Лоис Макмастър Бюджолд
Пенрик и шаманът (3)

3.

За облекчение на Освил, принцесата-архисвещена се отнесе към историята му достатъчно сериозно и му зае не само придворния си магьосник, но и малък отряд от дворцовата стража, местни мъже от ордена на Дъщерята, чиято задача беше да пазят храмовата собственост и поклонниците. Уви, всичко това отне твърде много време и групата им потегли чак на следващата сутрин.

Освил бе използвал времето според възможностите си — обиколил бе долния град на другия бряг на река Линет, където спираха търговци и кервани и където бяха странноприемниците, таверните, ковачниците, седларите, конюшните и другите занаятчии и предприемачи, обслужващи потока от пътници. Доковете и кейовете, които обслужваха езерния трафик, вече утихваха с идването на зимата, макар езерото още да не беше замръзнало. Ала никъде не откри надеждна информация за самотен пътник, който да отговаря на описанието на шамана.

Когато групата им най-после мина през градските порти и пое по главния път на север, който се точеше покрай западната дъга на езерото, окъснялото зимно слънце вече се издигаше сиво и златно. Снегът беше спрял и замръзналите коловози бяха покрити само с тънка бяла кора, отъпкана и мръсна. Градът остана зад тях, дългата долина на езерото се разшири и Освил впери свъсен поглед към далечния бряг, тъмен на фона на светлеещото небе. Там брегът беше стръмен, а черните фермерски пътища и пресеченият, обрасъл с ниски шубраци терен не бяха подходящи за беглец, който иска да се придвижи бързо. А ако бе решил да се скрие някъде? Районът изглеждаше малък на картата, но не и в действителност.

Не, най-добре беше да подходи към проблема логично — да започне с най-вероятното и ако не открие плячката си там, да премине към по-слабо вероятните възможности. Впери поглед между потрепващите уши на коня си, решен да не обръща внимание на умората.

Завъртя се да погледне през рамо към спътниците си, един сержант и четирима стражари, навлечени заради студа. После погледна настрани към новия си магьосник. Този поне умееше да язди, за разлика от предишния, който не само беше градско чедо, несвикнало с конско седло, а и възрастен и въздебел. Този Пенрик приличаше на юноша, слабичък, с руса коса, стегната на плитка, и ясни сини очи, които излъчваха жизнерадост — не толкова очарователна, колкото дразнеща, ако питаха Освил, предвид безбожно ранния час. Не беше за вярване, че младокът вече се кичи с титлите на просветен и свещен. Нито че притежава способностите на храмов магьосник.

На всичкото отгоре принцесата-архисвещена беше разделила парите, отпуснати за мисията им — за тях Освил й беше благодарен, — между сержанта и магьосника, което определено не беше повод за благодарност. Те бяха нейни доверени хора, вярно, но точно такова разделение на властта беше станало основната причина за ненужните и вбесяващи забавяния по пътя от Изтокдом. От друга страна, храмовите стоянки за подмяна на конете бяха истинска благословия и той отправи наум благодарствена молитва към Дъщерята на пролетта за даровете й, пък били те предоставени посредством заядливата й високопоставена служителка, принцесата. Освил рядко си бе имал вземане-даване с архисвещени, а с принцеси — никога. Комбинацията на двете в това женище, събудило спомените на Освил за най-строгата му леля, беше плашеща. Макар че придворният й магьосник май се чувстваше съвсем спокойно в нейно присъствие, сякаш наистина му беше леля.

След десетина мили наближиха красив замък, издигнат на малък остров близо до брега. Освил го следеше с поглед още от завоя насам и любопитството му растеше. Щом се изравниха със замъка, просветен Пенрик насочи коня си натам. Подвижното мостче беше продънено, гредите му — почернели. Онова, което се виждаше от двора, беше потънало в сенки, пусто и зловещо.

Пенрик се загледа замислено натам, после измърмори едно „ха“ и обърна коня си.

— Какво е това място? И какво го е сполетяло? — попита Освил. Последвал бе магьосника, но току се обръщаше да погледне през рамо.

— Замък Мартенден. Родът Мартенден доскоро имаше значително влияние в този район, за добро или за зло, но преди четири години и половина крепостта изгоря. Господарят на замъка беше обвинен във… ъъ, в опит за убийство, но успя да се изплъзне на градските власти и избяга на север през планините заедно с част от хората си. Чу се, че е събрал наемнически отряд в Карпагамо, но, за щастие, вместо да се върне тук и да създава проблеми, изглежда, се е включил във войните на ибрийския полуостров. Явно е сметнал, че там има по-голям шанс да възстанови изгубеното си състояние.

Безкрайните войни срещу рокнарийските еретици квадрианци в онези далечни земи привличаха като магнит безимотни мъже, както почтени, така и ренегати. Освил кимна, в знак че разбира.

— Но защо градските власти не са възстановили замъка? Местоположението му е идеално да защитава основните подстъпи към града.

