината, и това беше поразредило леса, макар че обраслите стръмни дерета и стърчащите тук-там гранитни канари превръщаха района в истински лабиринт.

Накрая пътеката ги изведе до страховито свлачище, много по-голямо, отколкото си го беше представял Инглис, и групичката им спря. Двете кучета хукнаха напред.

Пенрик се взря след тях и попита Инглис:

— Какво виждаш?

— Когато не съм в транс, виждам каквото и ти. Ъъ, каквото виждат обикновените хора. — В момента това не беше съвсем вярно обаче, осъзна той. Усещаше някакъв натиск в главата си, все едно се е гмурнал дълбоко под водата. И тръпки по гръбнака — духът на Толин, увит около ножа под ризата на магьосника, беше така превъзбуден, че Инглис го усещаше въпреки разстоянието. — А ти какво виждаш?

— Когато Дез ми заеме зрението си, виждам духовете така, както ги виждат светците. Материя и дух едно връз друго, все едно гледаш двете страни на монета едновременно. Скуола е като безцветен образ, като отражение в стъкло. Преместил се е, между другото. Сега седи на друга скала. Явно може да се движи в някаква степен. И май е малко по-прозрачен от вчера. Или пък аз си го въобразявам, защото се боя, че губи опората си в материалния свят… — Пенрик гледаше към скалата, която Кръв и Стрела обикаляха със скимтене. — Гледа към нас. Към теб май. Явно ни усеща на някакво ниво. Ако можеше да… когато си можел да изпадаш в транс, виждаше ли духове? И те говореха ли ти, или оставаха безмълвни?

— Не съм срещал много духове. Старите винаги мълчат. А с нов не съм си имал работа.

— Толин.

Инглис примижа.

— Толин е вързан към ножа и не говори. Поне на мен не говори, когато съм в нормалното си състояние. Не знам дали… — Млъкна смутено. Ако беше в състояние да се издигне до духовната плоскост, дали биха могли да си говорят въпреки обвързването? Не знаеше дали би се ядосал на Толин заради нещастието, което беше предизвикал, или би го молил за прошка, или нещо друго. Дали щеше да открие, че е загубил приятеля си окончателно, или двамата биха могли да постигнат някакъв мир помежду си в този така късен час? Дали Толин го мразеше?…

Пенрик, Освил и един от стражарите слязоха от конете и последният пое юздите на трите животни. Галин не сваляше очи от кучетата. Вторият стражар извади краката си от стремената, вероятно с мисълта да помогне на Инглис. Лъкът на магьосника беше вързан за седлото, със свалена тетива, до колчана. За пръв път от седмици тежестта на ножа беше свалена от раменете на Инглис.

„Ако ще си пробвам късмета, трябва да е сега, в този момент.“

Инглис отметна глава и нададе ВОЙ.

Всички коне се изправиха на задните си крака в паника и хукнаха накъдето им видят очите, неговият включително. Инглис захвърли сопата си, стисна здраво юздите и успя да насочи уплашеното животно нагоре по стръмнината през рядката гора. Зад него се чуваха проклятия, някой тупна на земята, друг, все още на конски гръб и редящ затихващи псувни, се отдалечаваше в галоп по пътеката. През първата минута всички усилия на Инглис бяха насочени към една задача — да стиска юздите и да се задържи на гърба на полудялото животно. Приведе се да избегне клоните, които се опитваха да го обезглавят или най-малкото да го катурнат на земята.

Целта му беше да се придвижи нагоре и наляво, да заобиколи свлачището от горната страна и да продължи през гората надолу, после да намери някакъв изход от капана на долината… откраднатият кон беше ключов за плана му, беше патерицата за изкълчения му глезен и за нищо на света не биваше да пострада… при тази скорост животното бързо щеше да се умори и тогава Инглис щеше да си върне контрола над него…

Само дето не беше включил в сметките си кучетата. Те го подгониха, лаеха и скимтяха по петите му и се придвижваха между дърветата по-бързо от коня. Много скоро Инглис зърна червеникава козина с периферното си зрение, миг по-късно и пред себе си чу дълбокия лай на Стрела. Кучетата насочваха коня му през стръмния лес, както се насочва сърна по време на лов, и умореното животно се сгърчи в нов пристъп на ужас — по вина на Инглис, който беше напълнил глупавия му мозък с образи на вълци, намерили сега своето отражение в кучетата. За разлика от сърните обаче конят не беше създаден за толкова пресечен терен.

