Лоис Макмастър Бюджолд
Пенрик и шаманът (11)

11.

В сивкавата светлина на зазоряване Инглис се надигна умърлушено в спалния си чувал и се примоли на Пенрик:

— Позволи ми да накървавя ножа си.

Пен го изгледа колебливо.

— Правил си го всеки ден? Откакто бягаш?

— Да.

Това необходимо ли беше? Призракът на Толин все още беше тук, макар и под странна форма, увит около ножа като въ̀лна около хурка. И не по-избледнял от призрака на Скуола, приседнал тъжно на камъка насред свлачището. „Наистина не по-малко избледнял.“ Пенрик нямаше търпение да види отблизо този шамански ритуал. „Да кажеш нещо, Дез?“

„Не съм в свои води тук. Шаманът на Рухия ни показа само заповедния си глас, не че това му помогна особено. Другите му умения в «заклинателството» бяха изцяло човешки. Пък макар и подсилени, може би, от свръхчовешки възприятия…“

Пен я прекъсна, преди да се е отнесла в подробни и неприлични спомени. Явно трябваше да прецени сам.

— Добре, действай.

Освил, който се бръснеше пред умивалника, изведнъж се обърна, сгъна бръснача и го прибра в джоба на панталоните си. После грабна късия си меч, който кротуваше подпрян на таблата на леглото, стисна Пен за ръката и като заобиколи едното куче, го измъкна в тесния коридор и затвори решително вратата. Дръпна го към стълбите и му прошепна гневно:

— Ти откачи ли? Искаш да му дадеш оръжие, това оръжие? Което, освен всичко друго, е важно доказателство, ако позволиш да ти припомня.

— Важно е, но не само като доказателство. Той не лъже за ножа. Оръжието наистина служи като котва за духа на Толин. — Освен това да държи почти отхвърления призрак на младежа толкова близо до гърдите си причиняваше на сетивата му доста неприятен сърбеж. — Искам да видя как го прави, защото така ще науча повече.

Гневът в очите на Освил лумна.

— Учени! — изсъска той с омраза. — Бихте си пъхнали ръката във ведро с пепелянки, за да проверите дали наистина хапят.

Пен понечи да се ухили, но успя да отвърне сериозно:

— Видя ли как го прави, ще знам дали наистина е необходимо да го прави всеки ден, за да поддържа духа на Толин. Ако е така, значи ще трябва да се примириш с тази процедура всяка сутрин по пътя до Изтокдом, така както ще го търпиш да си мие лицето или да се бръсне.

— Абсурд да му дам бръснач в ръцете.

Пен кимна сериозно.

— Тук съм съгласен с теб. За всеки случай бъди нащрек, става ли?

— Става. Ако съм разбрал правилно, дори магьосниците не са защитени от стоманата.

— Всъщност Дез има един много як номер за такива случаи, макар че още не разбирам как приравнява стоманата към дърво. — А и точно този нож Пен не би й позволил да превърне в облаче ръжда. — Мисля обаче, че ако ще наранява някого, ще е самия себе си. — И понеже Освил продължи да се мръщи, добави: — Едва ли ще ти е по-приятно да обясняваш защо затворникът ти се е самоубил, отколкото защо е избягал.

— Доста по-неприятно би било всъщност.

— Има и друго. Ако изгубим Инглис, било чрез бягство, било чрез бягство в смъртта, ще изгубим също и Толин, както и всяка надежда да помогнем на Скуола. А и душата на Инглис също ще бъде под въпрос. Представи си ги като трима планинари, които се катерят по ледник и висят на едно и също въже. Ако Инглис не може да удържи другите двама, всички ще паднат в пропастта.

Освил се замисли над казаното, докато пяната по половината му лице се спичаше на коричка.

— Не виждам как Инглис ще спаси когото и да било, ако няма достъп до силите си.

— И той не вижда, но аз имам една-две идейки по този въпрос.

— Богове пет, искаш да възстановиш способностите му?! Не! — повиши глас Освил. — Това ще е по-лошо, отколкото да му връчим едновременно ножа, бръснач и кучетата. Като си започнал, да му дадем оседлан кон и кесия злато, а?

