Лоис Макмастър Бюджолд
Пенрик и шаманът (14)

14.

На вратата на кабинета се почука и Пен вдигна поглед от ръкописа и каза:

— Влез.

Вратата се отвори предпазливо и на прага застана момиче от дворцовата прислуга.

— Храмовият куриер донесе писма за вас, просветен Пенрик.

Пен остави перото, махна на момичето да влезе и взе писмата.

Момичето хвърли един последен любопитен поглед на стаята и си тръгна.

Пенрик прегледа набързо пощата си. По-тънкото писмо носеше храмовия печат на столичния орден на Бащата; по-големият пакет, увит в стар плат и покрит с восък срещу влагата, идваше от канцеларията на лесовнишкия кралски двор. Той отвори първо него. Вътре имаше писмо и книга без корици. Книгата беше съвсем нов препис, още миришеше на мастило. И двете бяха от Инглис. Ха!

Минал бе повече от месец, откакто Освил и затворникът му, заедно с енергичните домашни любимци на последния, бяха потеглили за Изтокдом. Пенрик си беше спестил пътуването благодарение на седмицата, през която бяха останали в Мартенмост под снежна обсада, дала му време да напише подробни показания под клетва относно събитията в долината на Студен ручей, показания изцяло в полза на Инглис. Обикновено не би устоял на едно пътуване до столицата на Лесовете на разноски на храма, но не и в разгара на зимата, въпреки приказките на Освил какъв страхотен фестивал организирали властите за Деня на Бащата по слънцестоене. „Зимата не е моят сезон.“

„И моят не е — въздъхна Дез. — Разказвала ли съм ти как танцуват слънчевите лъчи по повърхността на морето край бреговете на Седония?“

„Сто пъти.“ Самият той никога не беше виждал море, нито студено, нито топло. Възможно ли беше демонът му да страда от носталгия, запита се Пенрик и счупи печата на писмото от Инглис.

Шаманът му благодареше за показанията под клетва, които явно бяха свършили своето — Инглис очевидно не беше писал писмото си от затворническа килия. „Прав беше, че опиянението от срещата с бога отминава — пишеше Инглис, — защото бях съвсем трезв, когато стигнахме Изтокдом. Кралското общество ме порица строго и сега съм на изпитателен срок, каквото и да означава това, но не ми отнеха способностите. Всъщност нямам представа дали това е възможно, най-малкото не са открити текстове, които да разказват за подобна практика в древни времена. Има данни, че увесвали надолу с главата провинилите се шамани, докато не им изтече кръвта, но това началниците ми не го предложиха даже като експеримент. След дълги дискусии съдиите на Бащата се разпоредиха да платя кръвнина на семейството на Толин, според старите традиции. Наложи се родителите ми да вземат заем от нашия кин, което не се хареса особено на никого, но сигурно щеше да им хареса още по-малко, ако началството ме беше провесило с главата надолу и с прерязано гърло. Освил казва, че трябва да се откажа от надеждите си за Тола и да забравя за нея, но аз не съм толкова сигурен. Тя изслуша с внимание разказа ми, впечатли се от белезите ми освен това. Втората церемония при гроба на Толин донесе утеха на семейството му, макар да беше съвсем излишно, поне според мен, защото аз съвсем ясно видях кой бог отнесе душата му и им го казах. Май не ми повярваха, докато свещените животни от местния им храм не потвърдиха думите ми, като посочиха Сина на есента. Платих да направят копие на една книга върху шаманските практики, доколкото Кралското общество ги разбира на този етап. Знам, че ще ти е интересно да я прочетеш. Надявам се до няколко години да издадем и втори том. Не е достатъчно като благодарност, но само това мога да направя. Изпращам ти я заедно с писмото.“

Подписал се беше със замах като Инглис кин Вълчаскала, член на Кралското общество на шаманите (в изпитателен срок). На края на страницата беше добавил сгъчкан послепис: „Кучетата са добре, свикват с новия си дом. Тук имаме нещо като менажерия и те са най-новата ни придобивка. Харесват Тола.“

Пен нямаше търпение да разгърне книгата, но вместо това отвори по-тънкото писмо. Както и очакваше, то беше от Освил.

„Сигурно ще ти е приятно да научиш, че показанията ти под клетва бяха приети от съда, макар че непосредствено след това някакви теолози ги изискаха и ги отнесоха. От правна гледна точка, явно никой не държи да се явиш в столицата лично. За другата гледна точка не мога да кажа нищо. Инглис се отърва леко, но у мен не остана горчивият вкус за невъздадена справедливост.

Предишният ми магьосник и хората му се върнаха в Изтокдом две седмици след нас, измръзнали, с подбити крака и празни ръце. За щастие така и не подадоха официално оплакване от мен — така де, мисията ми все пак се увенча с успех. Колкото до личното им негодувание, с него не мисля да занимавам ума си.

Направих приношение в храма на олтара на твоя бог.“

Подписът му беше четлив, с красиво изписани букви: „Освил, старши дознател към ордена на Бащата в Изтокдом“.

И той като Инглис беше добавил сгъчкан послепис: „Не знам какво мислят демоните за благословиите, така че просто предай много поздрави от мен на Дездемона.“

Дез така се шашна, че мълча цяла минута.

Пенрик се усмихна и посегна към новата си книга.