Вляво от Инглис гората внезапно просветля, конят рязко спря, копитата му се хлъзнаха във влажната почва и животното едва не полетя през скалата при върха на свлачището. После запъна крака, намерило опора.

Инглис обаче продължи напред, изхвърлен от седлото. Светът се завъртя диво около него. За миг натрошените скали долу го приканиха като мека постеля, където да намери покой след този невъзможно дълъг ден. Клон забърса ръката му и Инглис го стисна инстинктивно. Дървесна кора и човешка кожа се остъргаха взаимно като под натиска на ковашка пила. Клонът се счупи, Инглис се превъртя във въздуха, размаха отчаяно ръце, хвана се за нещо, после то се изплъзна от пръстите му, още половин превъртане и накрая той падна тежко на една страна. Болката в гърдите беше ужасна, причерня му… а после най-сетне успя да вдиша.

Дишаше жадно въпреки болката. След малко успя да надигне глава и да се огледа. Току пред него имаше откъртена скала, която пречеше на погледа му. Обърна се на другата страна и плъзна поглед по долината. Паднал беше на нещо като корниз кажи-речи по средата на пропада в горния край на свлачището. Корнизът беше тесен и дълъг само няколко крачки, а под него зееше празен въздух.

Нямаше как да се изкатери нагоре. Надолу… е, надолу имаше само един път. Той огледа натрошените камъни на двайсетина метра под корниза и се зачуди дали скачането върху тях ще го убие. Сигурната смърт си имаше своите плюсове. Несигурната — не толкова. И сега го болеше достатъчно.

Дланите му бяха ожулени, едното рамо — почти извадено, а изкълченият му глезен… още си беше изкълчен. Със сигурност щеше да се сдобие с безброй синини и отоци. Не беше за вярване, но вратът, гърбът и кокалите му изглеждаха относително непокътнати.

На петдесетина стъпки над него се чуваше жален вой. Лай също, макар и не ожесточен като преди, а по-скоро… по-скоро като смутено скимтене. Сякаш казваше: „Какви ги вършиш там долу?“.

„И аз не знам, честно. Вече не знам нищо за нищо.“

Лежеше на корниза, съсредоточен върху дишането си, и това му се струваше постижение само по себе си.

След известно време долови някакво движение долу. Надигна се и погледна през ръба. Спомни си как с Толин пълзяха по покрива на столичното имение на кин Глиганскиброд, пет етажа над павираната улица, след като Толин го бе предизвикал. И видя магьосника — бе вдигнал бледото си лице към него. Явно се беше задъхал, но иначе изглеждаше относително спокоен.

— Богове пет, Инглис, ти имаш талант за катастрофи, кълна се… А това не е добър талант, имай предвид. От друга стана, подозирах, че получаваш помощ, и вече го знам със сигурност.

Инглис не можеше да тръгне нито нагоре, нито надолу, наляво или надясно. Чувстваше се открит като вълча кожа, закована за вратата на обор, и също толкова празен. Не се сещаше какво да отговори — не че магьосникът очакваше отговор.

На стотина крачки от другата страна на свлачището, там, където свлеклият се камънак беше прекъснал пътеката, Галин сви шепи около устата си и извика:

— Баар хвана един кон! Отиваме за въжета!

Просветен Пенрик махна разсеяно с ръка, че е чул. Като цяло изглеждаше много по-спокоен, отколкото можеше да се очаква предвид обстоятелствата.

— Това ще отнеме известно време — каза той сякаш на себе си. Неестествено острият слух, който Инглис беше получил заедно с вътрешния си вълк, явно още работеше. Пенрик смъкна тежкото си палто, нави ръкавите на ленената си риза, раздвижи рамене, протегна ръце, стисна пръсти в юмрук, после ги тръсна. — Тъй — измърмори. — Понеже не ща да крещя духовни съвети от дъното на кладенец, по-добре да се хващам на работа.

И започна да се катери, като намираше опипом почти невидими захвати и неравности в нацепения камък.

Устата му се отвори и оттам излезе глас с остра и напрегната мелодика, каквато Инглис не беше чувал:

— Пенрик! Мога разни неща, но не и да летя!

Пенрик се ухили, напрегнат до откат.

— Тогава по-добре мълчи и не ме прекъсвай следващите няколко минути, става ли?