— Защото се води съдебно дело. Лорд кин Мартенден съумя да се превърне в обвиняем както по гражданското дело за опита за убийство, където ищец е градският съвет, така и за, ъъ, определени неблагочестиви дела, където ищец е храмът. Сега и двамата ищци имат претенции за замъка, а съдебните зали на Мартенмост се превърнаха в бойни арени. Хората вече се хващат на бас за изхода от поредното обжалване.

Освил се замисли над казаното и сви устни.

— А знаете ли дали наистина е бил виновен за престъпленията, в които го обвиняват? Защото когато става въпрос за подобни съдебни спорове… интересите на този или онзи могат да имат неочакван ефект върху решението.

— О — рече Пенрик и се подсмихна. — Сигурен съм, че е бил виновен. Имаше благонадеждни свидетели. И самопризнания.

Магьосникът не продължи и насочи вниманието си към селцето от другата страна на пътя и по-точно към стария му хан, който можеха да използват като източник на греян сайдер и информация. Докато спътниците му се възползваха от първото, Освил се зае с второто. Да, каза ханджията, млад мъж с такова описание може и да бил минал оттук преди седмица, но пък много пътници се отбивали в хана и не се задържали дълго, а продължавали към по-големите градчета по брега на езерото. Не за пръв път Освил си пожела Инглис кин Вълчаскала да бе бил така добър или предвидлив да се роди с голямо родилно петно на лицето или с шест пръста на лявата ръка, или да беше пораснал до великански ръст, или да беше останал джудже, или поне да куцаше или да заекваше — изобщо, да се отличаваше с нещо запомнящо се, нещичко поне.

— Мислите ли, че ще познаете този проклетник, ако изобщо го доближим? — попита той Пенрик, след като яхнаха отново конете и поеха на север. Вече едва сдържаше яда си.

Младокът се замисли за миг-два, после каза:

— О, да. Ако е шаман, Дездемона със сигурност ще го познае.

— И коя — все така ядно продължи Освил — е тази проклета Дездемона, за която говорите постоянно? — Съпруга? Сестра? Любима? Не беше част от групата им във всеки случай.

Пенрик… просветен Пенрик… боговете да са им на помощ, примигна.

— О! Извинете. Съвсем забравих, че не съм ви запознал. Дездемона е моят демон. — И взе че му се ухили жизнерадостно.

— Дали сте име на демона си?

— Ами, да, беше наложително. Така й е по-лесно да не се отклонява. Тя е доста сложна персона.

В теологичните представи на Освил демоните не бяха никакви персони, а стихийни проявления на… е, не точно на природата. Неприродни стихийни сили. Идваха от боговете или поне от един от тях, но това не ги правеше свещени или благочестиви.

— Мислех, че демоните са проявления на фундаменталния хаос. И не са способни да бъдат каквото и да било друго.

— В началото са такива, вярно е. Не са никакви. Почти като новородените деца. Но също като децата, те се учат. Или може би подражават. Учат се от хората и от околния свят и пренасят голяма част от това знание, когато прескачат от един господар в следващия. Онова, което ние възприемаме като добро или зло в тях, всъщност идва от човешките им ездачи, а не от самите демони.

Освил се замисли върху тази нова концепция и свъси чело.

— Мислех, че са сили на унищожението и като цяло са изключително опасни.

— Е, такива са, но унищожението не е зло по определение. Зависи как се прилага. Докато е била с просветена Хелвия, храмова лекарка-магьосница, Дездемона е унищожавала камъни в жлъчката — чувал съм, че това заболяване е съпроводено с много силна болка, — а също брадавици и понякога дори тумори. — Сякаш се разсея за миг, а после добави: — Както и глисти. Знаете колко отслабват хората, които имат глисти. Макар че за глистите има и обикновени лекарства, които можеш да си купиш от аптекаря.

Магьосници се срещаха рядко, а лекари-магьосници — още по-рядко.

— Никога не съм срещал такъв лекар.

— Доколкото знам, орденът на Майката ги пази за специални задачи. — Млъкна отново за миг, преди да продължи: — Демоните възприемат и пола на ездачите си. Дездемона е била притежавана от десетина жени — плюс лъвицата и кобилата, — затова поведението й е като на жена. Тя е изключително стар демон. Не е възпитано да говориш за възрастта на една жена, Пенрик! — Магьосникът затисна устата си с ръка. — Ъъ, извинете. Това беше Дез.

— То… говори? През вашата уста? Но не е взело връх?

— Тя. Да, говори, и не, не е взела връх. Понякога стават много приказливи, нали са десет и прочие. Така че ако ме чуете да казвам нещо странно, ъъ… може и да не съм точно аз. Предполагам, че е редно да ви предупредя за това.

Смяташе се, че внезапната промяна в поведението и речта е признак, който да покаже на обикновения човек — храмовите усещащи си имаха друг начин, — че демонът е взел връх и е поел контрола над тялото на своя ездач. Но ако демонът постоянно дрънкаше през устата на ездача си, как да разбере човек, че е настъпило тревожното събитие? Освил отдалечи лекичко коня си от коня на магьосника.