— Нямам кесия злато — спокойно отвърна Пенрик и бе възнаграден с ясна гледка към оголените зъби на полуобръснатия дознател. — А и в земя, така изобилна откъм пропасти, човек няма нужда от специални инструменти, за да сложи край на несгодите си. — Ако се съдеше по изражението на Освил, тази представа също не се нареждаше в списъка с любимите му. — Колкото до кучетата… не спирам да мисля за тези кучета.

Освил тръгна след него към спалнята, все така настръхнал от възмущение.

— Така — каза Пен и седна с кръстосани крака на спалния чувал срещу Инглис. Посегна зад главата си да развърже вървите, заплели се през нощта в плитката му. Намръщи се, когато се наложи да откъсне от корен няколко упорити косъма, после извади канията изпод дрехата си, остави я в скута си и изтегли ножа. Беше истинско произведение на оръжейното изкуство, смъртоносни извивки, разкрасени със старо злато и кървавочервени скъпоценни камъчета. Протегна го с дръжката напред към Инглис. — Направи каквото трябва.

Инглис взе предпазливо ножа, сякаш се боеше, че Пен ще го дръпне в последния момент като някое жестоко дете. Кучетата се довлякоха по корем и се настаниха от двете му страни като космати възглавнички. Ръката му се сви спазматично около костената дръжка, а Освил, надвиснал над тях с оголен меч, трепна. Но Инглис само нави ръкави да огледа ръцете си.

Пен не можеше да откъсне поглед от тях. Почти не беше останала здрава кожа, плътта беше подпухнала и нарязана от червени белези, кафеникави корички и подлютени резки. Още толкова порязвания по обратния път към столицата и резултатът щеше да е трагичен. Инглис избра едно място и вдигна ножа, а Пенрик помисли: „Дез, дай ми да видя.“

Треперещото острие сряза кожата, която се раздели червена, и Пен стисна зъби до болка от съчувствие. Видяното с помощта на Дез не се различаваше особено от онова, което би възприел със собственото си зрение, само дето сбиращата се в раната кръв имаше странен сребрист отблясък, като лунна светлина по вълча козина. Инглис плъзна плоската страна на ножа напред и назад по раната, от двете страни, докато острието не се покри изцяло с кръв. Закотвеният дух се движеше заедно с ножа и точеше опашка от дим, която възви и се слегна върху кръвта. Пен побърза да прогони аналогията с мухи, които се спускат връз парче леш. Само че духът сякаш наистина се хранеше, уплътняваше се, докато кръвта изсъхваше и сребристото й сияние угасваше.

„Даа — промърмори Дез, — боя се, че нашата кръв не би могла да послужи за същото.“ Пръстите на Инглис върху дръжката на ножа побеляха. Пен се наведе към него и хвана ръката му.

— А сега ми го дай. Аз ще ти го пазя.

След кратък миг Инглис отпусна хватката си и Пен откопчи дръжката от пръстите му. Освил все така стоеше нащрек с меча си.

Инглис каза задавено:

— Не го прибирай в канията преди кръвта да е изсъхнала напълно. Бързо става. И изтъркай острието със суха кърпа.

— Добре — каза Пен и зачака. Опашката от дим се оттегли в ядрото на закотвения дух. Лепкавата кръв изсъхна и започна да се рони. Пенрик я изтри в панталоните си и прибра лъскавата стомана на сигурно място. Дез оттегли помощта си, видението на Толиновия дух изчезна и Пен си отдъхна с облекчение.

 

 

Закуската премина по-кротко, защото децата още бяха при съседите, само слугинчето се беше върнало. Нагостиха шестимата гости, или по-скоро петимата гости и техния затворник, с овесена каша, подправена с масло, сирене, ечемичен хляб и миналогодишни ябълки. Кучетата се мотаеха при вратите, безразлични към безмесните ястия. Разговорите бяха от практическо естество. Галин и Госа обаче току хвърляха погледи към Инглис, но не както се гледа престъпник.

Пенрик също смяташе, че Инглис се справя много зле като престъпник. Не му идваше отвътре изобщо. Каквито и представи за героично залавяне да бе хранил Пен по пътя насам, реалността го беше разочаровала. „Е, ако си се надявал на глупава паника, той е твоят човек“ — промърмори Дез.

„Аз едва ли бих се справил по-добре, ако неволно съм убил най-добрия си приятел с новопридобитите си способности“ — отвърна Пен.