Погледнат от разстояние, приличаше на паяк, който лази по скалата. Скоро илюзията се развали — беше си човек, при това по-висок и по-едър, отколкото внушаваше ухилената му дружелюбност. Жилите по ръцете му изпъкваха релефни от напрежението. Мърмореше си под нос с дълги паузи:

— Признавам… минало е… доста време…

Най-после стигна до ръба на корниза и се прехвърли през него с последни сили и свирещи дробове — нищо общо с показната лекота, с която яхаше коня си.

— Благодаря, Дрово — изпъшка той, надигна се на колене и тръсна отново ръце.

Бавно и предпазливо Инглис се надигна, седна и се отдръпна назад, докато гърбът му не опря в камъка. Протегнатите му стъпала висяха над бездната. Задъханият Пенрик се настани до него и също провеси крака. Приличаха на момчета, седнали едно до друго на дънер над поток. Същата мисъл явно бе споходила и Пенрик, защото той взе едно камъче и го метна през ръба, после кривна глава, заслушан. Мина доста време преди да чуят тихия звук от срещата на камъчето с дъното.

Закопчани накриво високо вляво върху елечето на магьосника, скрити доскоро под палтото, се мъдреха ширитите, обозначаващи ранга му на храмов свещен — три клупа от преплетени бели, кремави и сребърни нишки със сребърни мъниста в краищата. Бяха твърди и чисти, сякаш Пенрик рядко ги е носил след полагането на клетвата. Което едва ли беше било много отдавна, вероятно по времето, когато Инглис беше посветен за шаман. Само дето церемонията на Пенрик едва ли беше била толкова кървава.

От друга страна, предвид как се сдобиваха хората с демони, инвеститурата на Пенрик едва ли бе включвала по-малко смърт и по-нисше жертвоприношение. „Хм.“

Гласът на Освил прозвуча откъм камънака в ниското:

— Той добре ли е? Или си познал за пропастите?

Пенрик легна по корем и подаде глава през ръба, действие, от което Инглис потръпна зиморничаво. Самият той проточи врат и успя да зърне дознателя, който гледаше към корниза така, както Пенрик беше гледал преди малко.

Пенрик му махна.

— Не е пострадал много. Е, поуплашил се е, но това можеше да се очаква.

— Глупци и откачалки — измърмори Освил, после седна на един голям камък и въздъхна уморено. По-едър от Пенрик, дознателят явно нямаше намерение да поеме пълзешком по стръмната скала след свещения. Магьосника. Какъвто беше там. Освил вдигна отново глава и извика: — Помниш ли какво ти казах за идеята да му дадем кон?

Пенрик се ухили и извика в отговор:

— А помниш ли какво казах аз по въпроса? Че няма да стигне далеч?

— Ха. — Освил изкриви лице като човек, надигнал шише с оцет. — Да, да, говори си, учени човече…

— Точно това смятам да направя. Нима всеки храмов свещен не копнее за жадна публика?

— Само не забравяй, че като приключиш с уроците си, аз ще трябва да го отведа.

— Е, тогава моли се за нас.

Жестът, с който Освил отговори на това, не беше никак благоприличен. Пенрик, все така ухилен, се настани на предишното си място, а гърбът на Инглис се залепи отново за скалата.

Усмивката на магьосника отстъпи на замислена физиономия.

— Скуола е тук — тихо каза той.

— Затова ли… — Инглис притисна с пръсти слепоочията си, — затова ли усещам такова напрежение в главата?

— Удари ли я като падна? — Загриженост от медицинско естество се изписа на лицето му, после Пенрик се наведе към него и сложи длан на челото му. Инглис се дръпна инстинктивно.

— Не много — отвърна Инглис, а Пенрик измърмори едновременно с него:

— Не…

Магьосникът дръпна ръката си и отново вбеси Инглис, този път с гатанка:

— Значи трябва да е от другия ти гост.

Инглис потисна яда си и попита:

— Как изглежда Скуола? В твоите очи?

Пенрик погледна към празното пространство помежду им.

— Обикновен планинец, възрастен, с елече от овча кожа, прекъснат по най-грубия начин, докато ловувал, за да осигури храна на животинките си. Много далече от представата ми за човек с велика душа, любимец на боговете. Полезен урок.

— Велика душа? Мислех, че това се отнася до крале и… и генерали.

— Не, те са просто велики хора. — Пенрик продължаваше да се взира в нищото. — Много е търпелив. Е, така и трябва, като си помислиш, щом изкуството ти изисква повече от един живот… Другият, който чака тук, май не е толкова търпелив обаче. — Тъпа пулсираща болка се добави към напрежението в главата на Инглис; Пенрик направи свещения знак и добави: — Нека се помолим.

