Лоис Макмастър Бюджолд
Пенрик и шаманът (2)

2.

— Скучно ми е — проплака Дездемона. — Скучно, скучно, скучно!

Пенрик — веднага щом си върна контрола върху устните, ги изви в усмивка към страницата, по която се придвижваше перото му — каза:

— Убий някоя бълха.

— Убихме всички бълхи в двореца преди седмици. И всички въшки също.

— И всички тук без съмнение са ти благодарни — измърмори Пен. — Или биха били, ако знаеха, че го дължат на теб. — Още в началото на връзката си със своя демон, който му беше дал силите, но не и познанията на храмов магьосник, Пен се беше научил колко е важно да бъде дискретен относно приложението на магиите. Изписа следващите три думи на дартакийски, после вдигна поглед към лесовнишкия оригинал и си преведе наум следващия ред, но не го записа, преди да е проверил още веднъж дали това е точният ред, а не горният или долният. Съсипал беше не една и две страници поради невнимание.

Стисна решително устни да смълчи Дездемона, докато запише сложната медицинска фраза, после разкърши рамене и се протегна.

— Скоро ще дойде и твоята част — каза спокойно. — Още три реда и приключвам със страницата. Ще ти хареса.

— Първите стотина пъти беше що-годе интересно. После стана противно почти колкото глистите.

Навремето Дездемона бе съжителствала с една храмова лекарка-магьосница от ордена на Майката, която се бе занимавала основно с медицина и лечителски изкуства. Всъщност в дългия списък на ездачките й имаше две такива жени. Точно на тях дължеше отличните си познания по дартакийски език, които беше предала и на Пен, както и опита си в медицинското приложение на магията, област, в която Пенрик… напредваше бавно.

— Няма да те карам да лекуваш хората от глисти.

— Накара ни да убием гадинките, дето ядат лепилото на книгите.

Пенрик подреди още едно изречение в главата си и остана глух за брътвежите на Дездемона, докато не го записа черно на бяло. Е, тя всъщност не се опитваше да му пречи, защото вече бе научила от опит, че колкото и забавно да е това — от демонска гледна точка пораждаше хаос, следователно беше забавно, — резултатът само удължава агонията й, защото щом сгрешеше, Пен започваше страницата отначало.

Изчака го да вдигне глава и каза:

— Поне попитай принцесата-архисвещена дали няма друга куриерска работа за нас.

— Дез, вали сняг. — Пен погледна към прозореца на кабинета си — малко помещение, но поне не го делеше с никого, — на четвъртия етаж в двореца. Качественото стъкло пропускаше светлината, но не и отвратителното време. В не толкова далечната му младост в имението Джуралд, семейния му дом в подножието на великата планина, която граничеше с Кантоните на север, често го пращаха в снега навън, на лов или да провери капаните. Да седи вътре с одеяло на коленете и да не вдига нищо по-тежко от перо беше много по-приятно, нищо че малките мускулчета на очите и ръката му явно се уморяваха също като големите.

„Последен ред.“ Изправи гръб и прочете страницата внимателно два пъти, сравнявайки я с оригиналния текст. Дартакийският беше по-натруфен от лесовнишкия, пък макар и по-логичен от структурна гледна точка. После стана да вземе следващата дървена печатна плоча.

Измислил беше това улеснение, докато учеше в семинарията на Копелето към великия университет в Розиндом. Бедните студенти трябваше да вземат назаем и да споделят безобразно скъпите си учебници, което редовно водеше до караници, на два пъти до юмручни боеве и веднъж до нападение с нож. Свади, в които Пен никога не би се замесил, защото би било нечестно, а и след като се разчу, че е магьосник, пък макар и необучен, малцина от състудентите му дръзваха да го предизвикат…

— … втори път — довърши самодоволно Дез.

Напоследък тя все по-често и успешно четеше мислите му. „Въпрос на практика, предполагам.“ Процесът, уви, не беше реципрочен и това го дразнеше донякъде, макар че той пък, от своя страна, се беше научил да долавя настроенията й — „толкова много, много настроения…“, — а тихата реч беше овладял почти до съвършенство и почти без да полага усилия. Когато бяха сами, й позволяваше да приказва на воля през устата му, защото това, по някаква причина, се отразяваше благотворно на настроението й. Виж, когато не бяха сами, да си говорят по този начин беше лоша идея, защото всички реплики излизаха с неговия глас, което смущаваше слушателите, а предвид колко цапната в устата беше Дездемона, често се случваше някой да се засегне от думите й.

