Лоис Макмастър Бюджолд
Пенрик и шаманът (6)

6.

„Двайсет и седем.“

Инглис стисна зъби да спре стенанието си и притисна внимателно ножа към плитката рана на дясното си бедро. Когато острието се покри с кръв, той пусна ножа и се заизвива в гнездото от кожи да си вдигне панталоните. Останалите му дрехи бяха оставени на куп край огнището; кесията му, естествено, липсваше. Ботушите му бяха там, но десният беше срязан чак до подметката. Щом онези селяци бяха успели да го събуят, значи той сигурно би могъл да го обуе… не. Инглис въздъхна и заряза и левия, и десния.

Успя да се надигне чак при третия опит. Стрела клекна и го загледа с интерес. Инглис закуцука към другия край на хижата; кучето стана и го последва. Той стисна внимателно кожата на тила му — би могъл да използва кучето за опора, но не беше достатъчно високо. Дървената врата, затворена само с преметнато въже, се отвори със скърцане. Той опря рамо на касата и се огледа.

Ранното слънце се отразяваше ослепително в омекналия сняг и очите му се насълзиха. Инглис примигна няколко пъти да разкара сълзите и видя, че наблизо има дървета. Надолу по склона боровете и тъмните ели оредяваха и речната долина се виждаше над върховете им. Близо до подножието долината се стесняваше и последните ферми се гушеха сгъчкани по назъбената й дължина. Над малката рекичка имаше дървен мост и нещо като село.

Още няколко паянтови хижи се катереха по стръмния склон близо до убежището му. Едната очевидно беше сушилня, ако се съдеше по ароматната омара, която се издигаше над нея. Коза със звънче на кожена каишка мина покрай него, без да му обърне внимание. Някъде наблизо се чуваха женски гласове.

Инглис сведе поглед към Стрела, който го погледна с обожание. Може би си струваше да опита… Погали кучето по главата и каза:

— Донеси ми пръчка.

Кучето издаде гърлен звук на доволство, твърде дълбок, за да е обикновено скимтене, и хукна. Докато Инглис си изчисти ножа, прибере го в канията и хвърли последен поглед в хижата за нещо забравено, Стрела се върна, повлякъл клон, дълъг и дебел колкото кол на ограда. Пусна го в краката на Инглис и вдигна глава да го погледне, разтеглил устни в горда усмивка и размахал енергично опашка.

Инглис неволно се разсмя. Звукът задра непривично в гърлото му.

— Казах пръчка, а не кол! — Макар че клонът определено ставаше за огрев. Въпреки това почеса кучето между ушите. — Донеси ми по-тънка пръчка.

Все така въодушевен, Стрела хукна да изпълни заръката. След минути се върна с по-тънък клон. Инглис отчупи страничните вейки и го изпробва. Щеше да свърши работа на първо време.

Снегът поне малко облекчи подутия му и пулсиращ десен крак. И вледени левия.

Той се зачуди дали не би могъл да изпроси някакви парцали, с които да увие стъпалата си. Тръгна към гласовете с бавно накуцване.

Под навес с три стени, обърнат към слънцето, видя три жени, наведени над една разпъната кожа. Едната беше момичето, Берис. Другите две бяха по-възрастни. Стържеха разпънатата кожа и си приказваха, но щом Инглис се появи, моментално спряха и го зяпнаха. Миг по-късно обаче, когато кучето се стрелна да си открадне парче остъргано месо и го отнесе настрани, едната жена, със сива плитка, му подвикна:

— Стрела, тъпо куче такова. Ще ти стане лошо.

Стрела размаха опашка без капка разкаяние.

— Станал си — каза Берис с широка, макар и предпазлива усмивка. — По-добре ли си?

„По-добре от какво?“

— Малко — каза накрая Инглис, после добави със закъснение: — Благодаря ти за помощта.

Третата жена каза:

— Имаш късмет, че са те намерили. Още няколко дни и всички щяхме да слезем в долината, дори момчетата. — Измери го с любопитен поглед. — Накъде беше тръгнал?

Инглис не знаеше дали би могъл да обясни нелогичните си действия дори на себе си, та какво остава да ги обясни на нея, нито колко пъти беше променял решението си накъде да тръгне — към Карпагамо или към Ручей. Накрая каза:

— Към долината, но явно съм сбъркал пътя в тъмното. — Показа им посинелия си крак. — Имате ли да ми дадете някакви парцали да го увия? Не мога да си обуя ботушите.

Жената измуча нещо и направи жест, който приятелките й изтълкуваха без затруднение, после се надигна и тръгна нанякъде. Внимателно и с надеждата, че ще успее отново да се изправи, Инглис седна на един от пъновете, които жените използваха вместо столове.