— Да се молим? Ти сериозно ли?

Пенрик разпери ръце.

— Това ми е работата. Другата ми работа, както ми напомниха неотдавна. Още от времето на първата ми клетва, три години преди да ми окачат тези — каза той и посочи ширитите на рамото си.

— И за какво да се молим? За въжета, за макара?

— Тези материални неща са от хората, не от боговете. — Вдигна ръка и разпери пръсти. — Учиха ни, че петте теологични предназначения на молитвата са служба, смирение, благодарност, пророчество и изкупление. Тук, горе, лесно можем да се възползваме и от петте едновременно. — Отпусна ръка в скута си и се загледа в долината с лека усмивка. Мрачната гледка едва ли заслужаваше такова въодушевление.

— А ти за какво се молиш? — попита Инглис, за да му го върне. Започваше да му писва от този недоизречен… хумор, ако изобщо беше хумор. Шегата, без съмнение, беше за негова сметка. В момента се чувстваше напълно изоставен.

— Опитвам се да не досаждам на боговете, освен в най-краен случай — отвърна преспокойно Пенрик. — Веднъж получих отговор. Преживяването беше… от онези, които те правят предпазлив.

— И то много — изръмжа Инглис.

Облегна глава на камъка и изрецитира:

— Другий, Майко, Татко, Братко, Сестро…

Пенрик изви устни.

— Чувстваш ли се… ами, пребит?

— По-пребит от това — тури му пепел. — Инглис въздъхна. — Давай, свещени, кажи си скъперническата молитва.

— А защо да не упражним твоята? Давай ти.

— Смяташ, че така ще е по-безопасно?

— Знам, че няма да е. Хайде, аз ще започна. Татко, Майко, Сестро, Братко, Другий…

Неохотно, но и някак по навик, Инглис отвърна:

— Благослови туй дело и нека спася другиго тук. — Погледна към празното пространство между себе си и Пенрик. Възможно ли беше думите на молитвата да не са чак толкова глупави, колкото си мислеше?

— А сега продължи сам.

— Татко, Майко, Сестро, Братко, Другий…

Беше глупаво. Той беше глупак. Пенрик — също. Всички те бяха пълни тъпаци. По-добре да се откаже, и толкоз. Да се примири. Другият вариант водеше към камънаците, които вече бяха убили един шаман, идеален завършек за живот, изтъкан от глупост. Боговете приемаха ли и глупави души, или само велики? Не, не биха могли, защото глупаците бягаха от тях. Богове пет, така уморен беше да бяга.

След петото повторение внезапно проби. Неочаквано и удивително като при първия си пробив, Инглис просто се озова там. Но този път, вместо да се плъзне назад, се задържа с лекота, като сокол, чиито разперени криле улавят въздушното течение и го понасят напред и нагоре без усилие.

Корнизът, скалната стена отзад и долината отпред, материалният свят… още бяха тук, но някак незначителни, изместени от великото неопределено пространство, което се отвори около него. Неопределено, ала кипящо от потенциал. Пространство, в което Инглис не беше сам.

До него седеше стар планинец с кожухче и килната назад шапка с пера. Но не беше отражение в стъкло, а цветен и много по-плътен от смътната сивкава долина около него. Духовната му плътност беше съвсем доловима, непрозрачна. Красивото Велико куче, което носеше в себе си, живееше там толкова отдавна, че двамата се бяха превърнали в плетеница, в едно. Старецът се усмихна дружелюбно на Инглис, с чиста доброта, незагрозена от ирония или негодувание. В очите му нямаше дори намек, че Инглис твърде много се е забавил, макар това да беше чистата истина.

Пенрик седеше от другата му страна, килнал глава настрани, и гледаше с тревога тялото на Инглис. Беше посивял и изгубил доста от плътността си като всичко друго в материалния свят, но Инглис за пръв път успя да надникне под жизнерадостната му външност. Отвътре магьосникът беше страховит, страшен, сложен, пластовете му се протягаха назад във времето като пещера, която се спуска надълбоко в земята и чернее от тайни. Демонът му. „И той живее с това? Ден след ден?“

А после Инглис погледна покрай него, нататък.

