Лоис Макмастър Бюджолд
Пенрик и шаманът (8)

8.

Пенрик гледаше червеното куче, което припкаше след коня на дякона. Не беше не-куче, нито анти-куче, нито изглеждаше адски свръхестествено. Беше просто… по-куче, с висока кучешка плътност.

„Можеш ли да ми покажеш повече?“ — попита той Дездемона.

„Виждаш горе-долу същото като мен — отвърна тя. — Сега разбираш как се чувствам аз през повечето време.“

„Хм.“

Освил подкара коня си до неговия по нарязания от коловози каруцарски път и попита тихо:

— Наистина ли виждате духове?

— Дездемона ги вижда. Когато поискам изрично, ми дава и аз да ги видя. И добре че не е постоянно, иначе е голяма досада, особено на стари места, където много хора са починали през годините. — Когато това умение се пробуди у него, няколко месеца след като Дез се нанесе, Пен постоянно се спъваше в стремежа си да заобиколи неща, които никой друг не вижда. Разни хора решиха, че получава припадъци, толкова чудато беше поведението му. Обяснението за какво всъщност става въпрос не подобри нещата. Дездемона намираше това за особено забавно, докато Пен не я принуди да изключи умението.

— Всички магьосници ли го могат?

— Предполагам, че варира. Онези, чиито демони са по-млади и неопитни, вероятно не могат.

— Чудя се защо моят орден не използва по-често хора с такива умения. Възможността да разпиташ мъртвите… би била изключително полезна в случай на убийство.

— Мм, не толкова, колкото изглежда. Повечето души преминават към своя бог веднага щом се отделят от тялото. На погребението присъства богът, а не покойникът. Нещо като представител или куриер със съобщение. — Не го беше поглеждал под този ъгъл и му се стори странно, че толкова велико Присъствие би се нагърбило с толкова дребна задача.

Освил се намръщи отново, физиономия, която Пен се бе научил да свързва с пристъпите му на професионално разочарование. Не че дознателят не се мръщеше и по десетина други причини.

— Във всеки случай — побърза да го успокои той — би било трудно за усещащите да разтълкуват и докладват видяното. Дори пресен дух, който все още пази формата на тялото си, не може да говори. А безпризорните духове са силно объркани, като старец, който е изгубил и ума си заедно със зъбите. Способността им да отидат при бога не надживява способността им да откажат това единение. И точно това ги прави безпризорни, предполагам. — Безразлични, отвъд обичта и болката, изтъняващи до бледи петна, а накрая… накрая просто изчезваха. Не мислеше, че би могъл да обясни колко болезнено е да видиш такъв избледняващ дух. Не плашещо, а просто… болезнено. Добре де, първия път си беше доста плашещо.

„Ти се разпищя от страх“ — каза Дез.

„Не е вярно — отвърна й Пен. — Онова беше тих вик на изненада.“ Беше се уплашил, че халюцинира или полудява. Духовете, щом веднъж разбереш какво представляват, не бяха и наполовина толкова страшни, колкото самия страх, че губиш разсъдъка си. Което не означаваше, че се чувства удобно в тяхно присъствие.

Галин подкара коня си по пътечка, която се отделяше от коларския път, толкова тясна, че Пен и Освил подкараха конете си един зад друг. Известно време яздиха ходом през влажния лес, после Кръв хукна напред със скимтене и гората внезапно отстъпи пред стръмно скално свлачище.

Скално свлачище — меко казано, осъзна Пен. Площта му надхвърляше сто крачки на ширина и три пъти по толкова на височина, ветрило от отломки, включително канари с размерите на каруци, кал, изкоренени и прекършени дървета. При широката му основа в ниското потокът се беше отдръпнал да заобиколи свлачището, а при по-тесния му край горе една голяма прясна рана в скалната гръд бележеше мястото, откъдето се беше отчупила първата канара, преди да повлече със себе си целия отслабен склон. Пен си представи какво е да те настигне ревът на лавина от камъни, да не знаеш дали да тичаш напред, или назад, земята да се тресе под краката ти, дървета да препречват погледа ти… и твърде късно да разбереш, че всеки опит за бягство е бил предварително обречен.

Тримата конници спряха в края на свлачището, но Кръв продължи със скокове напред, драпаше по неравния терен, душеше и скимтеше жално. В първия момент Пенрик не видя какво търси кучето, но после Дездемона му го показа.

„О!“

Старецът седеше на една скала близо до центъра на свлачището, малко под пътеката, която каменната лавина беше отнесла. Облечен беше с типичните за този район работни дрехи, ботуши, панталони, грубо тъкана риза и кожухче. Шапка с тясна периферия и няколко птичи пера под панделката се беше плъзнала ниско на тила му. Пенрик не различи цвета на перата, нито на дрехите, нито на мъжа, който ги носеше, защото всичко се беше сляло и избеляло до безцветна прозирност.