Изтегли следващата дървена плочка от купчината в края на работната си маса и внимателно нагласи новата страница върху нея, с лицето надолу. По навик, както когато сядаше да се храни, Пен благослови труда си със свещения знак на боговете — докосна челото си за Дъщерята на пролетта, устните — за Копелето, пъпа — за Майката на лятото, слабините — за Бащата на зимата, а накрая разпери ръка върху сърцето си за Сина на есента. А после почука два пъти с палец по устните си за късмет. Седна с изправен гръб и каза:

— Готова ли си, Дез?

— Вече не ти трябвам за това — изсумтя Дездемона, но все пак се настрои за задачата.

Пен прокара ръка над плочата. От нея се вдигна неприятна миризма на гниещо дърво и на изгоряло, заедно с дим и пара, смесени в едно. Ръката му се затопли, което се отрази благоприятно на схванатите му пръсти. Калиграфски изписаната страница потъмня и се превърна в пепел.

Пен взе четката да махне пепелта. Върху дървената повърхност на плочата имаше съвършен релефен отпечатък на страницата, готов за дворцовия печатар, който да отпечата с негова помощ колкото си иска копия — от няколко десетки до стотици. Обикновен резбар би се трудил над тази страница повече от седмица и никога не би постигнал такова съвършенство. Пен можеше да създаде десет плочи дневно. Процесът можеше да се съкрати допълнително, ако измислеше как да направи магията и с чужди ръкописи, а не само със своите, така че да не преписва предварително.

Номерът беше написаната на ръка страница да се унищожи, така че редът и безредието да се занулят. Горната магия, тази, която създаваше неща, беше скъпа; долната, която разрушаваше, беше евтина. Какво се случваше след това с плочата, щом попаднеше в ръцете на обикновени хора, не се отразяваше на тези демонични сметки. Пен можеше да прави това по цял ден.

Принцесата-архисвещена се беше зарадвала на новото му умение, когато Пен й го демонстрира за пръв път, и сега го използваше редовно за официалните си документи. Извън това му беше разрешено да се занимава със своята си задача, която беше взел присърце — да размножи двата тома на просветена Рухия върху магьосничеството и медицината в достатъчно копия, за да стигнат до библиотеките на ордена на Копелето в Лесовете и Кантоните, а после в Дартака и Ибра. (А защо не в Адрия и далечна Седония? При тази мисъл Дез проточи едно стенание.) Пен беше прибавил и кратък епилог, който описваше неговата нова техника. С гордост го беше нарекъл „Допълнение на просветен Пенрик от Мартенмост, магьосник“ и се надяваше така да ускори допълнително разпространението на двутомника. Дължеше на Рухия този жив мемориал, задето го беше дарила със своя демон в часа на смъртта си, пък макар и по-скоро по случайност.

Е, по случайност що се отнася до него, нея и нейния демон. Не беше толкова сигурен за намеренията на белия бог, комуто беше служила тя и комуто служеше и той в момента. Макар че поне засега богът не се бъркаше по никакъв начин в живота му.

Някой почука на вратата.

— Влез — извика Пен.

Момиче от дворцовите пажове в синята туника на посветена към ордена на Дъщерята открехна вратата и надникна предпазливо. После отскочи и взе да маха с ръка пред лицето си, сбърчила нос от зловонните пари, които придружаваха магическото гравиране.

— Просветен Пенрик, сър. Принцесата-архисвещена ви вика в личния си кабинет.

— Сега ли?

— Да, просветен Пенрик.

Пенрик й махна, че е разбрал.

— Добре. Идвам след мъничко.

Момичето побягна, а Пен стана и почна да подрежда нещата си.

„Урааа! — развика се Дез. — Нещо ново? Ще излезем навън? На въздух?…“

— По-скоро поредната досадна задача. — Пен излезе, затвори вратата и тръгна по коридора.