Дали да не опита пак версията с бедния учен, който събира народно творчество? Дотук му беше свършила добра работа. Стрела му спести необходимостта да завърже разговор, като се спусна към поредната изрезка. Жената със сивата плитка опита да го изкъшка, но кучето с лекота избегна ръката й.

— Това куче е изключително — каза Инглис. Дали някоя от тях си даваше сметка колко изключително е всъщност? Жените реагираха с празни погледи, макар и празни по различен начин. Берис му се стори искрена в реакцията си. По-възрастната жена може и да криеше нещо. Дали да не заложи на добрите маниери? Той се усмихна на жената и каза:

— Аз се казвам Инглис, между другото.

— И Берис така рече.

— А вие, майко?…

— Лаакса.

Инглис кимна, уж му пука. Нейните устни трепнаха, уж и на нея й пука.

— Разбрах, че един от мъжете, които са ме свалили от планината, е получил кучето като подарък от вуйчо си Скуола. Ще ми кажете ли къде да го намеря? Вуйчото имам предвид? Да си поговорим.

Лаакса изсумтя.

— Къде да го намериш, ще ти кажа. Колкото до говоренето, не вярвам да говори с тебе. — Посочи нагоре по склона. — Горкият старец умря преди няма и два месеца. Затисна го свлачище.

Смъртта на последната му крехка надежда го смаза и вледени като лавина.

— О. — Поседя мълчаливо близо минута, толкова отчаян, че дори не можеше да мисли. Накрая попита: — Той ли е развъждал кучета? Казаха ми, че в тази долина имало кучкар. Или е взел Стрела от другиго? — Да, може би имаше още една възможност…

— О, да, с това си изкарваше хляба. Ортакът му щеше да наследи занаята след него, ама и него го затрупа свлачището, били излезли заедно на лов, че то толкоз кучета трудно се изхранват. Неговото тяло даже не го намериха, кога отидоха да ги дирят. Кучетата се пръснаха, някои хора си взеха по едно. Така че ако искаш да си купиш куче, още имаш шанс.

— Вие, ъъ, добре ли познавахте Скуола?

— Само на здравей-здрасти. Не ми беше роднина. Беше саможив и рядко слизаше в долината.

Инглис пробва и с Берис:

— А Саво дали е бил близък с вуйчо си, как мислиш?

Тя поклати глава.

— Майката на Саво е много по-малка от Скуола. Не мисля, че са били близки, дори преди тя да се омъжи и да се премести във фермата на съпруга си.

„Случайно съседът ви да е бил самоук шаман?“

Не знаеше как да зададе този въпрос, без да ги подплаши и да сложи преждевременно край на разговора.

— А с кого е бил близък Скуола?

Лаакса вдигна рамене.

— От време на време пиеше с дякон Галин.

— Дякон Галин? — подкани я да продължи той.

— Той е нашият храмов дякон долу, в Малък ручей. — Лаакса махна към долината. И наистина, на такова малко село не се полагаше пълноправен свещен. Обикновено изпращаха дякон на такива места. — Отговаря за цялата горна долина на Студен ручей.

— Значи той е провел погребалния ритуал на Скуола, така ли?

— Ами то Галин погребва всички по нашите места.

Инглис обмисли добре следващия си въпрос, преди да го зададе:

— Да сте чули някакви странни слухове за погребението на Скуола?

Явно беше попаднал на нещо, защото и двете жени го изгледаха остро, преди да сведат очи.

— Аз не бях там — каза Лаакса. — Не знам. Ще трябва да питаш Галин.

Шаманите бяха като брънките на една обща верига — наполовина окови, наполовина спасително въже. Без шаман не можеше да се отгледа Велик звяр, нито да се извърши жертвоприношението му в нов кандидат, което бележеше началото на службата му. В края на този живот в служба отново беше необходим шаман, който да очисти душата на покойния си другар, да я освободи от тази земна връзка — някои го наричаха „омърсяване“, — за да премине тя към боговете. Сред причините за възраждането на кралските шамани в Лесовете беше желанието да се възстанови тази приемственост, така че никоя душа да не остане сиротна. А сред причините възкресените практики да останат дискретни и ограничени беше желанието да се намали същият този риск. Риск, който Инглис беше приел с безгрижна усмивка. Сега нито се чувстваше безгрижен, нито му беше до усмивки.