„Аз не бих ти позволила. Нищо такова не се е случвало на мой ездач… — Дез сякаш се поколеба, после добави: — От много, много време.“

„Аргументът ти сам си захапа опашката май, а?“

„Хм“ — изхъмка Дездемона и се кротна отново.

Сержантът се обърна към Освил.

— Да се готвим ли вече за път, сър? Ще ни трябва още един кон.

Освил остави лъжицата си и каза:

— Ако няма какво повече да направим тук, значи е време да тръгваме, да.

— Добре дошли сте да останете още — вметна дякон Галин. — Още ден-два едва ли ще са от значение.

— Благодаря, дяконе, но не мога да се съглася с вас. С всеки ден забавяне опасността снеговете да ни хванат в капан нараства.

Пен не беше съгласен и с двамата. Възможно бе още ден-два тук да са от огромно значение… за някои.

Галин прехапа устна.

— Просветен Пенрик, бих искал да поговорим насаме. За храмови въпроси, които ме тревожат.

Като Сива сойка, Освил беше точно толкова служител на храма, колкото Пенрик или Галин, но не възрази, а само хвърли сух поглед на магьосника, когато двамата с дякона станаха от масата. Стражите сякаш се притесниха, че остават лишени от магическата защита, която Пен уж им осигуряваше с присъствието си, но дори Инглис да… боговете знаят какво… да ги приспи със заповедния си глас и да изкуцука нанякъде, Пен щеше да го настигне преди да е стигнал до обора дори.

Галин отведе Пен в салона-кабинет до кухнята и затвори вратата. Седнаха и дяконът каза без предисловия:

— Молих се за помощ. Вие ли сте тази помощ?

Пен въздъхна и каза смутено.

— И да е така, никой не ме е уведомил. Не ме спохождат пророчески сънища. — Би добавил „слава на боговете“, но това попадаше в категорията, която майка му наричаше „да си търсиш белята“.

— Да, но нали казват, че боговете са пестеливи.

— Струва ми се, че разбирам какво ви мъчи. Сива сойка, която мрази да закъснява, се появява тук и води мен, за да заловим шаман беглец. Всеки би си помислил, че това не е случайно и че от нас се очаква да направим нещо. — Ако Инглис владееше способностите си, ролята му щеше да е очевидна, но от друга страна, ако ги владееше, щеше да е очистил душата на Толин още там, в кланицата край Изтокдом, и сега щеше да е… е, това само боговете го знаеха. Колкото до собствената му роля, Пен я оприличаваше на онези търговски охранители, чиято задача не беше да се бият с крайпътните разбойници, а да ги респектират с присъствието си и така да предотвратят нападението. Което, ако питаха него, беше най-добрият начин да се използва една въоръжена сила.

— Инглис наистина ли е загубил силите си?

Пенрик се поколеба.

— На мен силите му ми се струват непокътнати. Но дълбокото объркване и чувството за вина му пречат да стигне до тях.

— А вие можете ли да му помогнете? С магията си?

— Естествената склонност на моите способности е да развалят, а не да поправят. Освен това действат върху неща, а не върху умове. В общия случай. — А силите на Инглис действаха върху умове, а не върху неща. Интересна реципрочност, като си помислиш.

Галин се начумери.

— Значи не способностите ви на магьосник са нужни тук, а уменията ви на свещен. Може би от вас се очаква да му дадете духовна утеха, съвет?

Пенрик се стресна.

— Това… това не беше сред уменията, на които посвещавах времето си в семинарията. Нищо не разбирам от духовни съвети. Да ги очаквате от мен звучи като лоша шега.

Галин се засмя.

— Което не е доказателство, че заръката не идва от вашия бог. По-скоро обратното.

Ето как фукнята, че е бил петорно посветен в свещенство, която така лекомислено беше хвърлил в лицето на Освил, сега се връщаше да го ухапе. Когато бе потеглил на този лов със Сивата сойка, знаеше, че тръгва в качеството си на магьосник или най-много на умел стрелец с лък, но и за миг не му беше хрумнало, че ще опре до уменията си на съветник по душевните въпроси.

„Е — обади се Дез, — вече ни е ясно защо с такава готовност прибра ширитите си в дисагите.“

„Не беше така!“ — понечи да възрази той, но се спря. Погледна отново Галин в очите.