 

 

Принцесата-архисвещена на кралския свободен град Мартенмост по закон и отколешна традиция се назначаваше от далечния Свещен крал на Лесовете. Градската харта, подписана от самодържеца, и лоялността, която Мартенмост му дължеше, го правеха кралски; разстоянието го правеше свободен. Така поне си мислеше Пен. Ако не се брояха едно-две прекъсвания, които бяха своевременно поправени с помощта на стратегически женитби, подкупи и няколко въоръжени сблъсъка, върховният дом на кин Еленовшип беше държал трона през последните няколко поколения. Настоящата управителка на Мартенмост първоначално била дъщеря на Свещения крал, а после, с течение на времето, се бе оказала сестра на следващия и леля на по-следващия.

Принцеса-архисвещена Люен кин Еленовшип беше слабичка и умна жена на шейсетина години, която вече три десетилетия изпълняваше задълженията си към храма в това малко и на практика суверенно кралство с твърдата ръка на пестелива стопанка. Когато потропа на вратата на личния й кабинет, който се намираше един етаж под неговия и в съседство с дворцовите канцеларии, Пен я завари облечена с петоцветната свещена роба на високия й храмов ранг. Явно или отиваше, или се връщаше от някоя официална церемония. Както обикновено, при нея беше секретарката й, жена на същата възраст и със също толкова остър ум, облечена в коприните, финия лен и меката вълна, подходящи за дворцовия комплекс.

Имаше още един човек в кабинета — непознат мъж с не толкова изискано облекло. Над средния ръст, с широки плещи и в добра форма. Някъде на трийсетина години. Кестенява коса, сиви очи. Лицето и ръцете му бяха червени и със следи от измръзване. Беше се бръснал наскоро, но не се беше къпал, поне ако се съдеше по миризмата на мръсно. Ботуши за езда, чисти. Последното се стори странно на Пен. Сигурно би взел непознатия за куриер, ако не беше отличителното сиво палто с медните копчета, което надничаше изпод отметнатия черен плащ.

„Какво прави тук лесовнишка Сива сойка?“

Мъжът също го изгледа, после изгуби интерес. Пенрик се приближи да целуне пръстена на архисвещената, която протегна разсеяно ръка към изцапаните му с мастило пръсти, и попита:

— Как мога да ви услужа, ваша милост?

— Ще ти кажа. Седни, Пенрик — И кимна към стената, където имаше няколко столчета за онези гости и молители, на които принцесата гледаше с добро око. Останалите държеше прави. Сивата сойка вече беше получил столче, секретарката — също. Принцесата-архисвещена седеше в своя стол с богата дърворезба, който приличаше по-скоро на трон — приликата едва ли беше случайна, отдавна беше решил Пен, — и пак само на нея се полагаше възглавничка. Молителите не бяха насърчавани да се помайват излишно в личния й кабинет, не защото принцесата се беше възгордяла, а защото винаги имаше други молители, които си чакаха реда.

Люен продължи спокойно:

— Как върви последният ти превод?

— Добре, ваша милост. Още две седмици работа без прекъсвания… — Пенрик се постара да натърти на думата, при което Дездемона се изкиска безмълвно, — и би трябвало да потегли към света по стъпките на останалите. Вече обмислям изданието на ибрийски. Ще ми е полезно, ако има начин да осигурим съвременни медицински текстове на този език, за справки. Уточних терминологията на лесовнишки и дартакийски с помощта на Хелвия и Амберейн, но Аулия от Бражар не е била лекарка. А и знанията й по принцип са остарели.

Непознатият сви ръката си в юмрук върху коляното си. Явно започваше да губи търпение.

— Ваша милост… — откъсна се от устните му. Не каза друго обаче — и да имаше възражения, любезността му надделя, или пък още не беше получил исканото от принцесата-архисвещена и предпочиташе да не я дразни.

— А — каза тя. — Позволи ми да ти представя старши дознател Освил, агент от ордена на Бащата в Изтокдом. Твърди, че е дошъл тук по работа, мисията му включва преследване, което е било усложнено от някои много специфични фактори, и в тази връзка искрено моли да му осигуря помощта на магьосник.

Старши дознател беше средна позиция в йерархията на храмовите следователи. По-високо от обикновен въоръжен дознател и по-ниско от високия пост на следовател и от шеметно високия на старши следовател, който обикновено се заемаше от свещени. Макар че връзката му с палатата на Бащата в столичния Изтокдом, седалището на самия крал, добавяше известна тежест на иначе средната му позиция. Пенрик поизправи гръб заинтригуван и поздрави мъжа с приятелска усмивка и леко махване. Освил не се усмихна.