Ако Скуола наистина беше бил самоук шаман, а всичко сочеше в тази посока, значи онзи, който бе прехвърлил в него Великия му звяр, така наречената инвеститура, вероятно отдавна беше починал, подготвен за последното си пътуване — ако беше имал късмет — от самия Скуола. Така че кой беше очистил душата на Скуола, когато беше дошъл неговият ред? И дали този неизвестен човек би могъл да помогне на Инглис в несгодата му? „Проследи веригата.“

Говореше се, че в тези планински земи селските храмове си затваряли очите за старите обреди, стига практикуващите ги да признават авторитета и превъзходството на храма и да си плащат данъците. И стига служителите в дадения храм да не са твърде сурови в благочестието си. Така че стоеше въпросът дали този дякон Галин е враг на старите обичаи, или е от онези, които си затварят очите? И ако беше вярно второто, дали не бе помогнал без много шум на стария си приятел по чашка, осигурявайки друг самоук шаман, който да извърши погребалния му ритуал? Или най-малкото да знае къде, как и от кого е било извършено очистването.

В този случай следващата стъпка на Инглис, следващата брънка от веригата, беше да намери дякон Галин. Освен ако и тази нова надежда не се окажеше поредната илюзия, която да се стопи като предишните, миг преди Инглис да я е стиснал в ръка… Тази отчайваща мисъл го изпълни с желанието, не за пръв път, да забие прокълнатия нож в собствената си гръд и да сложи край на тази мъчителна история. „Още един опит.“

Макар че мантрата „мести единия крак пред другия“ вече не беше особено подходяща в неговия случай. Инглис се огледа. Къщите, малки като детски играчки, бяха само на две мили, кажи-речи на хвърлей камък. Само че това относително кратко разстояние щеше да е истинско предизвикателство за ранения му крак и общата му слабост.

Жената на средна възраст се върна и без да каже нищо, нахлузи на главата на Инглис кожена шапка. Той трепна, но не се изправи.

— Да не ти измръзнат ушите, момко.

Шапката се оказа истинска благословия — сякаш стопли не само ушите му, а цялото му тяло.

Беше донесла и нещо като ботуши от овча кожа, или може би чорапи, които нахлузи на краката му все едно Инглис беше малко дете. Върху тях нагласи още едни ботуши, стъкмени от преплетени ивици необработена кожа и върбови пръчки — странни приспособления, но иначе обещаващи на вид. Сигурно беше лесно да ходиш с тях по снега, предположи Инглис, макар че едва ли щяха да издържат на дълъг път. Както и самият той всъщност. Изохка, когато жената стегна вървите на десния му крак.

— Да, да, добре си се подредил, виждам.

Трите жени приключиха със стъргането, свалиха кожата и я сгънаха. Берис стана и я отнесе до една шейна в ъгъла на заслона. Явно така сваляха високопланинската си продукция до долината, реши Инглис. Обработката на цяла шейна такива кожи щеше да отвори работа на селяните за цялата зима. Дали шейната можеше да свали по нанадолнището и осакатен човек?

Едва ли искаха да се мотае още дълго тук и да им яде от храната. Късно беше да го зарежат в някоя скална цепнатина. С други думи, не биха имали нищо против да се отърват от него, като го прехвърлят на милостта на селския храм.

Инглис размърда пръсти в чорапите от овча кожа.

— Бих ви платил, но май някой ми е взел кесията.

Берис сякаш се изненада, жената на средна възраст направи разочарована физиономия, а Лаакса Сивата плитка видимо бе недоволна, но се ограничи само до едно хъмкане.

— Онзи сигурно я е прибрал някъде. — Спомените му бяха твърде неясни, за да разпознае крадеца само по гласа му, но пък другите двама участници в „спасителната“ операция го бяха видели да прибира кесията на Инглис в джоба си. Крадецът нямаше за какво да похарчи парите му тук, освен да ги заложи и да ги загуби на зарове с приятелите си. — Не ми бяха останали много пари, но все щяха да стигнат за едно пътуване до Ручей. — Вдигна ръка и посочи шейната.

Кратко мълчание, докато осмислят думите му.

Лаакса въздъхна издълбоко.

— Ама и тези момчета… Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти, майко Лаакса.

Стрела, който междувременно си беше напълнил корема с остъргано от кожата месо, сега привлече вниманието на всички, като го повърна на тласъци.

— Отврат — каза Берис.

— Кучета — каза жената на средна възраст.

— Ще го вземеш ли това куче? — попита го Лаакса и вдигна сивите си вежди.

— Подозирам, че… това ще зависи от него — отвърна предпазливо Инглис.

Стрела душеше повърнатото с очевидна наслада. Берис скочи да го прогони и да покрие със сняг лепкавата локва, преди кучето да я е подхванало отново.

— Мда — каза Лаакса и прехапа устна. — И аз си помислих същото.