Лоис Макмастър Бюджолд
Пенрик и шаманът (4)

4.

Инглис се събуди в сумрак, а не в мрак. Светлият квадрат се оказа малък покрит с пергамент прозорец в стената на хижа. В другия край на стаята грубо иззидано от камък огнище светеше в червено, тук-там с жълти пламъчета, като очите на животно, прислонило се в малка пещера. Стените бяха от камък и дървени трупи, пукнатините запушени с кал и мъх. Лежеше в нещо като гнездо от миризливи кожи върху пръстен под, настлан със стъпкана орлова папрат. Голямото куче спеше на топка в краката му, лапите му — изпружени и отпуснати.

Ботушите и горните му дрехи ги нямаше, гърдите му бяха голи. Той посегна стреснато към кръста си, напипа дръжката на ножа и се отпусна. Още беше с панталоните и колана си. Не помнеше как се е озовал тук, но пък имаше смътен спомен как някой му дава да пие затоплена вода, как се носи буден в мрака, а после потъва отново. Колко ли време беше минало?…

„Запитай се дали не си изгубил някой пръст на ръцете и краката, глупако.“ Поне на този въпрос можеше да отговори. Надигна се с усилие в гнездото от кожи… мечешка, овча и разни други. Ръцете му бяха подути и трудно подвижни, но нямаше черни рани, нито зловещо побеляване по върховете на пръстите. Десният му крак беше син-червен от коляното до отеклия глезен. Не можа да прецени дали има счупена кост, но със сигурност го беше изкълчил, предвид ограничените движения на стъпалото. Три от пръстите на десния му крак бяха зле, като след изгаряне. Тези на левия му крак бяха на дереджето на ръцете му.

Колко време беше изгубил? Целия вчерашен ден? Примижа и преброи за пореден път червените белези от порязване по ръцете си. Двайсет и пет, дневникът на кошмарното му бягство. Толкова ли бяха при последното преброяване, двайсет и пет? „Да.“ Беше ли изгубил цял ден, пропуснал ли бе да окървави ножа, както мързелив фермер пропуска да нахрани прасето си, което стои гладно и затворено в кочината? Изгубил ли беше… всичко? Извади ножа от канията и го гушна, както се гушка дете. Протегна сетивата си — беше болезнено, точно колкото да протегне изтерзаното си тяло. О, смътната топлинка още жужеше, благословена да е… не беше сигурен дали трябва да благодари на някой бог за това. Нито дали някой от Тях би благодарил на него. Не се знаеше. Вече двайсет и пет дни не беше събрал смелост да се помоли.

„Освен сега, за това.“ Преброи отново порязванията с надежда да си спомни коя ръка е използвал последно. Редувал ги бе, за да даде време на плитките рани да зараснат. Винаги имаше риск от инфекция. Скоро трябваше да наточи ножа, беше по-лесно, когато е остър. В момента дясната му ръка трепереше по-малко… значи лявата. Успокои мислите си, доколкото му беше възможно, затвори очи и направи среза — плитък и под ъгъл. Изохка, зачака световъртежът да премине и гаденето да се слегне. Отвори очи. Нямаше много кръв, но ако стиснеше около раната да изцеди повече, може би щеше да изтече достатъчно, за да не се реже втори…

Вратата на хижата се отвори със замах и Инглис трепна по-силно, отколкото при порязването. Неясни силуети запречиха ярката планинска светлина отвън. Той примигна да разкара сълзите от сблъсъка с ярката светлина и силуетите се избистриха — единият беше на жена, загърната с наметка от овча кожа, която носеше малка платнена торба и медна кана, другият — на мъж с кожени дрехи и кожухче от овча кожа. Кучето се събуди и изръмжа, но бързо млъкна и започна да тупа с опашка по пода. Явно познаваше новодошлите.

Като го видя, че се е надигнал, жената каза:

— А, събудил си се. — Но после, щом се приближи, ахна: — Какво правиш бе?