— А това е Пенрик, моят магьосник — продължи принцеса Люен.

Очите на Освил се разшириха. Без да крие изненадата си, която определено не беше от приятните, той каза:

— Това е придворният ви магьосник? Очаквах да е някой по-… ами, по-стар.

И по-добре облечен може би? Пенрик много си обичаше трудно спечелената бяла роба на посветен в ордена на Копелето и адски много се гордееше с ширитите на рамото, които го бележеха като свещен и магьосник, но бързо се научи да не ги облича, когато работи. Или поне когато работата му включва демон на хаоса с особено чувство за хумор. В резултат обикновено се разхождаше из двореца облечен като опърпан чиновник, за какъвто несъмнено го беше взел Освил. Придворните и служителите от администрацията го познаваха и дрехите му рядко представляваха проблем. Стига да го предупредяха навреме, можеше да се нагизди повече от достатъчно…

Сети се за недовършения превод, прогони напъпилото любопитство и предложи:

— Бихте могли да опитате с просветен Тигни от ордена на Копелето на Каменна улица. Той отговаря за всички храмови магьосници в тази епархия. — Не че това тайно братство имаше много членове. И не че Пенрик спадаше към тях, защото той дължеше лоялност директно на принцесата-архисвещена в замяна на образованието си.

— Вече бях при Тигни. Той ме изпрати тук — изръмжа Сивата сойка. Беше и объркан, и ядосан. — Обясних му, че ми трябва някой силен магьосник.

— Надявам се — тихо каза принцесата, — че не бързате да съдите по външния вид, когато провеждате своите разследвания, дознателю.

Освил застина, но преглътна евентуалния опит да отвърне на това наблюдение, понеже и утвърдителният, и отрицателният отговор биха били еднакво неуместни.

На Пен чак му дожаля за човека — самият той си беше патил един-два пъти от острия език на принцесата, съвсем заслужено, впрочем.

— И за какво ви трябва този силен магьосник, сър? — кротко попита той.

Принцесата махна с натежалата си от пръстени ръка.

— Разкажете отново историята, дознателю. Този път малко по-подробно, ако обичате. Ако наистина нещо толкова опасно се е появило на моя земя, трябва да знам всичко.

Освил си пое дълбоко дъх, като човек, който се кани да разкаже една и съща история за… май за трети път, пресметна Пенрик, в рамките на един ден. Е, поне вече вероятно я беше отрепетирал добре.

Дознателят се обърна директно към Пенрик.

— Какво знаете за лесовнишките кралски шамани?

Пен се стресна, но се постара да не му проличи.

— Не много. Не съм срещал такъв лично. Доколкото знам, тяхното общество се опитва да възстанови част от горската магия на Старите Лесове, смятана за изкоренена в периода на завоеванията на Одар Велики. Искат да възстановят изгубената традиция, но така, че да е съобразена с правилата и реда на храма.

Дартакийските завоевания в Лесовете датираха отпреди пет века и бяха останали в историята като ужасни години на тежки битки, продължили цели три поколения. Още три поколения по-късно империята на Одар се беше разпаднала заради вътрешни противоречия. Но когато дартакийският прилив се отлял, храмът останал, а старите горски племена, пръснати колкото от дартакийските оръжия, толкова и от изминалото време и променения свят, така и не се възстановили. Пенрик нямаше представа защо свещените крале на Лесовете, възобновили властта си, макар и дълбоко променени на свой ред, бяха одобрили и финансирали този опит за възраждане на древно знание, след като бяха разполагали със способни и верни храмови магьосници, и сега заинтригуваният учен в него за пореден път се запита — защо ли?

— Магията на шаманите е човешко дело или най-малкото е възникнала от света, а не идва от боговете, какъвто е случаят с демоните — продължи Пенрик. — Говори се, че в старите гори племенните шамани свързвали воините с духовете на свирепи животни, за да ги дарят със сила и жестокост в битките. Самите шамани също били създавани по подобен начин, но доста по-сложно. Духовете на животни били жертвани в други животни от същия вид и така поколение след поколение, натрупвали се, докато животното не се превръщало в нещо друго, във Велик звяр. Когато такъв дух бил прехвърлян в човек, той му давал сили и способности, не много по-различни от онези, които демоните на белия бог дават на магьосниците. — Изкашля се и добави: — Въпреки различния произход на тези дарове.