— Вие сте служили тук много години. Познавали сте Скуола като приятел и като шаман. Нима не сте подходящ за тази задача повече от мен?

Галин поклати глава.

— Като приятел — да, познавах го добре. Но така и не разбрах какво прави с онези свои кучета, освен че в делата му нямаше нищо зловредно. Но вие и Инглис кин Вълчаскала, вие сте братя в свръхестественото. Виждате неща, които са скрити за мен. Може би ще видите и начин да решим тази главоблъсканица?

Пенрик се изкашля смутено.

— Да, хрумнаха ми едно-две неща, признавам. Само че те са неща от практическо естество, експерименти, ако щете. А не някаква мъдрост. А и Освил категорично отказа да участва в такива върховни глупости.

— Дознател Освил иска да тръгвате, доколкото разбирам. Не можете ли да го спрете?

— Принцесата-архисвещена прикрепи мен към него, а не обратното. Задачата си е била негова от самото начало, преди да стане… — Пен се поколеба — преди да се усложни толкова.

— Дознателят може ли да удържи Инглис без вашата помощ?

— Ами… — Пенрик се замисли за възможностите на заповедния глас, ако бъде приложен без ограничения. Да не говорим за другите шамански умения на Инглис. — Не.

— Значи вие сте ключът към успешната му мисия. Ако решите да останете, той няма как да тръгне със затворника.

— Това… описва ситуацията доста точно, да.

— Тогава ви моля да останете. Да пробвате идеите си. Или да опитате с духовни съвети. Или с мъдрост, глупост или както там го наречете. — Галин си пое шумно дъх. — Трябва поне да опитате.

Пен си представи как отправя молитва… или жално скимтене. И двете биха свършили еднаква работа за пред белия бог. „Ако не Ти харесва това, дай ми нещо по-добро.“

Уви, мълчанието в главата му беше бездънно. Дори Дез беше спряла да мрънка.

Пенрик кимна бавно и неохотно. С надеждата, че е прикрил колебанията си добре, се върна на масата и подкара Инглис и двете кучета към стаята, в която бяха прекарали нощта.

 

 

Седнаха един срещу друг на спалния чувал. Кръв се просна при вратата и въздъхна издълбоко; Стрела седна до Инглис с очевидното намерение да проследи разговора им в подробности.

— Така — каза Пен и си пое дъх. — Нека направим следното. Ще ти дам нов напев, който да ти отвори портата към твоето духовно пространство.

Инглис го изгледа с изненада и негодувание.

— И защо си мислиш, че имаш някакъв шанс? Магьоснико.

— Ами, само аз съм тук, а понастоящем това ми се струва достатъчно красноречиво. — И без да обръща внимание на пренебрежителния поглед на Инглис, Пен продължи: — Ето какво измислих. Аз ще казвам: „Татко, Майко, Сестро, Братко, Другий“. А твоят отговор ще е: „Благослови туй дело и нека спася другиго тук“.

— И това ти е благословията?

— Не, това е твоят отговор. Реших да комбинирам двете и да спестя време.

Инглис отвърна на широката му усмивка с мрачен поглед.

— Стихчето е тъпо.

— Аз съм магьосник, а не поет.

— Това се вижда от пръв поглед. И дори не е четиристишие.

— Като го повторим, ще стане четиристишие.

Инглис изглеждаше готов да се разбунтува. Или поне да откаже съдействие. А Пен нямаше представа какво би правил тогава.

Дез си присвои за кратко устата му и каза сладко-сладко:

— А би могъл да използваш следната молитва: „Другий, Майко, Татко, Братко, Сестро, по главата ме цапнете и бастуна от задника ми извадете“. — След което се оттегли, а Пен не успя да скрие съвсем усмивката си.

След дълго навъсено мълчание Инглис каза:

— Ще използваме първото.

— Добре — каза Пен, а към Дез отправи строго предупреждение да не го прекъсва повече. Тя се оттегли с престорена скромност. — Аз ще започна. Татко, Майко, Сестро, Братко, Другий…

Започнаха да повтарят призива и отговора, така както вероятно го беше правил Инглис със своя учител преди… е, не преди много време. Простичката („или просташката“ — вметна Дез) молитва наистина стана скучна и досадна след първите двайсетина повторения. Скоро след това сричките загубиха значението си и връзката помежду си и се превърнаха в монотонно и успокоително каканижене на два гласа. Пен издържа, докато и двамата не започнаха да плетат езици, после обяви почивка.