Висок човек се беше облегнал небрежно на скалата зад Пенрик. Млад ловец сякаш, облечен като местните селяни, досущ като онези, които бяха пренесли Инглис в хижата онази първа сутрин, или като Скуола. Конусовидна шапка от овча кожа захлупваше лъскавите му къдрици, медни на цвят като козината на Кръв. Лицето му беше светлина, която не можеш да погледнеш направо, и Инглис засенчи духовните си очи с духовната си ръка, а после покри с тях лицето си. Всичко друго изчезна, но не и ослепителната светлина. Той отпусна ръце. Беше се задъхал като след дълго тичане.

Стори му се, че мъжът се усмихва, като слънце през хладния въздух на планински склон, усмивка топла, доброжелателна. И много, много по-страшна от демона.

Фигурата махна небрежно с ръка.

Действай.

— Как, господарю?

Повикай го, за да излезе от него. Теб ще те послуша. Беше много добро куче.

Наистина ли беше толкова просто? Възможно ли беше? „Тук — да. Това е простичко място.“ Дори не беше сигурен чия е последната мисъл.

Вдиша дълбоко да поеме въздух, който не беше въздух, протегна ръка, както се протяга на непознато куче да я подуши, и извика:

— Ела, мънък. — И веднага се почувства глупаво заради обръщението. Кучето със сигурност беше много по-старо от него…

Престани — каза меко гласът на фигурата, като човек, който мъмри домашния си любимец. — Сега е времето за моята присъда, не за твоята.

Откликът дойде бавно, така, както старо куче или стар човек се изправя бавно, на части. Вдървено, но послушно, формата се изля от Скуола. Изсипа се през пръстите на Инглис като шепот от козина. Кучето се измъкна от хватката му… и изчезна. Къде? Не се беше стопило напълно и окончателно, нали?

— То добре ли ще е? — попита плахо Инглис.

Всичко ще бъде добре в ръцете ми. Но сега ти разбираш защо всеки лов, дори най-вълнуващият, трябва да свърши с уважение към плячката. Това, в крайна сметка, е и твоята надежда.

Инглис нямаше представа как да отвърне. От страх, че фигурата ще изчезне, сякаш е… не, не би могъл да я оприличи на призрак, когото призоваваш и освобождаваш по своя воля… но все пак избълва:

— Господарю, има още един.

Не съм забравил. Но сега това е твоя задача.

По някое време Пенрик беше извадил ножа от канията и сега той лежеше в скута му. Взираше се примижал в тялото на Инглис, облегнато на скалата — твърде неподвижно, за да е сън, твърде напрегнато, за да е смърт. С цената на гигантско усилие Инглис протегна ръка и Пенрик сложи внимателно ножа в нея. Пръстите на Инглис се свиха конвулсивно около костената дръжка, а Пенрик бавно премести ръката с ножа в скута му.

Инглис изведнъж осъзна, че за пръв път е влязъл в плоскостта с човешката си форма — не като вълк и дори не като човек с вълча глава. Сигурно беше добър знак. Изтормозеният дух на глигана, макар и все така свиреп, беше и силно уплашен. Инглис го повика тихо, нежно. Мразил го бе заради това, което бе направил на Толин, а чрез Толин и на него самия, но глиганът си беше просто глиган, едно от безбройните създания на Сина. Предаде го на чакащия бог, сведе глава в уважение и разпери ръка върху сърцето си в Неговия знак.

Толин, увит допреди миг около ножа, сега се разгъна, объркан и замаян. Цветовете му бяха по-избелели от тези на Скуола, който седеше и наблюдаваше доволно като човек, който слуша любима приказка около лагерен огън. Като видя Инглис, Толин отвори уста, но звук не излезе, после погледът му се вдигна към фигурата до скалната стена и лицето му се изопна в изумление.

За миг и за ужас на Инглис Толин сякаш се стресна. Вина, скръб? Страх, че не е достатъчно добър, достатъчно силен… така де, едва ли беше настоявал толкова упорито за духа на глигана, воден единствено от младежка арогантност. Смес от съмнителни мотиви, които се струваха сега на Инглис толкова, толкова разбираеми. Толин стоеше и мълчеше засрамено.

Синът на есента протегна ръката си към Толин, но без да го докосва. Толин извърна лице, изкривено от най-дълбоко нещастие, но ръката му помръдна — веднъж, два пъти. На втория път Богът я хвана и в същия миг тревогите се отляха от лицето на младежа, защото страхопочитанието и удивлението не оставиха място за тях.

А после той изчезна.

Ловецът се обърна, наведе се и протегна ръка към Скуола. Който, за изненада на Инглис, проговори, и то с радостния глас на човек, който се обръща към свой отколешен приятел:

— Ще има ли хубава бира?