„Хмм“ — каза Дездемона, но не възрази.

Пенрик си пое дъх да продължи, но принцесата вдигна ръка.

— Пенрик обича да чете и с радост би ни споделил всичко, което знае по въпроса. Но може би не всичко наведнъж? Моля, продължете, дознателю.

Сивата сойка потърка с ръка челото си, сякаш го мъчеше главоболие, и се намръщи.

— Да. В столичния орден на Бащата за пръв път чухме за тази история след бъркотията на погребението, тоест твърде късно. Трябвало е да ни повикат още когато са намерили тялото. Както и да е. Изпратиха ме да разследвам съмнителна смърт в имението на един от по-незначителните клонове на рода Глиганскиброд, на десетина мили от Изтокдом. Графът не живее там, за щастие, макар че ако живееше, сигурно щяха да изпратят някой по-старши от мен. Оказа се, както показа разследването ми, че един от синовете в семейството, млад мъж с военни амбиции, Толин кин Глиганскиброд, купил диво прасе, уловено живо от някакви ловци. Глиган. Няколко седмици го държал в кочина в имението. По-големият му брат решил, че младежът готви глигана за някаква забава с приятелите си, защото не се опитвал да го опитоми, а правел точно обратното — тормозел го, за да го вбеси още повече. Макар че и в двата случая става въпрос за върховна глупост. Когато една сутрин открили Толин в кочината без риза и с разпран корем, а глигана — с нож в гърлото и с изтекла кръв, семейството и прислугата решили, че се касае за обикновена злополука. Дали месото на глигана на кучетата. Тялото на Толин било измито и подготвено за погребението в стария семеен храм на имението, а ритуалът бил извършен от местния свещен. И точно тогава всичко се объркало, защото никое от свещените животни не дало знак, че неговият бог е отнесъл душата на младежа, нито Синът на есента, както се очаквало, нито Копелето, нито някой от другите. Семейството решило, че по някаква неизвестна за тях причина душата му е останала да се скита безпризорна. И чак тогава свещеният поискал помощ от ордена.

„И са му пратили тази сойка“ — изписка Дездемона. Пенрик стисна решително устни.

— В кочината нямаше какво да се види, глиганът вече беше изяден, но аз убедих семейството да огледам тялото. Явно никой преди мен не беше забелязал, че освен голямата рана на корема има и малка рана от нож точно под лявата гръд на младежа. Което превърна злополуката в убийство.

— Ха — възкликна Пенрик.

— Огледах ножа и установих, че е твърде широк, за да е причинил раната в гърдите, както и твърде широк за канията, която Толин е носил на колана си. Изобщо не е бил негов. Претърсихме кочината, района около нея и на практика цялото имение, но така и не намерихме нож с подходящите размери. Явно онзи, който е пробол младежа в сърцето, е отнесъл оръжието със себе си.

„Ха“ — каза Дездемона. Не личеше да е особено впечатлена. Присвои си устата на Пен и попита с интонацията на просветена Рухия:

— Разбрахте ли кое нараняване е било нанесено първо — на гърдите или на корема?

„О, това вече е интересен въпрос“ — отбеляза Пен и реши да й прости за неразрешената намеса, не на последно място защото Освил ги погледна с уважение.

— Не. Не мисля, че бих могъл да определя това дори ако ме бяха повикали навреме, още когато са открили тялото. Разпитах приятелите на Толин. Никой от тях не разпозна ножа, но поне научих, че Толин е бил близък с кралски шаман, наскоро сдобил се със силите си. Един от по-малките синове на северния род Вълчаскала.

Принцесата кимна.

— Този клон на рода им е известен с кралските си шамани още откакто крал Биаст Добрия възкресил тази практика един век преди аз да се родя. Или поне се славеше с това, когато още живеех в кралския дворец в столицата.