Прииска му се да мушне ножа и ръцете си под кожите, но не смееше да прекъсне започнатото.

— Назад! — каза той, когато жената понечи да се спусне към него. — Назад. — Кучето се изправи и козината по гърба му настръхна. Жената спря на място, зяпаше го объркано. Ръката на мъжа застина върху дръжката на ножа, затъкнат в колана му.

Като шептеше под нос думи, които би трябвало да подпомогнат концентрацията му, но в момента не постигаха нищо, Инглис прокара ножа по ръката си, нагоре и надолу, докато цялото острие не се оцвети в лепкаво червено. Беше ли достатъчно да му откупи още ден? Смътното жужене сякаш се усили. „Да. Навярно.“ Една-единствена капка сигурно би свършила същата работа, но Инглис не смееше да рискува. Смъкна ножа в скута си да го скрие от ококорените погледи на двамата влезли. Щом кръвта изсъхнеше, отдала докрай живота си, и кафеникавите люспи започнеха да се ронят, чак тогава Инглис щеше да почисти ножа и да го върне в канията.

Жената каза с разтреперан глас:

— Донесох ти храна. И вода. — Протегна торбата и каната като един вид доказателство.

Мъжът се изстъпи намръщено пред нея.

— Я прибери тоя нож, приятел.

Мислеха, че ги заплашва ли? Едва ли беше в състояние да се изправи на крака, та какво остава да нападне някого. Вперил очи в каната, той повдигна кожата и скри ножа до дясното си бедро така, че да не се вижда. Облиза пресъхналите си устни и сложи и двете си ръце върху кожата, с отворени длани и неподвижни. Със сигурност не би искал да прогони тази милостива млада жена. Гласът на мъжа познат ли му беше? Един от онези, които беше чул на свлачището? Лешояд или спасител?

— Какво правеше с ножа? — попита с подозрение жената.

— Аз… той… той пие кръв. — Дали и на тях им прозвуча толкова откачено, колкото прозвуча в собствените му уши?

— Всички ножове пият кръв — отбеляза мъжът, без да сваля ръка от дръжката на своя.

„Но не като този.“

— Жаден съм — каза с надежда Инглис.

— Студът обезводнява — каза младата жена. — Хората си мислят, че понеже не им е горещо, значи не са жадни.

— Аз… Да, жаден съм.

Тя отиде при огнището, като заобиколи отдалече Инглис, взе една глинена чаша, която му беше смътно позната от изминалата нощ, и я напълни от каната. Протегна ръка да му я подаде. Той посегна да я вземе с една ръка, но тя трепереше толкова силно, че Инглис побърза да си помогне и с другата. Изгълта съдържанието — непрецедена ечемичена вода, подправена с мента. Селско питие, което нямаше нищо общо с благородния вкус на виното, но беше топло и засищащо, почти като храна. Той протегна чашата си за още.

— Моля…

Изпи още две пълни чаши, кажи-речи на един дъх, и кимна с благодарност.

— Кой си ти… пътнико? — попита мъжът.

— Аз, ъъ… Инглис к… — Спря, преди да е избълвал фамилното си име, познато надлъж и нашир. „О. Дали не трябва да си измисля друго?“

— Накъде беше тръгнал? — попита младата жена. — Към Мартенмост или към Карпагамо? И в двата случая си объркал пътя.

— Проходът от Карпагамо е затворен — каза мъжът. — Освен ако той не е бил последният, минал оттам преди снеговете.

Инглис поклати глава. Проследи заинтригувания поглед на кучето към платнената торба. Жената му я подаде предпазливо. Изтръпналите му пръсти откриха вътре буци меко сирене, овче или козе, между дебели порязаници ечемичено-овесен хляб и ивици сушено месо от неизвестен произход. Дивечово може би. След кратко колебание Инглис отхапа голяма хапка. Беше гладен като вълк.

Мъжът го изчака да преглътне, преди да попита:

— Къде ти е конят?