След няколко погрешни завоя Кръв намери пътя до стареца и взе да обикаля в кръгове около него, лаеше и скимтеше като куче, надушило дупка на язовец, твърде малка, за да влезе вътре. Мъжът се усмихна едва доловимо и посегна да погали кучето по главата. Животното се успокои и клекна, копринената му опашка се вееше като сигнално флагче. Пен слезе от коня и връчи юздите на Освил.

— Задръжте коня ми, моля.

— Виждате ли нещо? — попита нетърпеливо Галин.

— О, да. — Пен се обърна и тръгна предпазливо през камънаците.

— Внимавайте! — извика след него дяконът. — Сигурно е нестабилно!

Пен махна, че е разбрал.

Отвеян като старец на пейка край пътя, мъжът го гледаше как се приближава. Ако не беше с ръкавици, Пен здравата щеше да си ожули ръцете, докато лазеше на четири крака по стръмнината — приел бе, че всеки камък и захват по пътя към стареца само чака да се търколи под тежестта му. Съвсем беше останал без дъх, когато се добра до големия камък и стъпи на малко по-стабилен терен. Сведе поглед към призрака, който вдигна глава да го погледне на свой ред, преди отново да насочи вниманието си към неспокойното куче.

— Учителю Скуола — пробва Пен. — Господин шаман… сър.

Не личеше старецът да го е чул. Но го беше видял, а и извън всяко съмнение си общуваше с кучето. Безпризорна душа, отделена от тялото преди… колко, два месеца?… би трябвало да е изгубила плътността си в много по-голяма степен. Да е много по-недостижима.

„Духът му е като на човек, мъртъв най-много от няколко дни“ — съгласи се Дез.

„Виждала ли такова нещо преди?“

Дез поклати главата му.

„Единственият шаман, когото познавам, си беше съвсем жив.“

„Можеш ли да стигнеш до него по по-пряк път?“

„Повече от това ли? Не.“

С пълното съзнание колко грубиянска е постъпката му Пен прокара предпазливо ръката си през главата на стареца. И да имаше неестествена студенина, тя се сливаше с мразовития планински въздух. Мъжът вдигна лице, сякаш усетил повей на вятър, после погледна отново към кучето, заето с напразни опити да се отърка в краката му.

Дез се беше умълчала. Пен направи крачка назад и се замисли. Мислите му бяха от крайно притеснително естество. Най-притеснителната беше, че тази ситуация изисква намесата колкото на магьосник, толкова и на свещен. Направи петорния свещен знак и положи усилие да настрои ума си за молитва. Да се обърне с молба за знак към своя бог — или към който и да било от боговете — беше изключително опасно, а вероятността да го получи — минимална. В проточилото се мълчание Пен зарея поглед към Галин, разсъждавайки върху обезпокоителната мисъл, че ролята на молител не е била отредена на него, а на добрия дякон. А на Пен е отредено да бъде отговорът.

„Да, но старият Скуола има нужда от шаман, а не от магьосник.“ И макар дознател Освил да преследваше своя избягал шаман от седмици, засега оставаше с празни ръце.

От друга страна, щом покойникът се беше задържал на свлачището два месеца, едва ли щеше да иде другаде през идните дни. Макар че времето определено не му беше приятел. Пен извика Кръв, който не му обърна никакво внимание, и пое с препъване и хлъзгане обратно към конете.

— Доловихте ли нещо? — попита дякон Галин.

— О, да. Там е, и още как. Общува си с кучето, но на мен не обърна внимание.

Освил примигна насреща му и погледна към Кръв, който ближеше въздуха близо до празната — в очите на дознателя — скала. Всъщност ближеше призрачната ръка на Скуола и езикът му пропадаше изнервено през студените й очертания.

Галин направи свещения знак. Изглеждаше отчаян.

— Значи духът му е осиротял.

— Ъъ… — смотолеви Пен. — Не е задължително.

— Казвате, че още има надежда?…

— Не твърдя, че разбирам какво се случва. Ако трябва да гадая, може би шаманските сили му помагат да се храни от света, макар да е отделен от тялото си. Но е минало много време. Старецът ми се стори… трудно е да се обясни… уморен. Отпада, да, но по-бавно от обичайното.

— Значи още има шанс да го спасим? Ако намерим шаман?

— Ако намерим шаман, поне ще опитаме.

Галин изпухтя шумно и се загледа в кучето, което все така клечеше до стария си приятел.

— Ако другаде в тези планини се крие човек с необходимите способности — каза той, — все някой щеше да отговори на писмата ми и да ми съобщи за това.