Гласът на Ловеца му отвърна със същото чувство:

— Ако има бира, ще е от най-добрата. А ако няма, то ще е защото ще има нещо по-добро. Точно този облог не можеш да загубиш. Хайде, старче.

Докато Ловеца му помагаше да стане, старецът каза:

— Доста време ти отне да дойдеш.

— Направих всичко по силите си предвид наличните ресурси — отвърна му богът.

— Тъй ще да е. — Скуола сведе топъл поглед към Инглис. — Грижи се добре за кучетата ми, момко.

Инглис кимна, останал без дъх.

— Ще го направя.

Скуола кимна доволно.

— Е, сега вече мога да тръгна.

— Време беше — измърмори с усмивка неговият Приятел. — Кой се мотае сега?

Инглис осъзна, че е коленичил с вдигнати ръце и разперени пръсти. Не знаеше какво иска да каже. „Това ли беше, изпълних ли своето?“ Вместо това от устата му излезе друго:

— Ще се видим ли пак?

Ловеца се усмихна.

Поне веднъж — със сигурност.

А после Инглис се пусна и дълго пропада към света, смееше се толкова силно, че плачеше, или плачеше толкова горко, че се давеше от смях, или нещо друго, някаква друга емоция, която бе твърде голяма за крехкото човешко тяло.

За щастие просветен Пенрик го хвана, преди да се е търкулнал през ръба на корниза, за който беше забравил напълно.

— Спокойно, спокойно, всичко е наред… — Пенрик го прегърна в опит да овладее треперенето му, тупаше го лекичко по гърба, все едно успокоява истерично дете, и го придърпваше към стената, по-далече от ръба. — Видял си някой от боговете, знам, знам — каза с утешителен глас. — Дни наред ще си като пиян. А Освил несъмнено ще е много сърдит, което само по себе си е забавно…

Останал без дъх, Инглис се превъртя в скута му и го стисна за яката.

— Ти какво, какво видя? Преди малко?

Пенрик откопчи нежно пръстите му от яката си.

— Видях как изпадна в транс. Беше страшничко, да ти кажа. Приличаше на човек, който получава удар. Добре ще е да предупреждаваш спътниците си за в бъдеще. Потече ти кръв от носа. Видях Толин да се отделя от ножа и след това да изчезва. Както и Скуола. Друго не видях, защото Дез се скри. И понеже няма къде другаде да иде, освен навътре, обикновено се свива на малка и напълно безполезна топка. — В края на изречението гласът му се извиси, но не заради Инглис, очевидно, защото след миг добави като един вид обяснение: — Демоните се ужасяват от боговете. Те са единствената сила, която може да ги унищожи. Разбираемо е. — Инглис нямаше представа кой какво трябва да разбере. Пенрик се колеба дълго. После вдигна ръка и разпери пръсти все едно ги е опрял в стъкло, само дето това напомни на Инглис за петте вида молитви, които се учеха в семинарията. „Смирение“ — помисли си той. Иначе… иначе беше като да стоиш пред прозорец отвън в дъжда, да гледаш как вътре хора празнуват на топло и да знаеш, че не си поканен.

— О — каза Инглис глуповато. А после в главата му отекна споменът за едно „Престани“ и той се ухили широко въпреки всичко. Потри горната си устна — кръв полепна по пръстите му, но вече не течеше.

Пенрик отметна косата му и се взря в лицето му с любопитство… медицинско? Теологическо? Магическо? Или просто с научен интерес? Някъде отдолу долетяха гласове и еклив лай. Пенрик проточи врат.

— Така. Виждам Галин и цял куп развълнувани мъже с въжета. Дано са донесли достатъчно. Стрела и Кръв тичат да ги посрещнат или да ги пришпорят може би. Или да ги изпохапят, с кучетата никога не се знае. Ти планираш ли да ни създадеш още неприятности?

— В ръцете ви съм — каза Инглис смутено. И честно. И благодарно.

Спасение. „Спасен съм.“ От всички хора, губили се в тези планини, той сигурно беше най-изгубеният и най-спасеният. Скуола се беше занимавал със спасяването на хора, нали? Той и храбрите му кучета. Последното спасение на шамана и спасеният шаман, ръка за ръка, за ръка, в дълга, дълга верига от взаимопомощ, когато всяка надежда е изгубена. Колко назад във времето стигаше тази верига?… И колко напред?