Инглис отхапа отново и отговори с пълна уста:

— Окуця на Сврачи път и го оставих. После продължих пеша.

— О. — Устата на мъжа се сви разочаровано.

Хрумна му, че младата жена сигурно сама е приготвила тази закуска за него, със собствените си ръце. Огледа я, без да спира да дъвче. Лицето й беше широко като на всички планинци, устните и страните й бяха порозовели от студа, а не от помади, снагата й беше тънка от физически труд; младостта й придаваше хубост, която щеше да се загуби с годините. Мъжът не беше много по-възрастен от нея. Ловец, овчар? И двете? Тук, в планините, мъжете се занимаваха с всякакви неща, според изискванията на сезона. Двамата бяха с характерните за района руса коса и сини очи, вероятно бяха брат и сестра или братовчеди.

— А вие кои сте? — попита на свой ред Инглис, след като преглътна поредната хапка. — Къде съм?

Жената се усмихна колебливо.

— Аз съм Берис, а това е брат ми Бърн.

Бърн добави с известна неохота:

— Това са летните кошари на Малък ручей, селото в долината. През зимата е ловна хижа.

Е, значи не се беше върнал назад във времето толкова, колкото подсказваше старата хижа. Не се беше озовал в света на Одар Велики, когато тези планински племена бяха дали успешен отпор на завоевателите, за разлика от горските племена на Лесовете. Или пък дартакийците бяха хвърлили един поглед на тази влажна и висока земя и бяха решили, че не я искат чак толкова. Навлизането на храма в тази земя, изместването на старите обичаи и заменянето им с нови, се беше случило бавно, повече като работлив стопанин, който изкоренява плевелите на ръка, вместо да подпали цялата нива. С малко късмет и надежда, ако не и с молитва, все нещо трябваше да е оцеляло…

„Да.“ Инглис изгледа голямото куче, което следеше с поглед всяка ивица сушено месо и мърдаше острите си уши. „Със сигурност нещо е оцеляло.“

— Това куче. Чие е?

— Стрела ли? На Саво е — каза Берис. — Тая есен го взе от вуйчо си Скуола.

Кучето се довлече по корем и мушна глава под лявата ръка на Инглис. Беше зряло животно — на средна възраст и със самочувствие. Инглис го почеса разсеяно зад ушите. То затупа с опашка по пода, изскимтя и близна покритата му със засъхваща кръв ръка.

— Май вече мисли, че е твое куче, като гледам — каза Бърн, присвил очи към Стрела. — Не се е отделяло от теб, откакто те донесохме. На какво се дължи това… пътнико?

— Саво с теб ли беше, когато ме намерихте?

— Да, излезли бяхме на лов. Не знам дали извадихме късмет с теб, защото нито можем да те одерем, нито да те изядем.

Сторили му се бяха готови да го одерат. Едва ли щяха да го изядат все пак. Но сред ловците със сигурност не бе имало шаман, иначе щяха да се усетят един-друг и този разговор щеше да протече по съвсем различен начин. Значи не Саво беше шаманът.

— Този твой нож — каза братът, Бърн, и го изгледа косо. — Това по дръжката му истински скъпоценни камъни ли са? Хванах се на бас с Чър, че не са.

Дори не му беше хрумвало, че може да са обикновени стъкълца. Инглис извади ножа от канията и го погледна. Тънкото двайсетсантиметрово острие завършваше с дръжка от моржова кост. Когато го държеше, Инглис усещаше ехото на стар живот. Красиво извитата дръжка се разширяваше до овал, а в края си имаше златна плочка с инкрустирани малки гранати, единият от които липсваше. Гранатите се редяха около гладко полиран червен камък, вероятно рубин. „Зъби и кръв, колко подходящо.“ Кръвта му върху стоманата вече беше изсъхнала и потъмняла, животът й бе изсмукан жадно, както самият той беше погълнал току-що хляба и сиренето. Изтри острието в крачола си.