„Не на писмата ти е отговорено. А на молитвите.“ Точно това обаче Пенрик не би изрекъл на глас.

Лицето на Освил се разкривяваше в съвсем нов вид гримаса, докато дознателят нареждаше в главата си парченцата, които Пенрик вече бе наредил в своята. Или това, или най-малкото бе забелязал необичайното струпване на съвпадения. Като дознател, Освил със сигурност не обичаше съвпаденията. Като свещен, Пенрик също не ги обичаше, макар и по различна причина. Сети се за умните сиви очи на светеца от Идау и за белия бог, който го беше погледнал през тях. „Погледна към нас.“ Спомнила си заедно с него, Дездемона потръпна.

— Така или иначе, тук не можем да направим нищо повече. — Пен взе юздите на коня си от Освил и се метна на седлото.

Галин повика кучето, но то не помръдна, докато Скуола не му махна с ръка да върви. После дяконът им предложи гостоприемството на храма — село Ручей си нямаше странноприемница, но Галин каза, че лесно ще им намери легла по къщите, за да не спят в обора. Хвърли поглед през рамо, когато поеха обратно по пътеката, и прошепна колебливо:

— Значи не е съвсем безнадеждно?

Пенрик не беше сигурен, че въпросът е насочен към него, но все пак отговори:

— Не съм сигурен. Дознателю, може би е време да разкажем по-подробно на дякона за човека, когото търсим.

Освил кимна в знак на съгласие, но изчака да стигнат до коларския път, така че да язди рамо до рамо с Галин. Пенрик изостана на няколко крачки зад тях, наострил уши. Чу как дяконът възкликва на всички очаквани места, докато Освил, наближаващ края на разказа си, не изпусна едно „просветен Пенрик“.

Галин се завъртя в седлото и го зяпна невярващо. Пенрик му отвърна с уморена усмивка и помаха с пръсти. Не се изненада, че след края на разказа дяконът изостана да се изравни с него. Не се изненада и на въпросителния му поглед. Стана му неловко обаче, че човек с двойно по-голям жизнен опит очаква отговори от него, особено отговори, с каквито той не разполагаше.

— Наистина ли сте магьосник? И пълноправен свещен?

Пен се изкашля смутено.

— Дълга история. Както знаете, всички храмови магьосници трябва да преминат обучение за свещен и да положат клетвите. Но рядко се нагърбваме със задълженията на редовите свещени.

Галин се замисли, после го стрелна с кос поглед.

— Вашият орден има ли редови задължения?

Пен се засмя.

— Добър въпрос. Да го кажем така — отиваме там, където сме необходими.

— И въпреки това твърдите, че не са ви изпратили при мен? — попита Галин тъкмо когато Освил също изостана и подкара коня си от другата страна на Пенрик, превръщайки го в център на общото им внимание. Дяконът погледна към него покрай Пен. — И двамата?

Освил поклати глава.

Пенрик каза бавно:

— Мисля, че ловът ни се превърна в нещо друго. В залагане на капан. Ако онзи ханджия е казал истината, значи Инглис кин Вълчаскала търси друг шаман. Ако ние намерим такъв, той сам ще дойде при нас. Ще дойде, ще бъде доведен или принуден да се яви… — Пенрик започваше да подозира, че точно този дивеч не би могъл да избегне капана, щом в лова участват такива Викачи.

— Но защо му е на шаман да търси друг шаман? — попита Галин. — Какво би могъл да иска един кралски шаман, пък макар и изпаднал в немилост, от някакъв самоук селски шаман?

„Още един добър въпрос.“ Бяха стигнали дотук с презумпцията, че Инглис търси точно такъв човек. Може би Пен бе трябвало да се замисли по-рано за следващия си ход?… Дез изсумтя.

Освил явно разсъждаваше върху същия въпрос, от своя гледна точка, защото след миг каза предпазливо:

— Иска да се скрие при човек, който ще е склонен да му предложи убежище?

Пенрик добави:

— Или планира да се самоубие, но не иска да остане безпризорен като бедния Скуола. — Мда, самоубийството беше проблем за такива хора. Някои самоубийци се стремяха към окончателния край между световете, но повечето се надяваха да получат подслон под крилото на своя бог. Храмът полагаше сериозни усилия да обезкуражи този подход към божественото.

Освил мълчеше, докато предъвкваше последното, и по всичко личеше, че вкусът не му допада особено.

— Това е извън моите прерогативи — каза накрая той.

„Но не е извън моите… по принцип.“ Още една обезпокоителна мисъл. Днес тези мисли изобилстваха.

Тропот на копита го изтръгна от мислите му и Пен вдигна глава. Някакъв конник препускаше към тях. След миг позна един от стражарите, Хейве.