Нищо не се получаваше. Не че го беше и очаквал, каза си Пен. Добре де, очаквал го беше в някаква степен. Хранил бе надежда.

— Колко често провеждахте тези занимания с твоя учител? — попита Пен.

— Различно, според неговите и моите задължения. Понякога по един-два пъти дневно. Друг път и по десет пъти.

— А колко продължаваше всяко занимание?

— Колкото сега горе-долу. Докато езиците ни не се уморяха толкова, че да се оплетат. Но и това варираше.

— Хм. — Пенрик се плесна по коленете и стана. — Дай почивка на езика си тогава. И на крака си.

Срещу това Инглис не възрази.

Пен излезе и завари един от стражите да стои на пост при стълбището.

— Къде е Освил?

— Мисля, че отиде до храма, сър.

— Благодаря.

Пенрик мина през къщата и излезе на улицата. Храмът изглеждаше точно толкова тих и тъмен като предния ден, когато бяха изненадали шамана вътре. И пак като преди в залата имаше само един богомолец. Освил беше коленичил пред олтара на Бащата при отделената за него една пета част от дървените стени. Чу стъпките на Пенрик и обърна глава.

— О. Ти ли си?

— Не искам да те прекъсвам — каза Пен, а после, победен от любопитството, добави: — За какво се молиш?

— За напътствие.

— О? Аз пък си мислех, че всичко, с което се сблъскахме тук, крещи до небесата коя е правилната посока. Или просто се надяваш да получиш различен отговор?

Освил отново се обърна към олтара. Вдървеният му гръб красноречиво говореше, че повече няма да се занимава с глупостите на Пенрик.

Пен отиде в другия край на залата и плъзна поглед по нишата на своя бог. Всички олтари бяха с богата дърворезба, характерна за селските храмове в тази част на страната. Върху хоризонталната греда резбарят беше изобразил ято гарвани в полет, а в долния ъгъл — плъхове със сериозни физиономии. Олтарът на Дъщерята вдясно от Пенрик беше разкрасен с дървени цветя и малки животинки, всички оцветени в реалните си цветове, пъстро сияние в сумрака. Човек се моли пред олтара, като бяха повтаряли до изнемога учителите на Пен, а не на него. Той се смъкна на колене. И да искаше, не би могъл да опразни ума си, а и нямаше нужда да тормози боговете с проблемите си. Затова просто зачака.

След малко гласът на Освил се чу през залата:

— Докъде стигна с частния си ученик?

Пен отговори, без да се обръща:

— Засега — доникъде.

Отвърна му само сумтене.

След минутка Пен каза:

— Нали ти е ясно, че Инглис не е убиец.

Пауза, после:

— Моята работа е да изправя беглеца пред правосъдието. А не да го съдя.

— И все пак трябва да използваш преценката си. Както си го направил на Сврачи път.

Замислено мълчание.

— Имам нещо наум — продължи Пенрик. — Искам да заведа Инглис при свлачището, да погледне стария Скуола. — И Скуола да го погледне?

Отвърна му дълбока въздишка и нищо повече. Какво, да не би Освил най-после да беше вдигнал ръце от него? После му хрумна, че може би дознателят не е чак такъв буквояден сухар, какъвто изглеждаше заради суровите си гримаси. Така де, човек не се моли за напътствие, ако не изпитва съмнения. Надяваше се Освил да получи своя отговор от Бащата на зимата. Каза, все така обърнат към своята част от стената:

— Днес Инглис е по-добре. Не го боли толкова и е по-спокоен, макар и не по-ведър. Мисля да вземем и Галин. И кучетата. Ще ни трябва някой от конете на стражите. Искаш ли да дойдеш с нас? Предвид че нямаш усет за свръхестественото.

Освил отвърна с глас глух и далечен:

— Предвид че пропилях толкова време и стигнах толкова далеч, докато го намеря, нямам намерение да го губя отново от поглед.

— Хубаво.

Пенрик сведе глава и направи свещения знак. После двамата станаха почти едновременно.