Сивата сойка кимна и каза:

— Все още е така. Въпросният шаман, Инглис кин Вълчаскала, се опитвал да ухажва сестрата на Толин, но без особен успех. Потърсих го и разбрах, че е изчезнал от Изтокдом, без да се обади на никого в шаманското общество, ден след смъртта на Толин. Началниците му разпознаха оръжието като ритуален нож, но не откриха признаци да му е направена магия. Тогава убедих своите началници да издадат заповед за задържането на Инглис, както и да отпуснат средства за издирването му, което се оказа по-трудната задача. Описанието на Инглис — среден ръст, тъмна коса и тъмни очи, на двайсет и няколко, — не ми свърши никаква работа, защото такива като него, оказа се, има много по пътищата в този сезон и никой не го е запомнил. За щастие яздел хубава светла кобила, подарък от семейството по повод издигането му в шаман, която направила впечатление на всички лодкари и конярчета в крайпътните ханове от Долен Щърк до горното течение на Люр, чак до Сврача река. Точно там намерихме кобилата, окуцяла и продадена на един ханджия, който се надявал да я препродаде за разплод. Това беше последната следа, която открих.

Пенрик се изкашля.

— Предвид що за човек преследвате, защо началниците ви в Изтокдом не са ви дали магьосник от самото начало?

Освил стисна зъби.

— Дадоха ми. Магьосник, шестима кралски стражи и трима коняри. На пътя при Сврача река възникна… разгорещен спор накъде е тръгнал Инглис. Просветен Листер настояваше, че е поел към Дартака или Саон, на изток, за да се отърве от преследване, щом пресече границата и излезе от владенията на Лесовете. Аз смятах, че е поел на север, по същите причини, към планинските проходи, които водят към Адрия или Карпагамо.

Принцесата вдигна брадичка.

— Ако е така, значи е направил грешка. Сняг затрупа проходите още преди седмица. Отварят се чак през пролетта. Освен ако не мислите, че е надбягал нашите есенни бури?

Освил направи печална физиономия.

— Бурите в Гарванов гребен? Трябва да е летял, за да ги надбяга. Надявам се да го открия някъде над вашето езеро, притиснат от снеговете като окъснял търговец.

— И къде е сега вашият столичен магьосник? — попита Пенрик.

— Преполовил е пътя до Дартака, предполагам — изръмжа Освил. — Заедно с останалите, защото отказаха да се делят.

„Този не си поплюва — каза Пенрик на Дездемона. — Малцина биха продължили по своята следа, след като спътниците им ги изоставят.“

„Или е типичен представител на ордена на Бащата — отвърна тя, — всезнайко с бастун в задника и капаци на очите.“

„Кой сега съди прибързано?“

И наистина, този човек беше изминал, колко, четиристотин мили от Изтокдом до Мартенмост по разкаляни пътища в навечерието на зимата, пришпорвайки не само себе си, но и десетината си злополучни спътници. И бе изгубил надпреварата на косъм. Нищо чудно, че изглеждаше толкова ядосан.

Пенрик попита предпазливо:

— Какви точно са силите на този шаман, дознателю? Доколкото ви е известно на вас и на вашия орден в столицата? Добре е да знам, щом ще ви съдействам в ареста. — „Или ще го извърша вместо теб, както изглежда.“

Освил разпери почервенелите си ръце.

— Говори се, че шаманите притежават силата да убеждават и принуждават, а в най-силната си форма тази им способност може да хвърли върху човек заклинание за принуда, което да трае със седмици. Заповедния глас, така го наричат.

Пенрик се подсмихна.

— Свещеният крал май трябва да ги използва като кралски адвокати, а не като кралски воини.

Сойката го изгледа сърдито.

„Без шеги, значи. Добре де.“

— Чувал съм също, че този глас не действа на магьосници. Или по-скоро, не действа на демоните им.

„Това всъщност е вярно — промърмори Дездемона. — Напомни ми да ти разкажа за онзи шаман, дето Рухия го срещна при една от мисиите си в Изтокдом и който се опита да я съблазни.“

„Успя ли?“

„Да, но не с помощта на гласа си…“

С цената на известно усилие Пен отново насочи вниманието си към дознателя. „По-късно ще ми разкажеш.“ Току-виж открил в разказа й нещо полезно извън историята за съблазняването.

— Но не ми е ясно — продължи Освил и измери Пенрик с недоверчив поглед — какво става, ако заповедният глас не подейства на демона, но подейства на магьосника.

„Аз ще те спася, Пенрик! — обеща с драматичен тон Дездемона. — Освен ако и ти, като Рухия, поискаш да не бъдеш спасяван.“

Пен реши да не й обръща внимание.

— Какво друго? — попита той дознателя.

— Също като предците си, днешните шамани са страховити и безмилостни в близък бой.