Пенрик продължаваше да дърдори:

— Докато бях в семинарията, веднъж седнах с перо и хартия и се опитах да изчисля истинската й възраст, като събера годините на всичките й ездачки. Където беше възможно, използвах за ориентир събития с добре известна датировка, като управлението на даден крал или нещо друго.

Впечатлен въпреки скептицизма си, Освил попита:

— Как се оправяте с всички тях? И оправяте ли се изобщо?

Пенрик пусна юздите, вдигна ръце и размърда пръсти, сякаш доволен, че са на мястото си.

— Десет дами, десет пръста. Много удобно.

— Аа — изсумтя Освил.

— Храмът планирал да прехвърли звездния си демон в друга лекарка след смъртта на Хелвия, но вместо това той прескочил в една старша дяконка, Рухия, която била от Мартенмост по онова време. Аха, ясно… — Пенрик примигна разсеяно, — Хелвия била в Мартенмост по онова време. Винаги съм се чудил за това. Та значи тукашният орден на Копелето моментално се възползвал от шанса си, обявили Рухия за свой човек и набързо я издигнали в свещена. В замяна Рухия служила вярно и ъъ… разнообразно на ордена и на храма през следващите четиридесет години. Определено е пътувала много във връзка със задълженията си. И при едно такова пътуване, преди четири години, получи сърдечен удар на пътя за едно градче в Кантоните, Зелен геран. Аз се случих наблизо и… ето ни всички тук.

— На колко години бяхте тогава?

— На деветнайсет.

Значи сега беше на двайсет и три. А още изглеждаше на деветнайсет. Добре де, на двайсет, редактира преценката си Освил. На деветнайсет и половина.

— Сигурно още тогава сте имали научни интереси въпреки крехката си възраст?

— Ни най-малко. Обичах да чета, но в Зелен геран няма много книги.

— И все пак сте се изучили за просветен само за четири години? — Обикновено това отнемаше шест.

— За три. Върнах се да служа на принцесата-архисвещена миналата пролет. Работата е там, че… ние вече бяхме минали през обучението за свещен четири пъти. В известен смисъл. И два пъти бяхме учили медицина. Така че беше по-скоро… опресняване на знанията. Опитах се да убедя семинарията да ми даде пет степени на свещен едновременно, но те не се вързаха. Жалко.

— Предполагам, че… било е все едно си имате свой собствен, вътрешен учител? — Което намирисваше на измама, като си помислиш. Лесно му е било да преписва на изпитите.

Пенрик изкриви лице в гримаса.

— Нещо такова, да. Макар че Дездемона адски много се забавляваше на устните ми изпити, като не проронваше и дума. Би било мечешка услуга, Пенрик. — Веждите му се вдигнаха, устата му се захлопна. — Ха-ха.

Това последното от демона ли беше? Гласът беше същият, но с известна промяна в мелодиката и акцента спрямо обичайния тон на този жизнерадостен младеж.

— Това беше Рухия — потвърди догадката му Пенрик. — Дездемона често говори с нейния глас. Не знам на какво се дължи — може би на факта, че Рухия е последният и най-пресен, ъъ… отпечатък, или защото най-дълго са съжителствали, или просто защото Рухия е най-темпераментната от всичките. Подозирам, че времето има отношение. Почти невъзможно е да различиш първите три жени, може би защото родният им език е бил седонийският, но едва ли това е единствената причина. Сигурно с времето се претопяват една в друга. — Зарея поглед към езерото, стоманеносиво и надрано от леки вълнички под напора на студения вятър, който духаше откъм далечните захлупени с облаци планински върхове. — Като цяло, изчислих, че моят демон е на малко повече от двеста години. Забелязах също — добави той, — че всяко следващо „поколение“ става по-дълго. Което е добре. Понякога се чудя как ли ще изглежда моят… отпечатък за следващия човек, който наследи Дездемона.

— Главата ви май е доста, ъъ, пренаселена — каза Освил след проточилото се умърлушено мълчание.

— Доста, да — каза Пенрик и се отърси от унинието си. — Но поне никога не ми е скучно.

— Аз… такова. Та коя всъщност е Дездемона? — попита Освил и си даде сметка, че именно с този въпрос беше подхванал разговора. Стисна решително юздите.

— С това име ги наричам всичките, заедно. Като градски съвет от десет по-големи сестри, които излизат с общо решение. А и така не се налага да изреждам няколко имена, когато искам да й кажа нещо. Помня как татко крещеше по нас, децата.

— Аз… ясно. — Освил свъси вежди. — Магьосникът, с когото тръгнах от Изтокдом, не говореше за демона си. — Всъщност онзи темерут не говореше за нищо.

— Може би неговият демон е бил по-млад и не толкова развит. Или пък магьосникът не е имал толкова сърдечни отношения с него, особено ако предишните ездачи са били мрачни хора. — Устните му се извиха нагоре, а гласът му се промени едва доловимо, но издайнически: — Или пък ти така и не си го попитал… дознателю.

Освил изгърби рамене и пришпори коня си в тръс. Нямаше ли най-после да стигнат до следващото градче? „А аз залагам мисията си, вероятно и живота си, на този побъркан магьосник? Баща на зимата, в този Твой сезон, помагай!“