— Сигурно са истински. Фамилна ценност е.

Мълчанието в стаята стана малко по-напрегнато. Инглис вдигна очи и видя обезпокоителна яхния от любопитство, алчност и страх да къкри по лицата на двамцата. Но… те все пак го бяха свалили от планината, дали му бяха храна и вода. Длъжен бе поне да ги предупреди.

— А защо му даде, на ножа… от кръвта си? — попита предпазливо Берис. — Той, такова, да не е вълшебен?

Инглис се замисли над невъзможно сложната истина, както и над необходимостта да охлади алчността им, преди да е създала проблеми… още проблеми. Накрая се спря на следното:

— Прокълнат е.

Бърн вдиша шумно през зъби, наполовина стреснат, наполовина изпълнен със съмнения.

Берис местеше поглед по белезите от порязване върху ръцете му.

— Не можеш ли да го храниш със… знам ли, с животинска кръв?

— Не. Трябва да е моята.

— Защо?

Устните му се извиха в бегло подобие на усмивка.

— Защото и аз съм прокълнат.

След което двамата бързо-бързо намериха повод да си тръгнат. Но оставиха храната и ечемичената вода. Стрела отказа да ги последва, макар да го изкушиха с отворена врата, подвиквания, подсвиркване, а накрая и със строга команда. Бърн пристъпи обратно в стаята с явното намерение да стисне кучето за врата и да го извлече навън, но когато Стрела настръхна и изръмжа, се отказа. Излезе и затвори вратата.

Като повечето хора, и тези двамата подцениха остротата на слуха му.

— Е, какво мислиш за него? — попита Берис на няколко крачки от вратата.

— Не знам. Говори като лесовник. Мисля, че му хлопат дъските.

— Не личеше да има треска. Дали не крои нещо? Опасен ли е?

— Ами, по-скоро — не, поне за нас, предвид че едва има сили да се надигне. Но за себе си — може би. Чър току-виж наследил все пак ножа, дето толкова му хареса, ако този тип вземе да си пререже гърлото, вместо да си реже ръцете.

— Защо човек ще направи такова нещо?

— Ами, защото е луд. — (Инглис буквално чу как Бърн вдигна рамене.)

— Гласът му беше много задължаващ, усети ли го? Направо тръпки ме побиха.

— Майката и Дъщерята, Берис, не бъди такова бебе. — Само дето подигравката вървеше ръка за ръка с безпокойство.

— Не съм бебе. — Замислена пауза. — Ако се усмихваше, щеше да е красавец.

— Само гледай Саво да не те чуе. Вече е достатъчно ядосан заради кучето си.

— Аз не съм кучето му.

Наистина бяха брат и сестра — той изджафка насреща й, тя го удари, после гласовете им се отдалечиха толкова, че дори Инглис спря да различава думите.

Примами кучето с ивица сушено месо. То се измъкна изпод ръката му, Инглис го гушна, взря се в ясните му кафяви очи, после затвори своите и се опита да усети. Духовната плътност на животното беше почти осезаема, на косъм от неговите осакатени понастоящем сетива. Колко поколения кучета бяха влети в това Куче? Пет? Десет? Повече от десет? Колко поколения хора бяха били необходими, за да се култивира такова животно? От такова куче можеше да се направи шаман; беше изключително ценно.

И кой беше този Скуола, че да подарява такова съкровище? Самоук шаман може би, който сам е създал Стрела? И е избрал племенника си Саво за свой чирак? Или изобщо не е имал представа с какво разполага? Самата мисъл за това беше ужасяваща.

Но криеше в себе си също толкова ужасяваща надежда, че може би е знаел какво прави.

— Веднага щом се изправя на крака — каза той на кучето и го потупа по гърба, — ще идем да намерим този твой неблагодарен господар, искаш ли?

Стрела се прозина широко и удостои Инглис с щедра доза кучешки дъх, в който нямаше нищо магично, после се просна до него.