Затова му бяха отпуснали шестимата кралски стражи, съобрази Пен. Които сега пътуваха към Дартака. Как щеше да се изправи той пред отчаян убиец, майстор на бойните изкуства и жаден за кръв маниак? Не че също не притежаваше известни умения — бързина, способност да изненадва противника и да му отвлича вниманието, но… Май щеше е добре да си вземе ловния лък. Онзи, големия, който стреляше надалече.

„Непременно го вземи — каза Дез. — Никак не ми се иска да те заменя със случайно преминаващ човек или животно, а точно това ще стане, ако не внимаваш.“

Когато човекът им умреше, демоните, освободени от смъртта му, принудително прескачаха в друго живо същество. Когато храмов магьосник легнеше на смъртния си одър, предварително одобреният му наследник чакаше наблизо, готов да приеме демона. Уви, не всички магьосници умираха по график и в леглото си… „Би ли могла да прескочиш в шамана?“

„Не. Той вече ще е пълен.“

„Ха. Значи ще ти остане само Сивата сойка…“

Дездемона потръпна деликатно.

Уверен, че демонът му ще направи всичко по силите си — а то не беше малко, — за да го опази жив, Пен призна пред себе си (и пред нас, вметна Дез), че тази зловеща история е събудила любопитството му в най-висша степен. Изправи гръб, готов да предложи доброволно услугите си, които така или иначе щяха да поискат от него. Но дознателят не беше приключил.

— Горските шамани са имали и друга задача. На тях се е падало да върнат от бойното поле душите на убитите воини — онези, които приютявали духовете на животни, — за да преминат определени пречистващи ритуали, без които боговете не можели да ги поемат. Иначе душите им били обречени да се скитат изгубени.

— Чел съм нещичко за това — каза Пенрик. — Става въпрос за знаменосците, нали? Знаем как духовете понякога остават свързани с някое конкретно място. На същия принцип шаманите ги свързвали към знамето и после ги връщали у дома. Значи наистина са го правели?

— Аз… Не знам. Може би. Въпросът е, че… — Освил се поколеба. — Както станало ясно на погребението на Толин, никой от боговете не е прибрал душата му. Възможно е той да ги е отблъснал от отчаяние, или пък те да не са го приели по някаква причина… но така ли иначе душата на младежа е останала тук. Обречена да избледнее и да се разпадне. Или още по-лошо, била е омърсена неволно от някакъв недовършен ритуал, който й пречи да се съедини със своя бог. — При мисълта за това светотатство Освил се намръщи.

Пен изпитваше същото. Да убиеш човек е престъпление. Съзнателно да отдалечиш душата му от боговете, да му отнемеш не живота, а онова тайнствено и вечно битие след смъртта, беше грях от най-тъмния и жесток вид, кражба с неимоверен мащаб и последици.

— Помолих за храмов усещащ, който да претърси имението за духа на Толин. Пратиха една жена, но тя не откри нищо. Е, не „нищо“. Каза, че е усетила присъствието на няколко тъжни, избледнели и много стари призрака, по на няколкостотин години. Но отчаяният и объркан дух на наскоро убит човек би трябвало да се вижда съвсем ясно, обясни усещащата. Душата на Толин не била там, и толкоз. — Освил си пое дълбоко дъх. — Когато избягал, Инглис не взел нищо, което да не е било негово, затова не е обвинен в кражба. Мисля, че за това… обвинението може и да греши.

Челюстта на Пенрик увисна.

— Мислите, че е откраднал призрак?

Или по-правилната дума би била „отвлякъл“? „Взел за заложник“? За това престъпление трябваше да се приеме отделен закон. Но пък свещените в ордена на Бащата обичаха правните спорове, нали така?

„Зарежи ордена на Бащата — измърмори разтревожено Дездемона. — Дъртаците в сиво няма да са нито единствените, нито най-страховитите, които ще проявят интерес към тази кражба…“

Принцесата-архисвещена също бе зяпнала дознателя с изумление. Явно не й беше споделил тази си тревога в първия им разговор. Стиснал устни, той се размърда неспокойно и махна отривисто, сякаш за да се дистанцира от собственото си умозаключение, но само миг по-късно ръката му се сви в юмрук.

— Началниците ми смятат, че греша. Но аз мисля… убеден съм, че съм прав.