— Господа! — извика той и дръпна юздите на коня си. — Слава на Дъщерята, че ви намерих. Госпожа Госа и сержантът молят да се върнете по най-бързия начин. В селото се появи странник, който може да е човекът, когото издирваме. Тъмна коса и лесовнишки акцент, макар че е облечен странно и не можах да преценя възрастта му.

— Видял си го? — възкликна Освил и се изправи на стремената от вълнение. — Не сте се опитвали да говорите с него, нали?

— Не сме, сър — побърза да отговори Хейве. — Дойде в къщата на дякона да го търси. Госпожа Госа му каза, че дяконът е излязъл, и го прати да изчака в храма, а мен прати да ви намеря. Сержантът и Баар наблюдават сградата от разстояние. Докато да тръгна, онзи не беше излязъл.

— По-добре да побързаме — каза Галин със задавен от тревога глас и смуши коня си. Освил го последва по петите, Пенрик и Хейве яздеха след тях, Кръв тичаше последен. Добре че беше взел лъка със себе си, помисли си Пен, вместо да го остави при дисагите в храмовата конюшня.

С риск да изморят конете почти до смърт, тримата стигнаха за рекордно време до селото и завариха улицата празна. Спряха на няколко къщи от храма. Сержантът им махна иззад една градинска вратница и посочи към вратата на светилището.

— Още е там — каза тихо и бавно, за да прочетат по устните му.

Освил му махна мълчаливо в отговор. Слязоха от конете.

Кръв, задъхан и кален, хукна към вратите на храма. Галин успя да го хване за козината на врата и го задърпа към своята къща. Госа надничаше през прозореца и му махаше енергично. Пен отвърза лъка си от седлото, сложи му тетивата и метна колчана на гърба си. Другите двама стражари дойдоха при тях. Въоръжената им групичка тръгна бавно към входа на храма.

Освил махна на Пенрик да мине напред и прошепна:

— Хайде, магьоснико. Действай.

„Чакай, какво, сам ли?“

— Няма ли да е по-добре, ако всички го нападнем едновременно?

Ако се съдеше по израженията им, четиримата не бяха съгласни с него.

— Ако не е нашият човек — каза Освил, — единствен ти сред нас можеш да разбереш това от пръв поглед.

Галин и Госа излязоха от къщата и застанаха на прага, хванали се за ръце и вперили разтревожени погледи в Пен. Пен преглътна, запъна стрела в лъка си и влезе в сумрачната вътрешност на храма.

„Светлина, Дез“ — помисли си той и в същия миг сенките се разбягаха и погледът му се проясни.

Мъжът лежеше ничком на дървения под отсам постамента с незапаления огън, разперил ръце в поза на най-дълбоко смирение, само дето главата му не сочеше към нито една от молитвените ниши. Пенрик не можа да реши дали мъжът е легнал на пода, за да се моли, или е паднал от изтощение. Беше небръснат и със странно облекло — градски дрехи в комплект със селски ботуши от плетени върбови пръчки и планинарска шапка от овча кожа. Едната му ръка стискаше дълга сопа. До него лежеше грамадно куче с козина в черно и кафяво, положило глава върху предните си лапи в израз на върховно кучешко отегчение. Кучето вдигна глава, усетило Пенрик, и триъгълните му уши щръкнаха. Опашката му тупкаше разсеяно по пода в контраст с предупредителното ръмжене, което излезе от гърлото му. Може би и кучето, като Пенрик, беше смутено и объркано?

Ако Кръв беше по-куче, за този пес това важеше в още по-голяма степен: плътността на присъствието му се усещаше като юмрук между очите. „Това е Велик звяр. Нали така, Дез?“

„Впечатляващо“ — съгласи се тя.

— Седни — каза Пен на непознатия с надежда да е докарал достатъчно авторитетен глас. — Но не ставай.

Мъжът се надигна рязко на четири крака и посегна към сопата да се подпре. Ръкавът му се смъкна и разкри грозни следи от порязване. Ножът на колана му грееше с някаква странна енергия, разноцветно, преливащо сияние, видимо не за зрението на Пен, а за това на Дездемона. Мъжът го зяпна трескаво, пое си внезапно дъх, устата му остана отворена. Кучето се изправи и изръмжа с много по-авторитетен тон от онзи, който Пен беше докарал преди малко.

— Инглис кин Вълчаскала — каза Пен. Вече знаеше кого има насреща си. Само дето не знаеше какво да каже по-нататък. Сцената нямаше нищо общо с предварителната му представа за шамана, дотолкова, че дори да беше репетирал някакви реплики, те щяха да се окажат безполезни. Понеже нито човекът, нито кучето се хвърлиха към гърлото му, Пен свали лъка, но без да го пуска. — Търсехме те.